Подготвка за Ком-Емине 2021

 Първо няколко думи за хората, които за първи път попадат на този блог. Главната цел на всичките писания тук е има какво да си препрочитам след време и да си спомням за лудориите, които съм правил. Кой съм аз? Дете от село, дошло в града, ама не го свърта в него. Още не пораснало  достатъчно за да му дойде акъла в главата. Затова на моменти вземам меко казано наивни решения. Едно от тях е, че мога да бъда планински бегач. В следващите редове ще става дума за преминаването на най-дългия туристически маршрут в България по билото на Стара планина. Или с други думи казано, ходене на море пеша. 

 Малко предистория за начинанието Ком-Емине. Преди лятото на 2021 година имах няколко преминавания на маршрута. Първото съвсем туристическо за 14 дена. Последвано от опит за преминаване с колело, приключило с техническа повреда в “Ужаса на Ришки проход”. 2015 направих пешеходно преминаване за 10 дни. През 2019 година планирах да тръгна отново по билото с план за 6 дни. Да звучеше леко наивно, ама нали вече съм ултрамаратонец. През 2018 участвах в 3 най-големи ултра маратона в България и сглобих медала мечта за всеки планински бегач в страната. Класиранията ми бяха в топ 6 и на 3 състезания. Егото беше до небесата 😀 Нищо, че първите ми правиха по 10-12 часа разлика.

  Обаче не ми е било писано да го направя. На третата тренировка след Витоша 100 почувстваш болка във външната част на лявото коляно. Последва почивка, но нещата не се оправяха. В поредната си лудост реших да участвам и на Трявна ултра в това състояние. Реших, че ако намаля личното тегло и изчистя организма от токсините, ще съм готов. Една седмица глад, само вода без нищо друго. Свалих около 1 кило, за токсините не мога да кажа. Ефекта беше нулев. Така след почти един месец без бягане след Витоша 100 и леко измършавял стартирах на Трявна. Всичко беше що годе добре до 20-30 километър, след това болката се върна с пълна сила. На 110 километър разума в мен започна да проговаря и исках да се откажа на подкрепителния пункт. Това обаче беше пункта на К3 и при мен дойде Марангозов един от организаторите на Персенк ултра. Бегачите го знаят като човека измислящ най-трудните трасетата за бягане. Дали можех да очаквам милост от негова страна? Почти ми забрани да се отказвам с довода, че съм бил 7 в класирането и оставало малко. Отказваше да приеме довода ми, че вече съм го завършвал два пъти и сега просто не ми е приятно. Почти на сила ли разтвори течен ангина във водата и ме изпрати към следващия пункт. Болката се търпеше, но някъде там умря мечтата ми да стартирам тази година  по Ком-Емине.

 До края на 2019 бягането почти липсваше. В началото бях леко уплашен, защото болката я имаше и при нормални ежедневни движения. Няколко месеца живях със заблудата, че имам проблем с коляното и просто трябва да почивам. Болката обаче не отминаваше, всяко застояване в седнало положение повече от 2-3 часа водеше до дискомфорт в лявото коляно. Почнах с различни упражнения за укрепване на мускулатурата на краката. Обаче като нямаш представа каква е причината, не можеш да намериш и правилното решение. Аз вярвам, че тялото има силата да се лекува само и отказвах да търся помощ от медицинско лице. След няколко месеца четене, проба грешка, най-накрая си поставих правилната диагноза ITB синдром. В общи линии това е напрежение в едно сухожилие минаващо по външната част на бедрото, чиито долен край е захванат във външната част на коляното. Причината за болката е слабо развита мускулна група с име gluteus, това са “мускулите на гъза”. С правилните упражнения с ластици и сериозни изкачвания/спускания в планината нещата се подобриха сериозно.

 Последва годината на корона вируса(2020), нещата бяха доста объркани. Нямах необходимата физическа подготовка, така че имах една почивна година. Само с колелото се опитвах да се раздвижвам малко. Бягах по-малко, но още имаше страх болката да не се върне. С началото на 2021 година и поставянето на цели за годината, мечтата беше на дневен ред. Подготовката за начинанието трябваше да стартира. Започнах с още по-голямо желание и упоритост да тренирам слабите мускулни групи. Зимата доста често си пантех със ските. Не знам до колко съм прав, но времето прекарано зимно време в планината ми действа много добре. Дори и с 20-30 километра бягане на седмица, се чувствах много добре. Скоростта си беше на прилично ниво за моите стандарти, издръжливостта също. Може би най-важното е, че чувствам така да се каже “глад” за бягане.

В този интервал от време се случиха и други неща 😀. Реших, че ще пробвам да намаля консумацията на храна с животински произход. Просто се случиха някои неща в кратък период от време и бях “подтикнат” към подобно решение. Започнах да слушам подкаста на Rich Roll, който спазва подобен режим на хранене и е ултрамаратонец. Гледах няколко филма на тази тема, единия беше “The game changers”. Аз като цяло никога не съм бил голям фен на месото и от малък имам навика да не си изяждам место в порцията. Факта, че най-големият замърсител на околната среда е животновъдството също накланяше везните. Както казва Веселин Орешков всичката енергия идва от слънцето. С какво животните са по-добри от нас, че трябва да разчитаме на тях за да обработват растенията(слънчевата енергия) вместо нас. В наши дни формата на отглеждане на животните до толкова е индустриализирана, че вероятността на приемаш “химия” при консумация на животински продукти е голяма.

Другата съществена промяна, която направих беше да намаля интензивността на трениране. Планирах много тренировъчни часове за моите стандарти и ако интензивността е висока риска от контузии нараста. За мен по принцип е нещо нормално да бягам в парка със среден пулс от 160. Като последните години спрях да бягам с пулсомер и да гледам тази метрика на бяганията си. Тук отново Rich Roll имаше пръст в цялата работа. Слушах подкаст, в който на дълго и на широко се обясняваше колко важно е правилното планиране на тренировъчния процес, работни зони и хранене. Ползвах метода на Maffetone за определяне на горната граница на пулса. След няколко тестови бягания си стиснахме ръцете на 145 удара за горна граница. В началото това ми беше малко, ама наистина малко. Баирите в Западен парк, трябваше едва ли не да ги ходя. Промених и стандартния си маршрут за бягане с цел избягване на един от стръмните баири. С времето тялото започна да се нагажда и след месец при целенасочено седене на горната граница бях способен да бягам с темпо под 5 минути на километър. Като се има предвид, че никога не съм бил бърз, това беше немислимо за мен в началото. Разбира се много зависи и колко съм почивал преди това. Ако бягането ми беше втора тренировка за деня, пулса направо го нямаше. Това ми даде кураж да продължа с тази стратегия за трениране. Интензивните тренировки бяха с колелото, там си позволявах да се раздавам до край.

Каква беше физическата подготовка? Ами плана беше 50-60 километра бягане на седмица. Около 150 километра с колелото, през почивните дни качвания до Черни връх като турист. Разбира се започнах постепенно увеличаване на обема на тренировки и май месец достигнах до върховото натоварване. В работните дни бягания по 12-13 километра в парка. Три пъти по 40-60 километра с колелото, главно асфалт. При туризма бях стигнал до маршрута Бояна- Черни връх -Драгалевци - Черни връх - х. Селимица - Черни връх - Бояна. Или с други думи 3 качвания на Черни връх в един ден, с ползване на два от най-стръмните маршрута. Това беше около 35-40 километра с денивелация около 2 000 метра. Имаше и поредни дни с туризъм, като втори не беше нищо сериозно. Смея да твърдя, че точно това планинарстване беше от съществено значение за успеха в начинанието. Трениране на психиката и правилните мускулни групи. По време на прехода щеше да ми се налага да минавам много по-голямо разстояние, но това беше добра подготовка. Статистиката на часовника показваше, че през месеците май и юни съм имал средно по 2 тренировъчни часа на ден и съм изгарям над 1 500 kcal на ден в тренировки. През процеса на тренировки глада яко ме гонеше. Може би ограничаването на животинската храна, факта, че няколко човека ми казаха за подобен ефект и гледането на статистиките на часовника ми влияеха. Ядях нетипично за мен количество храна. Постоянно бях гладен. Може би и факта, че бях вкъщи близо до храна имаше влияние, но буквална постоянно имаше нещо в устата ми. За моя радост личното ми тегло се запазваше в нормални граници.

Какво беше планирането? Ами почти до последно плана беше за преминаване на маршрута за 6 дни. Разчитах главно на печелене на време от сън. Планирах да спя по 2-3 часа на ден. Имах доста свободно време и реших да мина първо с колелото по маршрута. Като целите бяха няколко. Да оставя пакети с храна на няколко места по маршрута, да бъде генерална тренировка за същинското преминаване, да си припомня маршрута и да тествам как ще реагира тялото ми на безсънието. Исках да имам свободата да не минавам през някои хижи(Лескова и Чавдар) и да не се съобразявам с “работното време” на останалите. Затова реших пакетите с храна да са на ключови места по маршрута. Именно чешмата на Мечо, чешмата Чавдар преди прохода Витиня и чешмата 5 чучура след х. Планински извор. Пакетите съдържаха  овесени ядни, барчета, стафиди и фъстаковки. Надявах се това да не привлича горските обитатели и нямаше какво да се развали.

На 11 юли(неделя) сутринта в 7:00 бях пред урните за гласуване. Упражних правото си на глас, прибрах се до вкъщи и се метнах на колелото. Раницата ми беше по тежка от обикновено, пакетите с храна си тежаха. Първите километри на излизане от София бяха леко мудни. Колелото не вървеше с познатата лекота. Скоро приех “новата реалност” и се опитах да насоча мислите си към предстоящото. Минах по историческия път, който стига до Петрохан и седнах да се почерпя в заведението на прохода.  В 13:15 тръгнах от връх Ком по легендарния маршрут. Ще скицирам набързо прехода ми с колелото, защото основната тема е пешеходното преминаване. Първият ден, най-запомнящото се беше изкачването към село Лакатник. Леко ме озори и ми се налагаше да ползвам доста ниски предавки, нехарактерни за педалирането ми по асфалт. Към 23 часа спрях да нощувам в една ловна вишка малко преди х. Лескова. На другия ден оставих по един пакет на чешмата на Мечо и чешмата преди Витиня. Вечерях на Кашана и към 23 часа бях на х.Паскал. На следващият ден си имаше яко бутане, малко съжалих, че съм тръгнал с колелото. Акостирах на х.Добрила в 22 часа и вечерях обилно 😀. Сутринта качих връх Амбарица и хванах подсичащата пътека, която ме върна на билото след връх Костенурката. Тази вечер спането беше с продължителност 15 минути на заслон Ботура. Сутринта закусвах шоколад на хижа Буковец и леща на Чумерна. Вечерях в град Котел и спах на чешмата с беседката малко след Върбишки проход. Сутринта със свежи сили на разсъмване прекрачих прага на “ада на Ком-Емине”.  Малко преди село Добра поляна дясното бедро започна да се схваща, с напредването на времето болката ставаше все по-силна. Десният крак имаше сила само да превърти педала. Тази вечер спане нямаше, “карах” до морето. В 4 часа бях в село Емона, вечерта бях прекарал най-ужасните си 6 часа на колелото. Когато пристигнах трудно можех да сгъвам десния си крак. Облякох всичките си дрехи и легнах на поляните след селото. Теглих чертата, трябваха ми 5 дена и 20 часа за да стигна до морето. Хапвах си фъстъци и знаех, че съм надмогнал болката и зависимостта си от физическото тяло. Колкото и да ме болеше в момента, ще ми мини и ще ми остане още едно доказателство, че духа е много по-силен от тялото. На сутринта имах среща с приятели в Иракли, на моменти крещейки от болка се добрах до къмпинга. В следващите няколко дни бях в добра компания и болката все повече отшумяваше. След няколко дни направих опит за прибиране с колелото до София, но дясното бедро отново блокира и се добрах само до Айтос и с влака вкъщи.

Предстоеше така очакваното предизвикателство, а аз бях с контузия. По план трябваше да почивам 1-2 седмици и да тръгна отново по пътеката. Успокоявах, се че имам проблем с мускула и той рано или късно ще се възстанови. По друг начин бих процедирал ако травмата беше в някоя става. Масажи, лед и разтягания бяха основните ми занимания. Реших да почивам до пълно възстановяване. Необходимото ми време за преминаване с колелото, травмата ми, ме накараха да преразгледам графика. Гледах, чудих се, умувах и накрая реших да го променя на 7 дни. Пък ако имам възможност винаги мога да го преизпълня. Притеснявах се да не се разочаровам ако почна да изоставам и да падна духом.

Тъкмо бях решил, че тръгвам и прогнозата вещаеше 3-4 дни на бури в централен балкан. Трябваше да изчакам още малко. Вечерта преди тръгване бях поканен на “бебешко парти”. Този път не бях шофьор и ми извадиха една медена ракия. В добра компания и философски теми леко се “наквасих”. Легнах в 3 часа, на ръба на повръщането. Едва ли това беше най-добрия сценарий за почивка преди прехода, ама каквото такова. На другият ден с лек махмурлук приготвям багажа и хващам автобуса за Петрохан.

  Опитах се да сведа до минимум екипировката, която щях да взема. В крайна сметка взех следните неща:

- ветровка и дълъг панталон против дъжд

- лятна и зимна термо блуза

- аптечка, репелент, вазелин, бинт

- челник

- външна батерия и батерии за челника

- слънчева шапка, комарник за глава

- барчета и стафиди

Ползвах раница предназначена за колоездене, понеже бегаческата ми раница не можеше да събера този багаж и нужната ми вода на някои участъци.

E3 2021 Първи ден

 Пристигнах на Петрохан към 14 часа. Седнах в капанчето на прохода и си взех едно кисело мляко с вафли. Факта, че млякото беше студено ме притесняваше. При преминаването с колелото гърлото ме заболя още първата вечер след студен айрян, изворна вода и сладолед. Сега исках да внимавам повече. По време на прехода, киселото мляко не беше със “животински произход” и беше съществена част от менюто ми. С мен слезе още едно момче с голяма раница. Нямаше съмнение, че и той е за морето. Стоеше на съседната маса в заведението и пиеше кафе, но нямах желание за разговори в момента. В главата ми вилнееха други мисли. След като приключих с обяда разпънах щеките и газ към връх Ком. Тръгнах в 14:30 нагоре. От София си носех около 200 ml вода, затова напълних от рекичката до пътя след гората, едно шише от 500 ml. Трябваше да почвам да пия вода едва ли не насила. Прогнозата за тази вечер беше 50% възможност за буря след 18 часа. Времето си беше облачно и леко хладно. Мислех си, че дъжда няма да ми се размине тази вечер. По пътя ме изпревариха двама моториста, с които се поздравихме. В последствие на гара Кръстец, разбрах че и те са правили Ком-Емине. В това приятно време напредвах бързо към върха, може би и малко подплашен от времето. Исках да сляза в ниското колкото се може по-бързо. Планът беше до 18 часа да съм в гората преди хижа Пробойница. При последното изкачване към връх Ком срещнах отново двамата мотористи. Спускаха се или по-скоро единия се мъчеше да спуска. Първият, който беше в подножието и чакаше другия, ми каза че съм се движил много бързо. Дали наистина беше така? Мотористи какво им разбира главата от ходене пеша. След час и 50 минути съм на върха. Духаше си прилично. Избрах си две малки камъчета, снимка и пуснах часовника :)

           

Приключението започва, часът е 16:50. Притегнал всички колани на раницата се спускам от върха бягайки. В свински тръст продължавам до момента, в който пътеката се отделя от пътя. Еуфорията беше голяма. Толкова дълго чаках този момент. Опитвах да не се подавам на емоциите и да не прекалявам с бягането. Всичко едва сега започваше и трябваше да пестя сили за да издържа до края. По план трябваше да бягам най-много по 10 километра на ден и да избирам най-подходящите за това терени. Стръмните спускания определено не бяха такива. Пропускам да напълня вода от рекичката, нямам време хронометъра е безпощаден. След час и 30 минути съм отново във заведението на прохода. Момчето, което слезе с мен от автобуса е тук и хапва супа, отново нямах желание за разговори.  Този път хапвам топло бобче. Едва ли щях да успея да хапна на друго място днес. Така, че спирането тук си беше задължително. Докато хапвам наблюдавам как 3 колоездачи си приготвят колелата. Двама от тях са с джърсита на Виваком, сериозна работа. Докато чакам да пресека асфалта, единият спира до мен и ме пита за пътя. Обяснявам му да карат само по асфалта нагоре. Оказва, се че и те планират преминаването на маршрута за 7 дни. Ето с кого ще се гоня. Пълня едното шише от чешмата след прохода и продължавам с туристическо темпо. С колелото се бях объркал точно тук и леко се полутах, но сега успях да хвана пътеката след мочурищата. Излязох на билото, времето сякаш се оправяше. Вятъра разтика облаците и слънцето все по-често се показваше. Зараждаше се надежда в мен, че няма да ме вали тази нощ.

Преди последното спускане към гората спрях. Нещо не ми бяха удобни маратонките. Няколко дни преди тръгването бях успял да прецакам оригиналните им стелки. Затова бях сложил други стелки, които извадих от маратонките за колоездене. Махнах стелките, защото мислех, че са твърде обемни и намаляват мястото за пръстите ми. Самото неудобство се чувстваше при кутрето, което беше притискано от другите пръсти. Малко несериозно да тръгнеш с маратонки без да си ги тествал. Ама каквото такова. Намазах обилно с вазелин. В гората преди хижа Пробойница имаше паднали дървета. Преодоляваха се лесно, маркировката беше на често. Стъмни се и извадих челника. Скоро излязох на макадамения път за хижата. Повечето от камъните са нестабилни затова не исках да бягам, по иначе много приятния наклон. Трябвали са ми 3 часа и 10 минути за да стигна от прохода до хижата. В хижата светеше, но до колкото знам вече не приема туристи. Аз нямах и планове да спирам и вода не ми трябваше, така че продължих  към село Губислав. След първата махала пътя става земен без камъни. Потичвах си лекичко и звънчетата ми огласяха всичко наоколо. При преминаването през следващите махали, кучетата на всички къщи се активизираха. Спрях да пия от чешмата в “центъра” на селото и допълних шишето. Стигнах до табелата, в която се оказваше че има възможност да се ползва пътеката маркирана наскоро или старата пресичаща на няколко пъти асфалта. Реших да играя на сигурно и да следвам познатата ми пътека. Ползвах си отбивките от пътя през гората. Не знам до колко това беше правилно решение, ама в тъмното не ми се търсеше маркировка. Последва монотонно спускане по асфалт. Тичах от време на време, колкото да се каже, че не се мотам.

Минах по моста на река Искър и се озовах на гара Лакатник. Разбира се нищо не беше отворено и нямаше жив човек. Минаваше 23 часа. Спрях на чешмата малко след гарата. Извадих си стафидите и си хапнах. Подкрепих се и с едно барче. Още не ми се спеше и всичко изгледаше да е наред. Тръгнах да катеря баира към село Лакатник. Тук знам, че има пътечки, който спестяват част от асфалта, но след излизане от гара Лакатник, си хванах пътя. При предното ми преминаване пеша имах спомен, че се минаваше през едни градини и едва ли не през имотите на хората. Казах си, че ще обиколя малко ама да е по-сигурна работата. Бях се подготвил психически за качването и го минах в добро настроение. Дори не спрях на чешмата преди селото. Потичах малко и се озовах на чешмата в селото. Допълних шишето, една фъстаковка и поех към хижа Тръстеная. Тук си следвах пътеката и не губих време да обикалям по пътя. Дъжд явно нямаше да има тази вечер, беше приятно хладно. Бях с къс ръкав и се чувствах добре. Напъвах с щеките нагоре и се движех с добра скорост. Към 2 часа бях пред хижата. Напълних двете шишета с вода. Пред хижата една групичка запиваха. Не смятах да се отбивам и продължих. Обиколих малиновите плантации и стигнах до горичката. Мислях дали да продължа още тази вечер. Факта, че следваше труден за ориентиране участък и това, че бях с 2 часа по-бърз от планираното време, наклони везните да спя тук. Облякох всички дрехи и си легнах. Дълго не можах да заспя, имаше вятър и ми беше студено. Станах и потърсих по закътано място да легна. Май намерих такова и съм дремнал малко. Ама пак се будех от време на време от студ. 

Strava

E3 2021 Втори ден

 Бях навил алармата за 4 часа ама не ми се ставаше. Въпреки, че ми беше студено и не можеш да спя. Полежах си още час. В 5 станах целия треперейки. Отказах да събличам каквото и да е и тръгнах. Ясно беше, че скоро ще се стопля, ама нека дойде това време. Подминах еко фермата, полутах се малко след това. Телефонът помогна да намеря пътеката. Скоро бях в гората на ясно видимата пътека. Съмваше се, затоплих се, хапнах една фъстаковка. Почвах да идвам на себе си. Единственият проблем бяха леко схванатите бедра. Успокояващ беше факта, че бяха и двата, защото ако беше само десния щеше да е лошо. Подминах разклона за манастира 7 престола и се оглеждах за джанки на откритите места. Един път бях ял тук сливи и още ги помнех. Ама тази година джанки имаше само след Котел, лоша работа. Първата вода, която е на 7 километра след хижата изглеждаше ужасно. Около нея навсякъде кал и тиня, а тя едвам тече. Имах си достатъчно вода. Седнах хапнах малко стафиди и едно барче. Съблякох дългия панталон. Време беше да вдигна скоростта на движение. По напънах се малко на изкачването след горски дом Чукава. Имах планирана почивка на Хайдушки кладенец. Напълних вода и хапнах още малко стафиди. Не след дълго пътеката стига до билото и ловното чакала, в което бях спал при преминаването си с колелото. Мислех си дали снощи не можех да стигна до тук. Ама сметките показвах, че са ми трябвали около 4 часа да стигна до тук, а това означаваше, че щеше да е вече светло и от спане смисъл няма. Продължих по билото и се гледах ме с любопитните крави. Не планирах слизане до хижа Лескова затова продължих по билната маркировка. Според трака, са ми трябвали около 5 часа за да стигна до тук. Следваха няколко стръмни изкачвания. Обаче нетърпението ми да разбера дали ще намеря оставената храна до чешмата ми даваха сили. Скоро срещнах двама туристи, първите който виждам по маршрута за тази година. Снимаха си хората и се мотаха, не всички бързат като мен. Поздравих ме се и ги подминах. Вече виждах мястото където се намираше чешмата, забързах още повече. Греда, някакви животни бяха ми намерили храната и не ми бяха оставили нищо освен част от опаковките. Събрах си боклуците в раницата и слязох до чешмата. Лошо, явно стратегията ми да не заравям пакета в земята и факта, че беше в найлонов водоустойчив плик не бяха добро решение. За днес имах достатъчно храна, ама не е в това въпроса. Можех да си хапна някое друго барче с удоволствие. Свършен факт, няма какво да се ядосвам, другия път по-добро планиране. Ядох от провизиите в раницата си.

Леко разочарован продължих по пътеката. Още с преминаването си с колелото бях учуден. По спомен след чешмата следваше една много приятна пътечка в гората. С мека настилка поддържана от мотористите, която шепнеше “пробягай ме” при предишното ми преминаване. Сега тя липсваше, бяха прокарали път и съсипали прекрасната пътека. Имаше още няколко места по нататък където спомените ми се различаваха от действителността и явно ситуацията в планината се променяше. Следваше движение по горски път близо до оградата на горското стопанство. Релефът беше постоянно нагоре надолу. Имах си един набелязан странен камък край пътя, който трябваше да мина за да се надявам да стигна до края на оградата и бариерата. Скоро подминах него и бариерата. Предстоеше ми продължително вървене в гора, без гледка. Приближавах подножието на връх Мургаш. Само, че до там имах няколко слизания в долчинки. Въпреки, че от сутринта виждах върха, знаеш че ми предстоят много часове до него. Когато човек е подготвен какво го очаква, някак по-спокойно и философски приема нещата. Няма да забравя първото ми минаване от тук и отчаянието, което ме беше обзело при безкрайното катерене към Зла поляна. Сега беше друго, вървях и си очаквах преминаването през контролните точки. Една от тях е поляната, на която пътеката прави обратен завой. Преди имаше папрат висока колкото мен, но сега беше доста по ниска и нямах проблем с ориентирането. На места имаше къпини, но не си позволявах да се спирам за дълго, времето течеше неуморно. Пресякох и коларския път, ясен знак, че съм на последното изкачване. Дай, напъни се още малко. Видях и оградата близо до пътеката, малко остана. Излизам от гората, слънцето се раздава на макс. Започвам да се “пържа” в собствен сос. Няма грижи, щом не ми е студено ще го преживея. Сутиена на един от маркировъчните колове преди Зла поляна повдига настроението ми. Информационната табела точно на разклона е паднала на земята. Преди 3 седмици си беше здрава. Какъв идиот трябва да си за да я счупиш? Едва ли е имало толкова силна природна стихия за да я счупи. Тук не ми се полага почивка, продължавам към рекичката Чешковица. Там трябваше да почина и хапна. По пътя  до там срещам още двама туристи. Раниците им са огромни и пълни, няма какво да се оплаквам аз с моята раничка. Питат ме дали съм срещнал предните 2 туристи. Явно са спали заедно на Лескова. На реката се събираме отново и обменяме информация къде е следващата вода. Щели да се опитат да стигнат до заслона след Витиня. Аз отговарям уклончиво къде смятам да спя.

Тръгвам преди тях. Тук пътя има едни огромни “ями”. Не знам дали на правени с цел ограничаване на движението или са естествени, но преди години ги нямаше. С колелото беше доста трудно преминаването им. Ямите са с дълбочина около 3 метра, но слизането и излизането от тях сигурно се случва под 60% наклон. Странна работа, как са се пръкнали там. Не след дълго се озовавам на Зла поляна. Часът е към 13:30, трябва ли са ми около 8 часа да стигна до тук от Тръстеная. По графика трябваше да съм тук в 17 часа, добре е имаме малко аванс. Малко след като подминах говедарника, някой се развика. Не чух ясно какво вика, ама нямах желание дори да се обърна. Това обаче вкара една фраза в главата ми. “Къде одиш бре джингиби”. Разведрявах обстановката като си повтарях това по безкрайното спускане към Витиня. С колелото ми отне около час, а на моменти хвърчах с 30 километра в час. Колко по приятно, щеше да е ако съм с колело. Ама няма ще трамбоваш пеша. Бедрата още не ме бяха отпуснали напълно, затова отказвах да бягам в този участък. Тая година не видях и малини край пътя, бедна работа. Обаче бях леко изненадан когато открих част от храната си близо до чешмата. Горските обитатели я бяха намерили, но не бяха успели да изядат всичко. Колко му трябва на човек да е щастлив, да сподели малко храна с гризачите. Оцеляло беше едно овесено барче с мед, една scala, 3 фъстаковки и малко стафиди смесени със семки. Започна пир на чешмата. Изядох всичките ядки, овесеното барче и една фъстаковка. Като през това време си охлаждах краката на чешмата, идилия. Намазах краката с вазелин, сложих отново стелките в маратонките и газ. За темпото не знам, но настроените беше много по-добро. Планината се огласяваше от “Джингибииии”.  

Към 16 часа пристигам на прохода Витиня. Чешмата не работи, няма нищо за ядене, няма какво да правя там. Продължавам към горското стопанство Витиня. Докато вървя по асфалта вижда малко шише с кока кола. След лек спор със себе си се навежда да го вземам. С колелото съм намирал изпаднали шишета с кока кола, ама поне не бяха отваряни и бяха няколко. Това беше отваряно и беше половина. Нося го известно време и си мисля. Стояло е на слънце, станало е на ошав. Кой знай кое е пил от него, толкова ли си умрял за една кола. Аз по принцип избягвам да пия газирани неща последно време. Ама си ми е късмет, да го намериш насред нищото. Както се вика шамар да е, аванта да е. Изпих си го. Ама стояло на слънце, по бетер и от чай. Сега пък друго 20 като си го ползвал, не трябва ли да нося шишето със себе си, не да го хвърляш. Пак чудене, накрая го хвърлих, трябва да тежи на съвестта на този който първоначално го е хвърлил/изпуснал. С това се занимавах докато стигна до отклонението от асфалта😁 След него ме очакваше малък ад. Множество паднали дървета, трудно следяща се маркировка. Добре, че някой добър човек е слагам лентички по дърветата за да прекара на места нова пътека. Тук с колелото имаше, мамата. Сега беше доста по-лесно, пък и го очаквах. На прохода Арабаконак имаше табела хижа Чавдар с отбелязано време на нея. Не помня точните числа, но при пресмятане на разликата между предната и тази, излизаше че съм по-бърз от предвиденото време. Това се очакваше, но друго си е да го видиш нагледно. След прохода смятах да стигна до хижата по маркираната пътека. Тя на места си беше доста стръмна и ми даваше зор. Ама знаех, че така пестя време и ще стигна по-бързо до вечерята. Бях в гората, не беше толкова жега, давай момче, напъни малко. При достигане до колибата с надпис “200 метра през копривата”, нямаше и миг чудене. Хванах си билната пътека, която на картата беше отбелязана като обрасла, но дори с колелото аз нямах никакъв проблем да я мина. На едно място по не внимание изпуснах маркировката подведен от почти оформилата се пътека от други объркани преди мен. Но скоро намерих правилната посока и излязох на билото. Тук някъде явно умората си е казвала думата. В края вече се молех да видя хижата пред мен, а тя все не идваше. Гледах часовника и знаех, че е още рано, но все тръпнех в очакване. Накрая стигнах до хижа Чавдар, а часа е около 20. Първата хижа, в която щях да ям от началото на прехода. Отвън имаше групичка младежи. Повъртях се пред хижата и Иво дойде. Менюто за вечеря е зеленчукова супа. Поръчвам си две с 4 филийки хляб. Една жена сяда до мен на масата и се заприказваме. "Как човек се решава да мине Пътеката сам?". "Защо го прави 5 път?" На въпроса защо искам да го мина за 7 дни, отговарям кратко и ясно “Его”. Иво ми предлага и пържени тиквички с кисело мляко, не отказвам храна, не и в този момент. Изяждам си всичко, плащам си и съм готов за път. На хижата прекарах около час. Напълних вода, облякох лятната термо блуза, челника и газ към билото. Въпреки голямото количество храна не ми беше тежко. Катерех си по баира в добро настроение и с прилично темпо. На билото ме застигна мрака. Пътеката продължава по широк каменист път и човек няма как да се обърка. Не ме интересуваше маркировка, посоката беше ясна. Гледах светещите селца в подножието на планината. Небето беше ясно, имаше звезди. В цялата тази идилия единственото, което ме притесняваше бяха големите подвижни камъни към края на билния път. Още помня как подмятаха колелото и едвам успявах да пазя баланс. Ръцете ме бяха заболели да стискам кормилото. С една дума очаквах доста неприятни часове до прохода. Знаех, че ще ми отнеме около 4 часа да завърша този етап и просто гледах колко време е минало до момента. Нямах проблем с ходилата, глезените бяха добре, бедрата се чувства все по-добре. Дори си мислех дали да не продължа към хижа Паскал тази вечер. Явно доста съм се замисли, защото по едно време излизам на път без камъни. Как така, какво става? Справка с телефона, на прав път съм и съм доста близо до чешмата. Минал съм през участъка с едрите камъни. Ти да видиш, доста под очакваното време. Пропускам чешмата и се спускам към прохода, леко потичвайки на места. Към 12 без нещо съм на прохода. Нямах желание да досаждам на хижарката, въпреки че още можеше да е будна. Реших да спя близо до паметника. Нощта отново се оказа студена. Отново се будех от студ и не успях да се наспя.

Strava Част 1

Strava Част 2

E3 2021 Трети ден

 Навих алармата за 5 часа. Студът ме събуди много преди това. Не ми се ставаше. Въпреки многото часове отделени за сън, не можех да се наспя и да почина. Докато чакам алармата разтегнах малко бедрата, малко масаж. Закусих с кроасана, който си взех от хижа Чавдар. Имах една вафла, която си пазех за чешмата 5 чучура. Алармата най-накрая звънна и беше време да тръгна. Отново не съблякох никакви дрехи, бях намръзнал цяла нощ искам малко да се стопля. Имах около 200 ml вода, но ме мързеше да слизам до хижата да си напълня вода. Разчитах, че е рано и ще успея да стигна преди да напече слънцето. Малко лекомислено от моя страна като се има предвид, че до следващата вода имах около 5 часа. Хванах лятната пътека почваща от пресъхналата чешмата. Набира се плавно височина като се подсичат няколко върха докато се излезе на билото. Беше още тъмно и изпуснах за момент маркировката и се наложи да драпам право нагоре за да се върна на пътеката. Започна да става светло и се виждаха стадата от крави и коне, които си пасяха кротко. При излизането на билото ме посрещна стадо любопитни крави. Аз седнах да съблека дългите панталони, да облека тениската с къс ръка и да намажа краката с вазелин. До момента имах само наченки на пришки на петите на двата крака. Пръстите успявах да ги предпазя до момента от пришки, кожата на кутретата беше раздразнена, но видими поражения нямаше. Вече затоплен и събуден вдигнах темпото. Ползвах всички налични подсичащи пътеки. Настроението започна да се вдига. Слънцето се показваше на моменти зад върховете и ме зареждаше с енергия. Скоро качих в връх Паскал, оказа се че качването му дори когато си на билото не е лесна работа. Отне ми сигурно около 40 минути, а от хижа Паскал ми отнема малко над час. Може би слизането до хижата не губи чак толкова време, като се има в предвид, че се спестяват не малко качвания и слизания преди това. От върха до чешмата знаех, че ще ми трябват около час и половина да стигна до водата. Затова си позволих малко по-голяма глътка на върха. Времето още не беше топло, водата щеше да ми стигне. На разклона за село Антон бях оставил и последния пакет с храна. Беше близо до аптечката, скрит в големите камъни и затиснат с по-малки. Дали отново щях да имам късмет да намеря храна в нищото. Забързах натам с надежда. За мое разочарование отново намерих само няколко опаковки. Прибрах ги в раницата, нищо имам си храна в раницата все ще оцелея. Към 9 часа бях на  чешмата. Пийнах студена вода, хапнах си вафлата и една фъстаковка. Гледах да не се застоявам много, че до хижа Ехо ме очакваше доста път, по план около 6 часа. Слънцето обещаваше да напече здравата. Напълних си двете шишета(1 литър общо) на откритото било не ми се жадуваше. След чешмата има едни дълбоки улеи, по които върви пътеката. Тук с колелото единствената опция е бутане на задна гума, сега беше доста по-лесно. Трябваше за обяд да съм на хижата, давай момче, ще изстине бирата. Тук някъде срещнах групичка от 3 туристи. Всъщност не знам дали бяха заедно защото едната жена беше доста изостанала от двойката преди нея. Като приближих до двойката, момчето каза на момичето да ми направи път. Последва отговор “К’во бе?”, явно не  го беше чула, ама някак грозно прозвуча. Докато се разминаваме дочух, че водата им е на свършване, а имахме доста време до следващата. Замислих се дали да не им дам едно от моите шишета, със сигурност щяха да жадуват. В край сметка реших да не го правя и да си спестя отбиването до чешмата преди връх Вежен. Срещнах и голяма група туристи в подножието на връх Братаница, почиваха на слънце, хапваха и се смееха. Така е като не бърза човек, може да си позволи такива неща. Аз днес трябваше да бързам, че крайната цел беше хижа Добрила. Подсякох старопланинското конче за да спестя време. Вежен вече не изглеждаше толкова далеко, ама дали наистина е така. При изкачването му за пръв път спрях да почина по средата на баира. Това не беше добър знак, явно умората натежаваше. Пийнах малка глътка вода и се полюбувах на гледката. Станах и закрачиш отново. Повтарях си, че мога да намаля темпото на движение, но спирания преди да стигна хижата са забранени. Пропуснах водата преди Вежен, имах още поне 700ml. Качих върха и видях хижата. Това обаче не значеше нищо, имах още два часа докато стигна до там. Това винаги ми действа депресиращо да виждам крайната точка и да се почне едно качване слизане и така още два часа. При Каменната порта се разминах с един колоездач с куче, който си почиваше. Кучето ми се зарадва и скачаше около мен. До хижата постоянно се изпреварвахме с колоездача. Той спускаше бързо надолнищата, а аз го изпреварвах на изкачванията. Беше добре екипиран, с правилно колело и спускаше участъци, които аз дори не си помислях да спускам с колелото. Мен ми беше топло, за него не знам с всичките тези кори и full face каска. При подсичането на Юмрука реших, че е крайно време да си изпия водата. Имах едно цяло шише, до хижата се наливах почти на сила.

Около 13:30 бях на хижата. Жегата на пейките навън беше нетърпима. Затова седнах в столовата на хижата. Взех си две лещи, една бира, 4 филии и две вафли. Жегата доста ме беше изморила. Останах около час в хижата за да почина. Според плана в 17 часа трябваше да съм на чешмата 5 чучура. Пресметнах, че трябва да стигна до Козя стена до 17. С други думи се движех с добра преднина. Дали наистина 6 дена не ецелта, която трябва да гоня. Такива мисли ме занимаваха в този момент, но за да се случат нещата си трябва движение. Излязох от хижата и шок, слънцето направо гореше всичко. Трябваха ми около 10 минути за да се аклиматизирам. На изровената пътека след хижата, успях да падна два пъти. Дали шосейните ми маратонките нямаха достатъчно сцепление или бирата си казваше думата. Имаше и няколко подхлъзвания без падания и резултата дойде. Започна да чувствам дискомфорт в областта на вътрешните коленни връзки на лявото коляно. Не беше нищо фрапиращо за момента, но определено ги бях натоварил. Всичко това доведе до спадане на настроението. Трябваха ми около час и 30 минути да стигна до хижа Козя стена. Купих си един кроасан от хижата. Ако исках да стигна до Добрила това спиране трябваше да се пропусне, но разума казваше друго. Все пак не се мотах много преди да тръгна отново. Беше почивен ден и се разминавах с доста туристи днес. Тук е доста оживен район и Ком-Еминееца не бие толкова на очи. Просто се поздравявате и няма питания, от къде, на къде. На прохода Беклемето имаше бит пазар, но си забраних да спирам и да търся да си купя нещо. “По сериозно момче, днес го удари на почивка”. До заслон Орлово гнездо вървях по пътя. Билната маркировка не пести много време. Подминах заслона вода си имах. Справка с графика показва, че съм на ръба на времето 2 часа и 30 минути от Козя стена. Лошо досега почти винаги успявах да имам някаква преднина. Беше около 19 часа, надеждите ми да стигна до Добрила преди 11 изглеждаха все по неизпълними. Столовата/ресторанта на хижата не се заключва и можеше да се подслоня там, но нямаше да има никой от персонала след този час. Дали пък заслон Амбарица не може да ми е крайна точка за днес? Колко щеше да е студено на билото? Занимавайки мозъка си с тези въпроси лекувах обхваналата ме скука. Към 20 часа стигнах до хижа Дерменка. Реших, че тук ще вечерям, защото не се знае кога ще стигна Добрила. Реших да е нещо леко, кисело мляко с два кроасана. След като хапнах ме домързя, коляното още се обаждаше. Платих си за спане в хижата, като си обещах че ще стана в 3 и ще атакувам Купена по изгрев. В 22 вече бях в леглото. Баня, чисти чаршафи, спане без чорапи и маратонки, направо рай. 

Strava

E3 2021 Четвърти ден

 В 3 часа наистина станах. Тази вечер се бях наспал, чувствах се отпочинал и бодър. В 3:17 бях пред хижата готов за атака на централен балкан. Според прогнозата за времето деня трябваше да е слънчев, а утре имаше възможност за валежи. Аз да стигна до хижа Тъжа път тогава може да ме вали колкото си иска. До Добрила стигнах почти неусетно. Около 5 часа започнах изкачването на връх Амбарица. Пред мен виждах два челника, които катереха нагоре. Явно бяха тръгнали от хижата. Имаха сериозна преднина пред мен. Мислех си, че не е добра идея да ги гоня и просто трябва да се движа с константно темпо без много напъване. На моменти се хващах, че правя точно обратното. Челниците спираха доста често и се обръщаха към мен. Видях, че те също бяха решили да ползват подсичащата пътека към заслона. Последвах ги и на заслона ги настигнах. Разменихме няколко думи и бяха изненадани, че идвам от хижа Дерменка. Те спряха да почиват аз продължих. Започна да става светло, май ще изпусна да посрещна изгрева на Купена. Изгасих челника и забързах. За щастие коляното не се обаждаше въпреки всички спускания, може би ранното спиране вчера не е било толкова лошо решение. В подножието на Купена закачих щеките на раницата и бях готов да катеря по въжетата. За разлика от предишното ми преминаване сега имаш малко стаж като катерач. Вярно само в зала ама се надявах да се чувствам доста по комфортно от преди. Изкачването не е толкова страшно и се качих на един дъх. На върха бях в 6:50, лошо изпуснал съм изгрева с цели 50 минути. Облякох ветровката, закусих с кроасан, загледан към кулата на Ботев. 

Предстоеше по-гадната част спускането, особено второто въже. Внимателно без да бързам ги пуснах и двете. По стара традиция спрях да хапна малко боровинки, днес може би няма да се мре. Разбира се това беше само началото и предстояха още доста върхове докато стигна до Ботев. На последното изкачване преди да се излезе на равното било отново изпуснах билната пътека. Излязох отстрани близо до пресъхващата чешма. Айде пак  нагоре към билото без пътека. Добре, че пришките на петите ми не се обаждаха много при кривеното на глезените при стъпването на неравния терен. От заслон Ботев нагоре катереха група туристи, доста се бяха задъхали. Поздравих ги, а в главата ми мина мисълта, че са изяли всичко на заслона. Нищо поне вафли ще има. Ами не бях далеч от истината имаше само супа топчета. След леко чудене си взех една с 2 филийки и чайче. Днес няма да съм веган 😁 Може би това беше първото ми ядене на кайма/месо от близо 5 месеца. Излизайки от заслона, хванах право нагоре без пътека. Да видим дали месото няма да ми даде крила. Баири ме озори доста, ама може би трябва мине малко време да се обработи месото. На върха снимах двойка туристи, които ме разкриха че пътувам за морето. 

Предстоеше ми губене на доста височина и сърцето ми беше присвито, как ще реагира коляното. Малко преди заслон Маринка ме напъна. Не коляното, а голямата нужда 😁 Смесих, човешките с кравешките екскременти. За този период честно казано не помня много, явно наистина съм бил притеснен. След като видях хижата и хванах пътеката след пресичането на пътя, започнах да правя планове. Коляното не се обаждаше, всичко беше наред. Имах още няколко барче, които носех от София, защо да се отклонявам до хижата. Мога да си накисна краката в реката и да си хапна нещо сладко. Не след дълго щях да стигна хижа Мазалат. Така и направих, пресякох реката и си накиснах краката в реката. Намерих едно вирче, в което можех да застана на колене и да охладя малко и бедрата.  Часът беше  точно един, време за обяд. Изпрах чорапите до колкото можех, защото бяха пропити с вазелин и всякаква мръсотия, неприятна работа. Докато се мотах, по пътя мина едни колоездач, изглеждащ доста професионално с клинчето и без раница. Не го разпознах, може би някой се опитва да прави рекорд по трасето.

След като намазах краката обилно с вазелин, потеглих. Бях се намокрил целия на реката така, че жегата не ме притесняваше. Днес също беше доста топло, а аз имах още доста часове по билото. Започнах да катеря към билото. Тук наклоните на са толкова страшни и успявах да поддържам добро темпо на изкачванията. Настроението беше добро. Ако приемем, че Узана е средата на маршрута. Аз трябва да съм там около 19 часа. Т.Е за 3 дни и 2 часа да преполовя маршрута. Първоначалният план за 6 дни не изглеждаш химера. Окрилен от тези мисли се “устремих” напред. Подсякох пеещите скали, по които бяха направили нови стъпала. На следващото спускане също имаше от тези стъпала. Не бяха от най-удобните за слизане, но поне нямаше шанс да се подхлъзна. Може би някой беше прибрал доста пари по евро фондове, защото бяха окосени храстите отстрани на пътеката. По форумите има мнения, че тези стъпала ще станат опасни след години като изгният дъските и останат само металните колчета. Аз не съм компетентен да давам мнение дали е правилно или не, ама в момента са доста неудобни, поне на спускане. Пътеката след това подсича връх Вълча глава. От преминаването ми с колелото знаех, че ще ми трябва около час за да стигна до хижата. Както и при предното преминаване пеша, камъните по пътеката ме забавляваха. От време на време потичвах и играех детската игра, при която стъпваш само по камъните. С подобни методи убивах времето.

Скоро видях хижата, оставаха ми около 200 метра само спускане. Пробягах ги, няма да се излагаме пред хората я. На пейките отвън имаше доста млади туристи, които си почиваха и играеха табла. Реших да не прекалявам с яденето и си взех едно кисело мляко. Планирах голямото ядене да е на хижа Партизанска песен. До колкото разбрах вече и до тая хижа са реновирали пътя и се е превърнала в място за събиране на местните феодали. Затова хижата вече е доста комерсиална и най-вероятно има голям поток от хора. За момента това не ме интересуваше, важното е, че хапнах нещо. Без да се бавя много се отправих към чешмата Коритата, която е на около час от хижата. В гората, с приятната пътечка, срещнах голяма група туристи може би поне 20 души. Тъкмо сядаха да почиват преди да излязат от гората и да ги напече слънцето. Имаха си водач, който се разпореждаше всички да сядат, защото им предстоят още няколко дни ходене. Разпореди се и да ми направят място да мина. Малко след като подминах групата срещнах и последния изостанал от групата. Мъж с леко наднормено тегло, сериозно изпотен и задъхан, с наколенки на колената. Поздравихме се и си казах, че няма от какво да се оплаквам. На човека му е много по тежко от мен и въпреки това продължава. Какво ми е на мен, нито се потя обилно, нито не боли нещо. “Йордане я се стягай и дай да пробягаме тази приятна пътечка”. Опитах ама не ми се получи. Успявах да бягам не повече от 10 минути и почвах да вървя. Темпото обаче си беше добро. На чешмата Коритата срещнах две млади дами. Бяха облечени със спортни дрехи и приличаха много на бегачи. Понеже са от срещуположния пол само се поздравихме. Точно сега нямам желание да преодолявам притеснението си да комуникирам с непознати жени 😁. Освежих се на чешмата, намокрих слънчевата шапка и продължих. Пътеката продължава с черен път. Скоро беше минала голяма машина и беше заравнила пътя и изринала много от нестабилните камъни. Имах спомени, че пътя преди беше осеян с нестабилни камъни, които правеха вървенето доста неприятно. Сега това не беше така и до хижата стигнах без проблеми.

На Партизанска песен заседнах за голямото плюскане. Накъде към 18 часа съм бил на хижата. Първата ми работа беше да си взема сладолед от хладилника. Поръчах си един литър айрян, боб, шопска салата и мляко с ориз. Вече въобще не ми правеше впечатление, че си поръчвам неща с мляко. Глад мори добитъка 😁.

Тук веднага бях разконспириран за къде съм тръгнал и получих “лексикона на Ком-Емине”. Опитвах да откажа да го попълвам с извинението, че вече съм се записал тази година. В крайна сметка написах нещо от сорта на “Човек е истински жив само докато преследва мечтите си, колкото и безумни да са”. Бях разпитан от къде съм тръгнал днес. Като казах, че съм тръгнал от Дерменка последваха одобрителни думи. Домакинът сметна, че съм взел 3 нормални туристически дни за един. Може и така да е, но предстоеше още много до края на ден. Целта минимум беше Бузлуджа, а по оптимистичния вариант Българка или гара Кръстец. Нямах здравословни проблеми и нямаше никаква причина да не продължа прехода до късно през нощта. Вече бях осигурил вечерята и 3 сухи пасти за закуска. Такива мисли ме занимаваха докато вечерях. Уведомих всички заинтересовани лица, че съм добре и още мърдам 😁. След като си платих, ползвах чешмата зад хижата да си напълня вода и да намокря тениската и шапката си. Слънцето още се раздаваше, въпреки че беше вече 19 часа. Очаквано нямах желание да бързам, камо ли да бягам. Бях с наднормено тегло и се влачех към Узана. С цел да се върна към нормалното тегло, наторих гората 😀. Ама това не помогна да се чувствам лек. След като стигнах асфалтовия път на Узана, реших да мина по маркираната пътека. Вело маршрута, който е почти равен обикаля доста, а мен не ми се бягаше. Затова реших да кача няколко баира по пътеката.

Някъде към 20 часа бях пред хижа Узана. Не исках да влизам в хижата и седнах на пейките отпред да почина малко. Леко ме домързя май. Не се бавих много и след 10 минути започнах да търся пътеката. Малко се помотах докато открия вярната посока. Последва едно продължително спускане по черен път, който отново беше заравнен от голяма машина.  В края на спускането отново се помотах малко докато намеря правилната посока. Тук някъде извадих и челника. Тъмнината щеше да ми е спътник в следващите часове. Последва изкачване и печелене на денивелацията, която бях спуснал преди това. Бях подготвен психически за това и си катерех спокойно нагоре. Но явно физически не съм бил подготвен. Наклонът си беше доста сериозен, може би на места минаваше 20 процента. Имаше и места с нестабилна почва и бях принуден да стъпвам на пръсти. Не поддържах високо темпо и не ми се налагаше да спирам за почивка. Обаче малко преди края на изкачването ме сряза остра болка в горната част на дясното стъпало. По точно в частта под връзките на маратонките. Болката наистина беше остра. Едвам качих последните метри и се стоварих на земята. “Това пък сега какво е? Как дойде от нищото?”. Никога досега не бях чувствал подобна болка в тази част на крака. Нямах идея какво я провокира. Събух маратонката и разтрих мястото. При нормално положение на стъпалото болка нямаше, но при опит да вдигна пръстите си нагоре, усещах болката. Обух си маратонката и се надявах, че масажът ще е успокоил малко болката. Нищо подобно, дори на равно, при изтласкване с пръсти от земята ме срязваше. Оставаше ми съвсем малко до прохода. Скоро видях и паметника в далечината. Наложи се да спусна и едно сериозно надолнище с нестабилна пръст и камъни. Паднах по дупе веднъж. Излязох на пътя, който водеше до прохода, но равния и гладък терен не ми помогнаха. Болката си беше все така силна.  Можеше ли всичко да приключи така. Преди два часа бях на “гребена на вълната”, а сега отчаянието ме беше обзело. Продължаването в това състояние щеше да бъде истинско мъчение. Единствената ми опция беше да спя на Шипка и да се надявам, че сутринта ще мога да продължа. Криво ляво стигнах до заведенията на прохода. Очите ми бяха влажни, дали от болката или от усещането, че няма да мога да изпълня целта, не знам. Намерих си една пейка, облякох всички дрехи и легнах. Днес прехода приключваше в 22 часа далеч преди крайната точка. Лошото беше, че това можеше да е края не само на този ден. Преди да заспя масажирах крака. Вечерта ми беше студено и се будех на няколко пъти от студ. Единствената добра новина беше, че в покой болката я нямаше. Масажирах крака при буденията си, но нямаше голям ефект. При свиването на пръстите, болката ме прорязваше отново. В опит за давене на мъката изядох и трите сухи пасти. Минаваха ми и мисли, че на сутринта мога да стопирам до Габрово.

Strava

E3 2021 Пети ден

 Сутринта се събудих преди алармата. Масажирах отново крака. Не ми се тръгваше изобщо. Вечерта бях ставал да пикая и при вървене усещах болка. Бях отчаян, предстояха ми още не малко качвания и ако след всяко болката е толкова остра просто нямаше как да си го причиня. След дълго мотане си обух маратонките, като внимавах да не стягам много връзките. Още с първите крачки болката напомни за себе си. Опитах да намаля до минимум изтласкването с десния крак. Болката не беше остра както снощи и с напредване на времето мозъка, щеше да включи защитните си механизми и щеше да почне да я игнорира. С много въпроси в главата стигнах до паметника с оръдията, където пътеката се отклонява от пътя. Може би на това място съм правил снимката, която си харесвам най-много. Бях хванал момента, когато слънцето се показва и започва да стопля оръдията. Точно в този момент не можех да се зарадвам на нищо. Всичко ми беше криво, беше ми студено, бях гладен. Единственият “светъл лъч” беше светлоотразителната маркировка на Трявна ултра. Състезание, което съм завършвал 3 пъти и винаги ще предизвиква умиление в мен. По време на прехода бях точно с тениската на това състезание от 2019. Има много емоции свързани с нея, защото бях с нея, когато се изпари надеждата ми, че ще мога да мина Ком-Емине през 2019. Дали сега щеше да ме споходи същата емоционална дупка по това трасе. Мислите ми се надпреварваха в главата ми и ме разсейваха от усещането за болка. Скоро маркировката на състезанието пое право нагоре да качи един връх, а пътеката го подсичаше. Казах си “сега или никога”, газ нагоре. Знаех, че това е просто едно безцелно качване, което можеше да си спестя. При състезанията в повечето случаи се търси трупане на денивелация, а не логичното трасе.  Време беше да проверя до колко съм способен да катеря стръмни баири. На моменти качването си го биваше, тялото почна да вдига температурата. След като се качих на възвишението бях обнадежден. Нямаше срязваща болка, дискомфорта се увеличаваше, но можеше да се търпи. Последва спускане по ужасно хлъзгав терен, докато се включа отново в пътеката. Лека полека мрачното ми настроение започна да отминава. “Има надежда за квартал Надежда”. Болката си я имаше, но можех да продължа, само да не се усили. Точно това беше надеждата ми в този момента, да не се усили и да стане нетърпима.

Достигнах до чешмата пред хижа Бузлуджа. Часът е бил около 7, т.е трябва ли са ми 2:10 минути за да стигна до тук. Изоставах само с 10 минути от предвиденото време, може би положението не е чак толкова зле. Имаше двойка туристи пред хижата. "Може да има закуска и за мен". Посреща ме супер учтив хижар. Сипа ми чай, даде ми две вафли. Дадох му 10 лева, каза че няма да ми върне и да си задържа парите. Аз му казах, че ще пия още един чай и може да не ми връща ресто. Той категорично отказа и ми каза, че следващия път ще си платя. Оставих всичките стотинки, които имах но те не стигаха. Момичето явно беше приготвило пържени филийки за закуска и им беше останала една. Предложи ми я, нямаше как да откажа. Как да не му стане мило на човек, повече от приятно посрещане. Точно в този момент когато светът ми беше крив, човечността и добротата ме “заляха”. Седнах на пейките пред хижата. Ядях си филийката и вафлите, и си говорих с младежа. Нямаше съмнение, че сме в една и съща посока. Техният план беше да стигнат до Предела. Аз не смееш да правя планове за края на днешния ден. Нещата всеки момент можеше да се объркат. Аз влязох в хижата за още един чай и видях как девойката плаща на хижаря. Тогава въобще не се сетих, че тя му даде дребни пари и вече можеше да ми върне ресто. Двойката тръгна преди мен, аз си изпих чая и си доядох вафлите.

Гледах да не се бавя много на хижата преди да тръгна. Минах покрай новата хижа. Ресторантът не изглеждаше да е работил скоро. Като минах с колелото имаше детски лагер и също не намерих храна. Стигнах до входа на ветрогенераторния парк и подминах чешмата. Вода не ми се пиеше, но защо не стигах двойката туристи. Не бяха тръгнали много преди мен, дали не се движех бавно. Срещнах ги на чешмата на пътя преди хижа Младост. Пълнеха вода, пожелах им лек път. Преминах през електро пастира около хижата и следвах пътеката. Нямах време да обикалям по пътя. На едно от изкачванията, знаех че има подсичаща пътека в ляво, но електро пастира минаваше някъде от там и не ми се рискуваше. Качих баира по коловата маркировка, болката напомняше за себе си. Преди да вляза в гората започна да пръска лек дъждец. Прибрах телефона във водонепроницаемия му калъф, но не си облякох ветровката. Слънцето вече ме беше стоплило и подобен дъждец не ме плашеше. Така и не заваля стабилно, но бях доволен, че в момента не съм около Ботев. Днес по прогноза вероятността за валежи в централен балкан не беше малка, имаше възможност и за гръмотевична буря. Докато спусках към Българка си мислех за случката на хижата. Съжалявах, че не се бях сетил да си платя, когато видях девойката дава пари на хижаря. Бяха ми вдигнали настроението и поне можеше да си платя.

Болката в ходилото ми започна да става все по настоятелна. Мислех с как мога да си помогна. Вече бях отпуснал вързанките колкото мога. Маратонката трябваше да стои на крака ми подкрепяна от нещо, не можеш да си махна връзките. Другата мисъл, която ми идваше е да намаля сгъването на пръстите до минимум. Ама какво да подложа под ходилото си. Почнах да се оглеждам за пластмасови бутилки, с цел д си отрежа парче от тях. Скоро обаче видях счупена маркираща табелка на Трявна ултра. Беше пластмасова и се гънеше доста трудно. Реших, че това е добър вариант и като стигна до Българка ще я изрежа по стелката и ще я бинтовам за стъпалото си. В този момент се сетих как Дизела изряза част от маратонките си с надеждата да осигури повече място за пръстите си. Какво ли не прави отчаяния човек по Пътеката. Преди да стигна до хижата намерих и още една счупена табела, но тази беше от маркировката на велосипедния маршрут. Държа да отбележа, че и двете табелки бяха на земята и аз не съм ги маха или чупил от дърветата.

Седнах пред горски дом Българка и се залових да майсторя 😀. Табелата на велосипедния маршрут се оказа от твърда пластмаса и не можах да я изрежа с джобния си нож. Табелката на Трябва утра обаче успях да я изрежа по стелката. Сложих я над чорапа и я бинтовах за стъпалото ми. Обух маратонката малко трудно, защото ми идваше тясна. Нямах желание да ям или да пия вода, исках единствено да проверя “изобретението” си. Още при първото стъпване бях обнадежден, болката сериозно намаля. Дали проста си бях решил, че това ще ми помогне или имаше реален ефект не мога да кажа. Обаче с времето наистина болката почти изчезна. Стигнах до гара Кръстец в много по-добро настроение. Спрях на гарата да хапна. Един от работниците дойде при мен и ми обясни, че тая година потока от туристи бил голям. Разказа ми един случай на голяма група, която почти била напълнила перона и си топлили голите крака на слънце. Живописно описа състоянието на изтормозените им стъпала и се чудеше защо си го причиняват. Предложи ми да ми даде минерална вода, но аз си имах достатъчно. Аз въобще не исках да му кажа, че съм си бинтовал крака с пластмаса 😀 Щеше да ме разправя на следващите Ком-Еминейци. Не се застоях много на гарата и към 11:20 потеглих.         

 След гарата има едно лекичко изкачване. Болката наистина беше изчезнала. Ако обездвижването на пръстите намалява болката какво я поражда? Никога досега не съм изпитвал болка в горната част на стъпалото. Винаги си стъпвам на пръсти при изкачванията защо точно сега получих такава травма. Търсех отговор на този въпрос, защото очаквах, че и левия крак скоро ще ме заболи. Сега го натоварвах повече с цел предпазване на десния. Предпочетох да мина по пътеката, а не по велосипедния маршрут с цел да спестя малко обикаляне. Днес дори не ми минаваше мисълта да опитам да бягам. Така, че може да преживея провиране между храсталаци и треви. Спомените ми за този участък бяха точно такива високи треви и папрати. Всякакви семенца лепнат по потните ти ръце и слънцето се опитва да те изпече жив. С колелото минавах вечерно време и нямаше подобни неща. Следваше се коларски път, който беше добре поддържан. Маркировката беше на рядко, коловете бяха заобиколени от треви и дървета и се виждаха много трудно. Само наличието на пътя улесняваше ориентирането. Сега беше светло и не ми се спеше, но положението беше същото. През цялото време се следваше пътя. Само на едно място не видях маркировка дълго време и погледнах на телефона. Пътят го нямаше на картата, а се бях отклонил от маркировката. Предполагах, че скоро ще се слеят, но страх лозе пази. Върнах се и по гпс открих маркировката, която преминаваше през едни папрати, много малко хора я бяха следвали преди мен. Разбира се скоро излязох отново на пътя. Слънцето въпреки, че се раздаваше имаше достатъчно моменти, в които бях на сянка и не ми беше неприятно. Скоро излязох на широко място без много дървета и разпознах местността. Справка с телефона потвърди, че правя ляв завой и се прехвърлям на съседния баир. По спомени ми оставяше съвсем малко до спускането към Грамадлива.

Левият ми крак последва примера на десния и започна да ме боли на същото място. Бях си отрязал едно парче пластмаса от шише и си го носих в раницата. Спрях под една сянка и бинтовах и левия крак с пластмаса. Станах като робокоп 😀 Но и този път “лечението” подейства и успокои болката. Дори на спускането към ски станцията на моменти бягах. Наклона си е доста голям и прецених, че бягането на моменти е по правилното решение. На ски базата нямаше никой. На хижа Грамадлива имаше двойка, която товареха нещо в колата си. Явно бяха стопани на базата на ПСС или на хижата. Въобще не ме интересуваше, знаех че хижата не работи. Освежих се на чешмата и продължих. Обяда ме очакваше, още помнех боба с наденица от преди 5 години. Когато стигнах до хижа Химик вече знаех как да мина покрай нея. Малко преди хижата трябваше да се отклоня от пътеката и да се включа в един път. С колелото бях тук вечерта и ми коства доста време за да разбера как да мина от тук. Причината, е че пътеката стига до едни заграждения точно преди хижата и няма как да се мине. На хижата нямаше никой, но това не ме притесни. Бързах да не ми се стопли бирата.

Някъде към 14:30 видях кръчмите на прохода. Двоумях се дали да не си разопаковам ходилата за да си починат малко. Или да не пипам нещата щом продължават да работят. Реших да следвам принципа в програмирането “щом работи, не пипаш” :) Седнах на една слънчева маса в кръчмата.  Поръчах си боб, шопска салата и кисело мляко със сладко. Нямаха топла бира, та се наложи да пия студена. Боба този път не ми хареса чак толкова, може би защото нямаше наденица. Обаче като добро прасенце си изядох всичко. Купих си и един голям пакет ядки, който после се оказа с изтекъл срок на годност. С пълен корем и без сериозни болки пресякох асфалта и започнах да катеря баира, за да се кача отново на билото. Не си давах много зор, тялото ми трябваше да свикне отново със слънцето и да ми мине малко тежестта в стомаха. Бавно но славно се качих на билото и пътя започна да катери и спуска до безкрай. Скачалките бяха малки и се следваше коларски път, който си беше добре поддържан. От всичкото това нагоре надолу десният ми крак отново ме заболя. Разопаковах го да видя какво е положението. Пластмасовата табелка на Трябва ултра се беше пречупила на две места. Може би не оказваше достатъчни съпротива за да намали сгъването на пръстите ми. В главата ми започнаха да преминават различни идеи за действие. Пробвах да махна вързанките от местата където ме боли и да вържа връзките за глезена. При тази схема петата ми се вадеше на всяка стъпка. Последва оптимизация на решението. Пробих дупка в задната част на маратонката около петата и прекарах връзката от там. Завързах връзките около глезена. При тая постановка горната част на ходилото ми изобщо нямаше контакт с връзките на обувките. В началото нямаше успокоение на болката. Продължавах да вървя, болката поне не се усилваше. Нямах друго решение бях в нищото и нямаше как да остана тук. Или трябваше да се добера до хижа Буковец или да се върна. Не исках да пия болкоуспокояващи. Очакваха ме още много километри до морето, няма да ги карам на хапчета, по-добре да се откажа. С течение на времето болката започна да намалява. Може би някъде около заслон Ботура, болката стана пренебрежима в десния крак. На заслона хапнах малко ядки, пих студена вода. Починах малко и хванах баира, който щеше да ме върне на билото. Ако успея да се кача на билото без да почувствам отново болка, може би бях намерил правилното решение с маратонките. Докато катерих обмислях и какво друго мога да направя. Нямах друго решение, единствената ми надежда беше, че съм стегнал прекалено много маратонките в първите дни и това е довело до болката. Сега като няма допир на връзките до проблемните части на ходилото, нещата малко по малко трябва да се оправят. При изкачването, маркировката е доста закачлива. На места има усмихнати човечета и разни ободряващи надписи. Не можах да им се зарадвам истински, но за момент ме изваждаха от мрачните мисли за предстоящата болка.

За моя радост се качих на билото без да почувствам болка. Явно бях намерил решение на проблемът. Маратонката ми стоеше добре на крака и не хлопаше. Приложих същата схема и за лявата маратонка. Махнах бинтовете от краката си и освободих малко повече място за пръстите. Някак си се успокоих, започна да се връща надеждата, че ще мога да продължа и да стигна до морето. Отново си спомних за изрязаните маратонки на Дизела. Когато те налегне отчаянието, човек се хваща и за най-малката спасителна сламка, която намери. Сега някак по-лесно приемах непрестанните качванията и слизания. Знаеш, че до хижата има още много и мрака ще ме обгърне преди да стигна до нея. За разлика от предишното ми пешеходно минаване от тук не мислех да изпадам в ужас. Вече не ми правеше такова впечатление. Следях само колко часа съм се движел от Предела, за да знам колко още време ми остава. Подминах заслон Караиваново хорище и продължих с това нагоре надолу. Баирите не бяха никак полегати и не случайно съм слизал от колелото да бутам. С колелото бях тук към 6 сутринта и бях спал 15 минути на заслон Ботура. Тези баири ми се струваха като планини. Постоянното слизане и качване от колелото допълнително ме бавеха. Единствената мисъл беше “колко още има до хижата”. Сега не исках да си причинявам това и се опитвах да мисля за друго. Скоро се стъмни и извадих челника. Знаех, че светлините на хижата не се вижда от далеко, затова и очаквах просто тя да изскочи пред мен. Часовникът показваше, че вече наближават 5 часа от както съм тръгнал. Ако съм бил бърз вече трябва да съм много близо. Пак изпаднах в състоянието, в което очаквах хижата след всеки баир. Телефонът потвърди, още 500 метра в права линия и сме там. Само, че аз не се движа в права линия и сигурно ми отне цяла вечност.

Хижарят беше седнал на една маса отпред с още един човек. Питах го дали има бира за мен и му казах, че няма да спя в хижата. Платих си бирата и седнах на една маса до тях. Часът е бил някъде към 21. Докато ядях от ядките си, ме разпитваха от къде идва, до къде смятам да стигна. Дори ми предложиха да се обадят на хижарката на Чумерна да ме чака. Отказах, това че съм тръгнал да си правя кефа по нощите, не значи че останалите трябва да се съобразяват с мен. Хижарят се разприказва и ми разказа за опита на Христо Минков и как треперел като лист като стигнал до тук и колко време го чакали да пристигне. Изрази мнение, че не е бил подготвен физически и екипа му също бил неподготвен. Не исках да се заяждам с него. Как така го реши това и като какъв изразява това мнение. Младежът стигна до тук, а много други не можаха. Уцели лошо време. Понякога много малко му трябва на човек за да бъде пречупен психически. Особено на неговата възраст. Колко екип му е нужен на човек като съпорт? Трябва му само доставка на храна и малко морална подкрепа. Въобще да се чуди човек, как може някой да се изказва по теми, по които не е запознат. Добре изрази мнение, кое е грешно или правилно, ама кажи аз така мисля. Не да се изказваш като “всевишния”. Аз си рупах ядките и си пих топлата бира, и само кимах. Всеки си има глава на раменете.

След около 40 минути, поех към Чумерна. Нямаше как да обикалям по асфалта. Пътеката си беше достатъчно добре маркиран коларски път. Нямаше да имам проблем с ориентирането. Поддържа сравнително приятен наклон, който дори успявах да карам с колелото. По-важният въпрос беше докъде да стигна тази нощ. Да спя ли изобщо, да вляза ли в Темна гора по тъмно. Имах няколко опции да спя пред хижата, да стигна до изворчето с беседка или да ходя цяла нощ. Сякаш беседката, която беше на около час след хижата, изглеждаше най-логичното решение. Щях да съм там към 12 часа и близо до вода. Може да се каже, че това беше плана преди да стигна до хижата. На хижата не очаквах да намеря хижарката, но се надяваш че ще мога да си напълня вода. Хижата обаче беше заключена, аз имах още около 200ml вода. Трябваше да ми е достатъчна да стигна до следващата вода. Застоях се малко пред хижата и се замислих дали ми се влиза в тази безкрайна гора по тъмно. На сутринта също щеше да е тъмно, ако стана рано. Накрая ме домързя и реших да спя на пейката пред хижата. До болка познатата постановка, студ цяла нощ. Будех се често къде за да се завъртя да не натъртя някой кокал или да се сгрея малко с интензивни движение. Поне нямаше болка в краката. Всичко друго ще го преживея. Имах вариант да извадя и спасителното фолио, но то беше за еднократна употреба и нямаше да мога да го прибера после. Не исках да се лишавам от него, защото нищо не се знае.

Strava

E3 2021 Шести ден

 Алармата ме събуди в 4:20 часа. Студа ме беше сковал. Направих няколко лицеви опори, интензивно разтриване на ръцете с цел да се постопля малко. Не ми се получи много, треперех от студ, всякакво желание да стана от пейката се беше изпарило. Логиката сочеше, че трябва да стана и да тръгна за да се стопля, но разума казваше друго. Явно мързела ме налягаше. След дълго чудене в 4:38 съм стартирал хронометъра. Началните 10 минути бяха много некомфортни, беше ми толкова студено, че едва ли не зъбите ми ще почнат да тракат. Добре, че поне вечерта се бях изхитрил и си бях сложил две шал кърпи като ръкавици на ръцете. Поне те не бяха студени, че ако и те бяха замръзнали лошо. Аз по принцип имам проблем с топлината на ръцете и само мисълта, че може да се стигне до ситуация, в която дори не мога да си закопчея ципа на якото ме плашеше. Изпадал съм в подобно положение зимата при пантене и съм бедствал много сериозно. В аптечката си носех пакетчета с химикал, който отделя топлина при чупене, ама ти като не можеш да си отвориш раницата, са напълно безполезни. Случая сега не беше такъв, но продължих да си нося импровизираните ръкавици дори и докато ходех. Логично след около 30 минути тялото започна да загрява и да се чувствам доста по комфортно.     

При влизането в гората знаех, че има едно място, на което се отделям от пътя и внимавах да не го пропусна. При достигането му го разпознах и знаеш правилната посока. С колелото бях спуснал едно баирче, което после трябваше да кача отново. Гората от Чумерна до Агликина поляна е може би един от най-трудните участъци за мен. Прекарваш около 6 часа в гората без никаква гледка. Терена не е нищо особено като денивелация и е скучен. Тук почти винаги ме обзема едно отегчение, а може би и умората си казва думата. Сега бях още в началото и ме крепеше мисълта за предстоящата закуска на чешмата. Надявах се само да не е пресъхнала, че водата беше свършила и можеше да бедствам сериозно. За моя радост чешмата си течеше макар и с малък дебит. Беше студена, така че не си позволих да пия много. Изядох една фъстаковка и хапнах малко ядни. Намазах ходилата с вазелин обилно, съблякох дългите гащи и останах по тениска. Време беше да вдигам темпото.Вече започваше да съмва, но в гората още си трябваше челник. Терена отново си беше безкрайно нагоре надолу. Нищо сериозно като баири, но няма равно. Достигнах до табелата за отклонение за вода, но с колелото я бях проверил и тогава едвам успях да пия вода със сламка. Чешмата не течеше, имаше само една локва. Сега дори не мислех да се отклонявам, имах достатъчно вода. При пресичането на пътя обаче спрях за почивка. Смучех си арниката и си мислех колко ме мързи. Може би трупах умора от некачествения сън и напредването на прехода. Няма значение каква беше причината, но нямах никакво желание. Днес поне нямах никакви болежки. Ако и с това трябваше да се справям не знам дали нямаше да вдигна белия байрак.

Гледах да не се застоявам много, че след това разтъпкването беше болезнено. Пришките на петите напомняха за себе си, но само след минута две всичко се оправяше. Тази гора отново ме депресира. Гледах часовника и знаех, че ми остава още много. Знаех, че ще бъде трудно още в началото и уж се подготвях психически, ама не ми се получи. Може би това беше и една от причините снощи да спра на хижата. За бягане и дума не можеше да става. Единственото, което можеш да направя е да се опитам да мисля за нещо. Не ми се получаваше, накрая ме изби на пеене. Аз не мога да пея ама, кой ме чува тука. Може би поради душевното ми състояние все ме избиваше меланхолични песни от сорта на.

“Седем дена, седем нощи вече аз не спя, но не мога да забравя...”

“Пиян за кой ли път убийствено пиян, в съня за тебе плача аз...”

“Лъжа е не чуваш ли спри се лъжа е, сърцето ми стене лъжа е...”

Опитвах да запея нещо по мотивиращо, но “искам ама нямам желание”😀 Явно исках да изживея болката си както си трябва. Само на моменти се провиквах “У бре бе курорте” и нецензурното “Еб...нееее”. Опитвах по всякакъв начин да се изкарам от състоянието, в което бях изпаднал. Ако не друго поне занимавах мозъка си с нещо. Опитвах да си спомня колкото се може повече думи от текста на всяка песен. С такива “дейности” се занимавах докато гората не започна да се разрежда. Излизах за кратко на открити места, слънцето се раздаваше вече. Скоро щях да искам да съм в гората, но сега му се радвах.  По спомени ми оставаха още два часа до Агликина поляна. Часовникът показваше, че съм ходил към 4 часа. Като се има предвид и почивките, никак не бях близо до поляната. Слънцето се вдигна високо и започнах да се потя по баирите. На ти сега нали не искаше в гората. Някъде към 11 часа бях на Агликина поляна. Седнах съвсем за малко, не мислех да спирам тук. Обяда беше предвиден да е на заслон Вратник. Предстоеше ми спускане до прохода, затова се задържах около 5 минутки и тръгнах. На прохода за съжаление в момента няма нищо работещо. Избрах маркираната пътека, пред асфалтовия път. Тя си беше добре поддържана, въпреки че преди години съм срещал мнения, че малко хора я ползват. След около 40 минути стигнах и изворите на Камчия. В района имаше сеч и горския беше на заслона с колата. Мина и един камион в посока Котел. На чешмата се охлаждаше една диня. Изкушението да си хапна от нея беше голямо. Ама не бива. Изядох си пакета с ядки, седнал на един камък до чешмата. Бях си облякъл якето, защото не исках да се повтори случката от миналото ми преминаване от тук. Нямам идея колко съм се мотал, но може би около 30 минути.

 До Котел по план имах около 6 часа. Като последната част точно преди града, малко ме плашеше. Не беше ясно какво е състоянието на пътеката и дали няма да се провирам през храсти. С колелото минах по заобиколния път през горско стопанство Зелениче. Това откроено си беше чийтване от моя страна тогава, но сега мислех да следвам маркировката. Това никак не помагаше на мотивацията ми. Отново бях в гора, но тази беше доста по рядка и светла. Не след дълго започна да ми се доспива. Дълго се опитвах да се боря и да продължа. Имаше моменти, в които буквално заспивах прав. Ясно ми беше, че така няма да стане. Реших да дремна 20 минути и след това да продължа. Избрах си място с рехава сянка, навих алармата и легнах. Може би заспах почти веднага. Алармата ме събуди. Станах веднага и продължиш по пътеката. В началото не се чувствах много по-добре от преди. С времето обаче нещата се оправиха и спря да ми се спи. Оглеждах се за джанки покрай пътеката. При преминаването с колелото не видях, ама надеждата умира последна. Други години тук съм ял сливи, но тази гадина сливите бяха само на излизане от Котел и около Иракли. На разклона за Зелениче имаше табела, че до Котел по пътеката е 4 часа и 30 минути. Според моя план трябваше да са по-малко ама да видим. След разклона се излиза на едни поля. Слънцето се раздаваше на макс. Аз си имах схема за пестене на водата. Можех да пия вода през интервал от поне 30 минути и то по глътка. За мен това работеше и можех да изкарам около 6 часа с половин литър вода. Покрай пътя се появиха къпини, но бяха зелени. Оглежда всеки следващ храст с надежда. Най-накрая видях два храста един до друг с узрели плодове. Няма такова блаженство да си хапнеш къпини в нищото. Докато не останаха само киселите не се отказах, днес не ми се бързаше. На разклона за връх Разбойна спрях да почина и хапнах малко стафиди. Така заредил с енергия хванах пътеката, която качва върха. Пътеката се следваше почти без проблем, защото туристите преди мен бяха сгазили тревата. Качването до върха не представляваше проблем за мен, явно още имах сили. Само желанието ми липсваше. Последва обаче едно дълго спускане към града. Не очаквах подобно нещо. Предните пъти съм минавал по другата маркирана пътека, която обикаля малко и минава през заслон Набожно дърво. Затова и всеки момент очаквах да изляза на черния път, който щеше да ме заведе в Котел. Накрая излязох на вилната зона на града. Бях си сложил мрежата на главата да не ме дразнят разни насекоми. Един възрастен мъж беше около първата постройка. Учуден ме пита “От къде излезе?”. Усмихнах се и май на глас му казах “Джингиби”. Какво ли си е помислил човека, тоя го пере съчмата. Има доза истина в това. Докато слизах към града си повтарях фразата “Къде одиш бре джингиби?.

 На влизане в града се отклоних към магазина, предстоеше голямото плюскане за вечеря. Взех си сладолед, кисело мляко, вафли и солети. След като ги изядох влязох за още едно кисело мляко и 4 републики с фъстъци. Странна работа в София да се намери република точно с фъстъци си е сложно работа, а тук имаше. Изядох и второто мляко със солетите на масите до магазина. Добре похапнал тръгнах към центъра на града. На картата на няколко места се виждаше, че има чешми. Обиколих повечето, които ми бяха по път, но вода не намерих. С колелото помня, че имаше вода на излизане от Котел. Картата показваше, че има такава точно на отделянето на пътеката от пътя. Имаш съмнения дали наистина има вода там и се чудех дали да не си купя вода от някой магазин в ромската махала. Ама нали съм скръндза, няма да давам пари сега за вода я. Не исках и да моля някой от “братята” да ми напълни. Опасенията ми се оказаха верни, чешма на разклона нямаше. Обиколих на около и освен една прекрасна жълта джанка друго не намерих. Имах много малко вода и не можеш да си позволя да тръгна без да напълня от някъде. Смятах да мина по пътя, който следва реката и излиза на билото. Досега не бях минавал и не знаеш изобщо имали ли вода. Вече не исках да вярвам на картата. Тръгнах по асфалта нагоре и намерих чешма. Напълних вода и се върнах обратно на пътеката. Лошо загубих поне 30 минути в търсене на вода, толкова ли не можеш да си купя вода от магазина. Единственото хубаво нещо беше, че намерих много сини сливи. Не можах да ям много, защото стомаха ми беше пълен, а в раницата ми нямаше място за сливи.

 В крайна сметка отново бях на пътеката. Маркировката беше много на рядко и без телефона щеше да има голямо чудене. Този вариант на качване до билото ми се струва най-удобен за пешеходците. Няма никаква опасност  да има паднали дървета и храсти. В началото се следва реката, като се преминава от единия бряг на другия. Реката не беше пълноводна поне в момента и се пресичаше много лесно. По-скоро бих я определил като вада отколкото като река. Има и чешма, която явно захранва реката. Течеше слабичко, но аз пих и се освежих. След това се продължава по трудно забележим път през полята. Катери се плавно към билото и само в края се влиза в гората, но пътя явно се ползва в този участък усилено. Единствения минус е, че ще е тегаво да се минава при силно слънце.  Малко преди да вляза в гората наблюдавах интересно нещо. Вече беше тъмно и гледката беше впечатляваща. В един облак се виждаше как проблясват светкавиците. Не се насочваха към земята, а си оставаха в самия облак. Дали беше зрителна измама не знам, но точно това виждах. Как облака пресвятква от време на време. Чуваше се и тътена. Беше ми интересно да наблюдавам, защото беше много далеч 😁

 Пътя излиза на асфалта почти до отклонението за пътеката. Трябва само да се върне човек около 100 метра и се хваща пътя за Върбишки проход. Предстоеше ми едно продължително спускане по чакалиран път. С колелото го спусках цяла вечност, сега дори не ми се мислеше колко време ще ми трябва. С мотанията ми за вода, не можех да преценя колко време реално съм прекарал в правилната посока, а и не беше ясно колко съм спестил/загубил по новия вариант. Единствено ми оставаха двете отправни точки заслона и чешмата. Тук някъде отново десния крак се обади. Болката беше на същото място както преди. Нали нямаше вързанки в тази част защо пак? Като че ли болката взе да се качва малко по към глезена, където бях прекарал връзките. Пак се почна с мислене за реакция. Отпуснах още връзките. Реших, че езика на маратонките ми е твърде тънък и не осигурява достатъчно омекотяване. Подложих под него една медицинска марля. Ефекта беше нулев. Явно трябваше да изживея тази болка за да стигна до морето. Загубих много време за да намеря някакво решение, накрая си казах ще “търпиш”. Извадих марлята и стиснах зъби. Подминах заслона и сякаш болката намаля или почнах да я игнорирам. Появи се обаче друг проблем спеше ми се. Часът беше към 23, исках да стигна поне до беседката след прохода. Не е чак толкова късно, айде още малко. Опитвах да насоча мислите си в дадена посока, но мозъка отказваше. Получаваше се нещо като гледане на два екрана. В един момент се борех да мисля за нещо и в следващия сякаш сънувах нещо съвсем различно. “Будех” се и пак се опитвам да мисля за това което искам. В такава борба стигнах до чешмата. Не исках да спя тук. Хапнах малко солети и придремвах седнал. Решиш, че скоро ще заспя наистина ако не продължа. Опитах пак да използвам метода с пеенето. Пробвах с меланхолични, с мотивиращи песни нищо не помагаше. Мозъкът искаше да се изключи и да спя. С много усилия се добрах до първите постройки на курорта. Излязох на асфалт и решиш да боря съня с бягане. В свински тръст, с подрънкващи звънчета, разлаях всички кучета. Заведението на прохода работеше или поне се чуваше музика от там. Като минах с колелото почти по същото време към 12 вечерта отново имаше гюрултия. Нямах никакво желание да проверявам какво става там, само се замислих как ли спят туристите решили да останат там вечерта. По пътя към беседката ме срещна една кола. Шофьорът спря и ме пита накъде съм тръгнал. Обясних му, че отивам към горското стопанство. “Ама в тъмното ли?”. Нищо не му отговорих и продължих. Да щеше да е добре да стигна до горското стопанство, но нямах сили. Часът беше към 2:30, ако продължа ще вляза в “ада на Ком-Емине” точно на разсъмване. Само, че тялото искаше почивка. Спах на беседката на първата чешма след прохода.

Strava