Алармата ме събуди в 4:20 часа. Студа ме беше сковал. Направих няколко лицеви опори, интензивно разтриване на ръцете с цел да се постопля малко. Не ми се получи много, треперех от студ, всякакво желание да стана от пейката се беше изпарило. Логиката сочеше, че трябва да стана и да тръгна за да се стопля, но разума казваше друго. Явно мързела ме налягаше. След дълго чудене в 4:38 съм стартирал хронометъра. Началните 10 минути бяха много некомфортни, беше ми толкова студено, че едва ли не зъбите ми ще почнат да тракат. Добре, че поне вечерта се бях изхитрил и си бях сложил две шал кърпи като ръкавици на ръцете. Поне те не бяха студени, че ако и те бяха замръзнали лошо. Аз по принцип имам проблем с топлината на ръцете и само мисълта, че може да се стигне до ситуация, в която дори не мога да си закопчея ципа на якото ме плашеше. Изпадал съм в подобно положение зимата при пантене и съм бедствал много сериозно. В аптечката си носех пакетчета с химикал, който отделя топлина при чупене, ама ти като не можеш да си отвориш раницата, са напълно безполезни. Случая сега не беше такъв, но продължих да си нося импровизираните ръкавици дори и докато ходех. Логично след около 30 минути тялото започна да загрява и да се чувствам доста по комфортно.
При влизането в гората знаех, че има едно място, на което се отделям от пътя и внимавах да не го пропусна. При достигането му го разпознах и знаеш правилната посока. С колелото бях спуснал едно баирче, което после трябваше да кача отново. Гората от Чумерна до Агликина поляна е може би един от най-трудните участъци за мен. Прекарваш около 6 часа в гората без никаква гледка. Терена не е нищо особено като денивелация и е скучен. Тук почти винаги ме обзема едно отегчение, а може би и умората си казва думата. Сега бях още в началото и ме крепеше мисълта за предстоящата закуска на чешмата. Надявах се само да не е пресъхнала, че водата беше свършила и можеше да бедствам сериозно. За моя радост чешмата си течеше макар и с малък дебит. Беше студена, така че не си позволих да пия много. Изядох една фъстаковка и хапнах малко ядни. Намазах ходилата с вазелин обилно, съблякох дългите гащи и останах по тениска. Време беше да вдигам темпото.Вече започваше да съмва, но в гората още си трябваше челник. Терена отново си беше безкрайно нагоре надолу. Нищо сериозно като баири, но няма равно. Достигнах до табелата за отклонение за вода, но с колелото я бях проверил и тогава едвам успях да пия вода със сламка. Чешмата не течеше, имаше само една локва. Сега дори не мислех да се отклонявам, имах достатъчно вода. При пресичането на пътя обаче спрях за почивка. Смучех си арниката и си мислех колко ме мързи. Може би трупах умора от некачествения сън и напредването на прехода. Няма значение каква беше причината, но нямах никакво желание. Днес поне нямах никакви болежки. Ако и с това трябваше да се справям не знам дали нямаше да вдигна белия байрак.
Гледах да не се застоявам много, че след това разтъпкването беше болезнено. Пришките на петите напомняха за себе си, но само след минута две всичко се оправяше. Тази гора отново ме депресира. Гледах часовника и знаех, че ми остава още много. Знаех, че ще бъде трудно още в началото и уж се подготвях психически, ама не ми се получи. Може би това беше и една от причините снощи да спра на хижата. За бягане и дума не можеше да става. Единственото, което можеш да направя е да се опитам да мисля за нещо. Не ми се получаваше, накрая ме изби на пеене. Аз не мога да пея ама, кой ме чува тука. Може би поради душевното ми състояние все ме избиваше меланхолични песни от сорта на.
“Седем дена, седем нощи вече аз не спя, но не мога да забравя...”
“Пиян за кой ли път убийствено пиян, в съня за тебе плача аз...”
“Лъжа е не чуваш ли спри се лъжа е, сърцето ми стене лъжа е...”
Опитвах да запея нещо по мотивиращо, но “искам ама нямам желание”😀 Явно исках да изживея болката си както си трябва. Само на моменти се провиквах “У бре бе курорте” и нецензурното “Еб...нееее”. Опитвах по всякакъв начин да се изкарам от състоянието, в което бях изпаднал. Ако не друго поне занимавах мозъка си с нещо. Опитвах да си спомня колкото се може повече думи от текста на всяка песен. С такива “дейности” се занимавах докато гората не започна да се разрежда. Излизах за кратко на открити места, слънцето се раздаваше вече. Скоро щях да искам да съм в гората, но сега му се радвах. По спомени ми оставаха още два часа до Агликина поляна. Часовникът показваше, че съм ходил към 4 часа. Като се има предвид и почивките, никак не бях близо до поляната. Слънцето се вдигна високо и започнах да се потя по баирите. На ти сега нали не искаше в гората. Някъде към 11 часа бях на Агликина поляна. Седнах съвсем за малко, не мислех да спирам тук. Обяда беше предвиден да е на заслон Вратник. Предстоеше ми спускане до прохода, затова се задържах около 5 минутки и тръгнах. На прохода за съжаление в момента няма нищо работещо. Избрах маркираната пътека, пред асфалтовия път. Тя си беше добре поддържана, въпреки че преди години съм срещал мнения, че малко хора я ползват. След около 40 минути стигнах и изворите на Камчия. В района имаше сеч и горския беше на заслона с колата. Мина и един камион в посока Котел. На чешмата се охлаждаше една диня. Изкушението да си хапна от нея беше голямо. Ама не бива. Изядох си пакета с ядки, седнал на един камък до чешмата. Бях си облякъл якето, защото не исках да се повтори случката от миналото ми преминаване от тук. Нямам идея колко съм се мотал, но може би около 30 минути.
До Котел по план имах около 6 часа. Като последната част точно преди града, малко ме плашеше. Не беше ясно какво е състоянието на пътеката и дали няма да се провирам през храсти. С колелото минах по заобиколния път през горско стопанство Зелениче. Това откроено си беше чийтване от моя страна тогава, но сега мислех да следвам маркировката. Това никак не помагаше на мотивацията ми. Отново бях в гора, но тази беше доста по рядка и светла. Не след дълго започна да ми се доспива. Дълго се опитвах да се боря и да продължа. Имаше моменти, в които буквално заспивах прав. Ясно ми беше, че така няма да стане. Реших да дремна 20 минути и след това да продължа. Избрах си място с рехава сянка, навих алармата и легнах. Може би заспах почти веднага. Алармата ме събуди. Станах веднага и продължиш по пътеката. В началото не се чувствах много по-добре от преди. С времето обаче нещата се оправиха и спря да ми се спи. Оглеждах се за джанки покрай пътеката. При преминаването с колелото не видях, ама надеждата умира последна. Други години тук съм ял сливи, но тази гадина сливите бяха само на излизане от Котел и около Иракли. На разклона за Зелениче имаше табела, че до Котел по пътеката е 4 часа и 30 минути. Според моя план трябваше да са по-малко ама да видим. След разклона се излиза на едни поля. Слънцето се раздаваше на макс. Аз си имах схема за пестене на водата. Можех да пия вода през интервал от поне 30 минути и то по глътка. За мен това работеше и можех да изкарам около 6 часа с половин литър вода. Покрай пътя се появиха къпини, но бяха зелени. Оглежда всеки следващ храст с надежда. Най-накрая видях два храста един до друг с узрели плодове. Няма такова блаженство да си хапнеш къпини в нищото. Докато не останаха само киселите не се отказах, днес не ми се бързаше. На разклона за връх Разбойна спрях да почина и хапнах малко стафиди. Така заредил с енергия хванах пътеката, която качва върха. Пътеката се следваше почти без проблем, защото туристите преди мен бяха сгазили тревата. Качването до върха не представляваше проблем за мен, явно още имах сили. Само желанието ми липсваше. Последва обаче едно дълго спускане към града. Не очаквах подобно нещо. Предните пъти съм минавал по другата маркирана пътека, която обикаля малко и минава през заслон Набожно дърво. Затова и всеки момент очаквах да изляза на черния път, който щеше да ме заведе в Котел. Накрая излязох на вилната зона на града. Бях си сложил мрежата на главата да не ме дразнят разни насекоми. Един възрастен мъж беше около първата постройка. Учуден ме пита “От къде излезе?”. Усмихнах се и май на глас му казах “Джингиби”. Какво ли си е помислил човека, тоя го пере съчмата. Има доза истина в това. Докато слизах към града си повтарях фразата “Къде одиш бре джингиби?.
На влизане в града се отклоних към магазина, предстоеше голямото плюскане за вечеря. Взех си сладолед, кисело мляко, вафли и солети. След като ги изядох влязох за още едно кисело мляко и 4 републики с фъстъци. Странна работа в София да се намери република точно с фъстъци си е сложно работа, а тук имаше. Изядох и второто мляко със солетите на масите до магазина. Добре похапнал тръгнах към центъра на града. На картата на няколко места се виждаше, че има чешми. Обиколих повечето, които ми бяха по път, но вода не намерих. С колелото помня, че имаше вода на излизане от Котел. Картата показваше, че има такава точно на отделянето на пътеката от пътя. Имаш съмнения дали наистина има вода там и се чудех дали да не си купя вода от някой магазин в ромската махала. Ама нали съм скръндза, няма да давам пари сега за вода я. Не исках и да моля някой от “братята” да ми напълни. Опасенията ми се оказаха верни, чешма на разклона нямаше. Обиколих на около и освен една прекрасна жълта джанка друго не намерих. Имах много малко вода и не можеш да си позволя да тръгна без да напълня от някъде. Смятах да мина по пътя, който следва реката и излиза на билото. Досега не бях минавал и не знаеш изобщо имали ли вода. Вече не исках да вярвам на картата. Тръгнах по асфалта нагоре и намерих чешма. Напълних вода и се върнах обратно на пътеката. Лошо загубих поне 30 минути в търсене на вода, толкова ли не можеш да си купя вода от магазина. Единственото хубаво нещо беше, че намерих много сини сливи. Не можах да ям много, защото стомаха ми беше пълен, а в раницата ми нямаше място за сливи.
В крайна сметка отново бях на пътеката. Маркировката беше много на рядко и без телефона щеше да има голямо чудене. Този вариант на качване до билото ми се струва най-удобен за пешеходците. Няма никаква опасност да има паднали дървета и храсти. В началото се следва реката, като се преминава от единия бряг на другия. Реката не беше пълноводна поне в момента и се пресичаше много лесно. По-скоро бих я определил като вада отколкото като река. Има и чешма, която явно захранва реката. Течеше слабичко, но аз пих и се освежих. След това се продължава по трудно забележим път през полята. Катери се плавно към билото и само в края се влиза в гората, но пътя явно се ползва в този участък усилено. Единствения минус е, че ще е тегаво да се минава при силно слънце. Малко преди да вляза в гората наблюдавах интересно нещо. Вече беше тъмно и гледката беше впечатляваща. В един облак се виждаше как проблясват светкавиците. Не се насочваха към земята, а си оставаха в самия облак. Дали беше зрителна измама не знам, но точно това виждах. Как облака пресвятква от време на време. Чуваше се и тътена. Беше ми интересно да наблюдавам, защото беше много далеч 😁
Пътя излиза на асфалта почти до отклонението за пътеката. Трябва само да се върне човек около 100 метра и се хваща пътя за Върбишки проход. Предстоеше ми едно продължително спускане по чакалиран път. С колелото го спусках цяла вечност, сега дори не ми се мислеше колко време ще ми трябва. С мотанията ми за вода, не можех да преценя колко време реално съм прекарал в правилната посока, а и не беше ясно колко съм спестил/загубил по новия вариант. Единствено ми оставаха двете отправни точки заслона и чешмата. Тук някъде отново десния крак се обади. Болката беше на същото място както преди. Нали нямаше вързанки в тази част защо пак? Като че ли болката взе да се качва малко по към глезена, където бях прекарал връзките. Пак се почна с мислене за реакция. Отпуснах още връзките. Реших, че езика на маратонките ми е твърде тънък и не осигурява достатъчно омекотяване. Подложих под него една медицинска марля. Ефекта беше нулев. Явно трябваше да изживея тази болка за да стигна до морето. Загубих много време за да намеря някакво решение, накрая си казах ще “търпиш”. Извадих марлята и стиснах зъби. Подминах заслона и сякаш болката намаля или почнах да я игнорирам. Появи се обаче друг проблем спеше ми се. Часът беше към 23, исках да стигна поне до беседката след прохода. Не е чак толкова късно, айде още малко. Опитвах да насоча мислите си в дадена посока, но мозъка отказваше. Получаваше се нещо като гледане на два екрана. В един момент се борех да мисля за нещо и в следващия сякаш сънувах нещо съвсем различно. “Будех” се и пак се опитвам да мисля за това което искам. В такава борба стигнах до чешмата. Не исках да спя тук. Хапнах малко солети и придремвах седнал. Решиш, че скоро ще заспя наистина ако не продължа. Опитах пак да използвам метода с пеенето. Пробвах с меланхолични, с мотивиращи песни нищо не помагаше. Мозъкът искаше да се изключи и да спя. С много усилия се добрах до първите постройки на курорта. Излязох на асфалт и решиш да боря съня с бягане. В свински тръст, с подрънкващи звънчета, разлаях всички кучета. Заведението на прохода работеше или поне се чуваше музика от там. Като минах с колелото почти по същото време към 12 вечерта отново имаше гюрултия. Нямах никакво желание да проверявам какво става там, само се замислих как ли спят туристите решили да останат там вечерта. По пътя към беседката ме срещна една кола. Шофьорът спря и ме пита накъде съм тръгнал. Обясних му, че отивам към горското стопанство. “Ама в тъмното ли?”. Нищо не му отговорих и продължих. Да щеше да е добре да стигна до горското стопанство, но нямах сили. Часът беше към 2:30, ако продължа ще вляза в “ада на Ком-Емине” точно на разсъмване. Само, че тялото искаше почивка. Спах на беседката на първата чешма след прохода.
No comments:
Post a Comment