E3 2021 Четвърти ден

 В 3 часа наистина станах. Тази вечер се бях наспал, чувствах се отпочинал и бодър. В 3:17 бях пред хижата готов за атака на централен балкан. Според прогнозата за времето деня трябваше да е слънчев, а утре имаше възможност за валежи. Аз да стигна до хижа Тъжа път тогава може да ме вали колкото си иска. До Добрила стигнах почти неусетно. Около 5 часа започнах изкачването на връх Амбарица. Пред мен виждах два челника, които катереха нагоре. Явно бяха тръгнали от хижата. Имаха сериозна преднина пред мен. Мислех си, че не е добра идея да ги гоня и просто трябва да се движа с константно темпо без много напъване. На моменти се хващах, че правя точно обратното. Челниците спираха доста често и се обръщаха към мен. Видях, че те също бяха решили да ползват подсичащата пътека към заслона. Последвах ги и на заслона ги настигнах. Разменихме няколко думи и бяха изненадани, че идвам от хижа Дерменка. Те спряха да почиват аз продължих. Започна да става светло, май ще изпусна да посрещна изгрева на Купена. Изгасих челника и забързах. За щастие коляното не се обаждаше въпреки всички спускания, може би ранното спиране вчера не е било толкова лошо решение. В подножието на Купена закачих щеките на раницата и бях готов да катеря по въжетата. За разлика от предишното ми преминаване сега имаш малко стаж като катерач. Вярно само в зала ама се надявах да се чувствам доста по комфортно от преди. Изкачването не е толкова страшно и се качих на един дъх. На върха бях в 6:50, лошо изпуснал съм изгрева с цели 50 минути. Облякох ветровката, закусих с кроасан, загледан към кулата на Ботев. 

Предстоеше по-гадната част спускането, особено второто въже. Внимателно без да бързам ги пуснах и двете. По стара традиция спрях да хапна малко боровинки, днес може би няма да се мре. Разбира се това беше само началото и предстояха още доста върхове докато стигна до Ботев. На последното изкачване преди да се излезе на равното било отново изпуснах билната пътека. Излязох отстрани близо до пресъхващата чешма. Айде пак  нагоре към билото без пътека. Добре, че пришките на петите ми не се обаждаха много при кривеното на глезените при стъпването на неравния терен. От заслон Ботев нагоре катереха група туристи, доста се бяха задъхали. Поздравих ги, а в главата ми мина мисълта, че са изяли всичко на заслона. Нищо поне вафли ще има. Ами не бях далеч от истината имаше само супа топчета. След леко чудене си взех една с 2 филийки и чайче. Днес няма да съм веган 😁 Може би това беше първото ми ядене на кайма/месо от близо 5 месеца. Излизайки от заслона, хванах право нагоре без пътека. Да видим дали месото няма да ми даде крила. Баири ме озори доста, ама може би трябва мине малко време да се обработи месото. На върха снимах двойка туристи, които ме разкриха че пътувам за морето. 

Предстоеше ми губене на доста височина и сърцето ми беше присвито, как ще реагира коляното. Малко преди заслон Маринка ме напъна. Не коляното, а голямата нужда 😁 Смесих, човешките с кравешките екскременти. За този период честно казано не помня много, явно наистина съм бил притеснен. След като видях хижата и хванах пътеката след пресичането на пътя, започнах да правя планове. Коляното не се обаждаше, всичко беше наред. Имах още няколко барче, които носех от София, защо да се отклонявам до хижата. Мога да си накисна краката в реката и да си хапна нещо сладко. Не след дълго щях да стигна хижа Мазалат. Така и направих, пресякох реката и си накиснах краката в реката. Намерих едно вирче, в което можех да застана на колене и да охладя малко и бедрата.  Часът беше  точно един, време за обяд. Изпрах чорапите до колкото можех, защото бяха пропити с вазелин и всякаква мръсотия, неприятна работа. Докато се мотах, по пътя мина едни колоездач, изглеждащ доста професионално с клинчето и без раница. Не го разпознах, може би някой се опитва да прави рекорд по трасето.

След като намазах краката обилно с вазелин, потеглих. Бях се намокрил целия на реката така, че жегата не ме притесняваше. Днес също беше доста топло, а аз имах още доста часове по билото. Започнах да катеря към билото. Тук наклоните на са толкова страшни и успявах да поддържам добро темпо на изкачванията. Настроението беше добро. Ако приемем, че Узана е средата на маршрута. Аз трябва да съм там около 19 часа. Т.Е за 3 дни и 2 часа да преполовя маршрута. Първоначалният план за 6 дни не изглеждаш химера. Окрилен от тези мисли се “устремих” напред. Подсякох пеещите скали, по които бяха направили нови стъпала. На следващото спускане също имаше от тези стъпала. Не бяха от най-удобните за слизане, но поне нямаше шанс да се подхлъзна. Може би някой беше прибрал доста пари по евро фондове, защото бяха окосени храстите отстрани на пътеката. По форумите има мнения, че тези стъпала ще станат опасни след години като изгният дъските и останат само металните колчета. Аз не съм компетентен да давам мнение дали е правилно или не, ама в момента са доста неудобни, поне на спускане. Пътеката след това подсича връх Вълча глава. От преминаването ми с колелото знаех, че ще ми трябва около час за да стигна до хижата. Както и при предното преминаване пеша, камъните по пътеката ме забавляваха. От време на време потичвах и играех детската игра, при която стъпваш само по камъните. С подобни методи убивах времето.

Скоро видях хижата, оставаха ми около 200 метра само спускане. Пробягах ги, няма да се излагаме пред хората я. На пейките отвън имаше доста млади туристи, които си почиваха и играеха табла. Реших да не прекалявам с яденето и си взех едно кисело мляко. Планирах голямото ядене да е на хижа Партизанска песен. До колкото разбрах вече и до тая хижа са реновирали пътя и се е превърнала в място за събиране на местните феодали. Затова хижата вече е доста комерсиална и най-вероятно има голям поток от хора. За момента това не ме интересуваше, важното е, че хапнах нещо. Без да се бавя много се отправих към чешмата Коритата, която е на около час от хижата. В гората, с приятната пътечка, срещнах голяма група туристи може би поне 20 души. Тъкмо сядаха да почиват преди да излязат от гората и да ги напече слънцето. Имаха си водач, който се разпореждаше всички да сядат, защото им предстоят още няколко дни ходене. Разпореди се и да ми направят място да мина. Малко след като подминах групата срещнах и последния изостанал от групата. Мъж с леко наднормено тегло, сериозно изпотен и задъхан, с наколенки на колената. Поздравихме се и си казах, че няма от какво да се оплаквам. На човека му е много по тежко от мен и въпреки това продължава. Какво ми е на мен, нито се потя обилно, нито не боли нещо. “Йордане я се стягай и дай да пробягаме тази приятна пътечка”. Опитах ама не ми се получи. Успявах да бягам не повече от 10 минути и почвах да вървя. Темпото обаче си беше добро. На чешмата Коритата срещнах две млади дами. Бяха облечени със спортни дрехи и приличаха много на бегачи. Понеже са от срещуположния пол само се поздравихме. Точно сега нямам желание да преодолявам притеснението си да комуникирам с непознати жени 😁. Освежих се на чешмата, намокрих слънчевата шапка и продължих. Пътеката продължава с черен път. Скоро беше минала голяма машина и беше заравнила пътя и изринала много от нестабилните камъни. Имах спомени, че пътя преди беше осеян с нестабилни камъни, които правеха вървенето доста неприятно. Сега това не беше така и до хижата стигнах без проблеми.

На Партизанска песен заседнах за голямото плюскане. Накъде към 18 часа съм бил на хижата. Първата ми работа беше да си взема сладолед от хладилника. Поръчах си един литър айрян, боб, шопска салата и мляко с ориз. Вече въобще не ми правеше впечатление, че си поръчвам неща с мляко. Глад мори добитъка 😁.

Тук веднага бях разконспириран за къде съм тръгнал и получих “лексикона на Ком-Емине”. Опитвах да откажа да го попълвам с извинението, че вече съм се записал тази година. В крайна сметка написах нещо от сорта на “Човек е истински жив само докато преследва мечтите си, колкото и безумни да са”. Бях разпитан от къде съм тръгнал днес. Като казах, че съм тръгнал от Дерменка последваха одобрителни думи. Домакинът сметна, че съм взел 3 нормални туристически дни за един. Може и така да е, но предстоеше още много до края на ден. Целта минимум беше Бузлуджа, а по оптимистичния вариант Българка или гара Кръстец. Нямах здравословни проблеми и нямаше никаква причина да не продължа прехода до късно през нощта. Вече бях осигурил вечерята и 3 сухи пасти за закуска. Такива мисли ме занимаваха докато вечерях. Уведомих всички заинтересовани лица, че съм добре и още мърдам 😁. След като си платих, ползвах чешмата зад хижата да си напълня вода и да намокря тениската и шапката си. Слънцето още се раздаваше, въпреки че беше вече 19 часа. Очаквано нямах желание да бързам, камо ли да бягам. Бях с наднормено тегло и се влачех към Узана. С цел да се върна към нормалното тегло, наторих гората 😀. Ама това не помогна да се чувствам лек. След като стигнах асфалтовия път на Узана, реших да мина по маркираната пътека. Вело маршрута, който е почти равен обикаля доста, а мен не ми се бягаше. Затова реших да кача няколко баира по пътеката.

Някъде към 20 часа бях пред хижа Узана. Не исках да влизам в хижата и седнах на пейките отпред да почина малко. Леко ме домързя май. Не се бавих много и след 10 минути започнах да търся пътеката. Малко се помотах докато открия вярната посока. Последва едно продължително спускане по черен път, който отново беше заравнен от голяма машина.  В края на спускането отново се помотах малко докато намеря правилната посока. Тук някъде извадих и челника. Тъмнината щеше да ми е спътник в следващите часове. Последва изкачване и печелене на денивелацията, която бях спуснал преди това. Бях подготвен психически за това и си катерех спокойно нагоре. Но явно физически не съм бил подготвен. Наклонът си беше доста сериозен, може би на места минаваше 20 процента. Имаше и места с нестабилна почва и бях принуден да стъпвам на пръсти. Не поддържах високо темпо и не ми се налагаше да спирам за почивка. Обаче малко преди края на изкачването ме сряза остра болка в горната част на дясното стъпало. По точно в частта под връзките на маратонките. Болката наистина беше остра. Едвам качих последните метри и се стоварих на земята. “Това пък сега какво е? Как дойде от нищото?”. Никога досега не бях чувствал подобна болка в тази част на крака. Нямах идея какво я провокира. Събух маратонката и разтрих мястото. При нормално положение на стъпалото болка нямаше, но при опит да вдигна пръстите си нагоре, усещах болката. Обух си маратонката и се надявах, че масажът ще е успокоил малко болката. Нищо подобно, дори на равно, при изтласкване с пръсти от земята ме срязваше. Оставаше ми съвсем малко до прохода. Скоро видях и паметника в далечината. Наложи се да спусна и едно сериозно надолнище с нестабилна пръст и камъни. Паднах по дупе веднъж. Излязох на пътя, който водеше до прохода, но равния и гладък терен не ми помогнаха. Болката си беше все така силна.  Можеше ли всичко да приключи така. Преди два часа бях на “гребена на вълната”, а сега отчаянието ме беше обзело. Продължаването в това състояние щеше да бъде истинско мъчение. Единствената ми опция беше да спя на Шипка и да се надявам, че сутринта ще мога да продължа. Криво ляво стигнах до заведенията на прохода. Очите ми бяха влажни, дали от болката или от усещането, че няма да мога да изпълня целта, не знам. Намерих си една пейка, облякох всички дрехи и легнах. Днес прехода приключваше в 22 часа далеч преди крайната точка. Лошото беше, че това можеше да е края не само на този ден. Преди да заспя масажирах крака. Вечерта ми беше студено и се будех на няколко пъти от студ. Единствената добра новина беше, че в покой болката я нямаше. Масажирах крака при буденията си, но нямаше голям ефект. При свиването на пръстите, болката ме прорязваше отново. В опит за давене на мъката изядох и трите сухи пасти. Минаваха ми и мисли, че на сутринта мога да стопирам до Габрово.

Strava

E3 2021 Пети ден

 Сутринта се събудих преди алармата. Масажирах отново крака. Не ми се тръгваше изобщо. Вечерта бях ставал да пикая и при вървене усещах болка. Бях отчаян, предстояха ми още не малко качвания и ако след всяко болката е толкова остра просто нямаше как да си го причиня. След дълго мотане си обух маратонките, като внимавах да не стягам много връзките. Още с първите крачки болката напомни за себе си. Опитах да намаля до минимум изтласкването с десния крак. Болката не беше остра както снощи и с напредване на времето мозъка, щеше да включи защитните си механизми и щеше да почне да я игнорира. С много въпроси в главата стигнах до паметника с оръдията, където пътеката се отклонява от пътя. Може би на това място съм правил снимката, която си харесвам най-много. Бях хванал момента, когато слънцето се показва и започва да стопля оръдията. Точно в този момент не можех да се зарадвам на нищо. Всичко ми беше криво, беше ми студено, бях гладен. Единственият “светъл лъч” беше светлоотразителната маркировка на Трявна ултра. Състезание, което съм завършвал 3 пъти и винаги ще предизвиква умиление в мен. По време на прехода бях точно с тениската на това състезание от 2019. Има много емоции свързани с нея, защото бях с нея, когато се изпари надеждата ми, че ще мога да мина Ком-Емине през 2019. Дали сега щеше да ме споходи същата емоционална дупка по това трасе. Мислите ми се надпреварваха в главата ми и ме разсейваха от усещането за болка. Скоро маркировката на състезанието пое право нагоре да качи един връх, а пътеката го подсичаше. Казах си “сега или никога”, газ нагоре. Знаех, че това е просто едно безцелно качване, което можеше да си спестя. При състезанията в повечето случаи се търси трупане на денивелация, а не логичното трасе.  Време беше да проверя до колко съм способен да катеря стръмни баири. На моменти качването си го биваше, тялото почна да вдига температурата. След като се качих на възвишението бях обнадежден. Нямаше срязваща болка, дискомфорта се увеличаваше, но можеше да се търпи. Последва спускане по ужасно хлъзгав терен, докато се включа отново в пътеката. Лека полека мрачното ми настроение започна да отминава. “Има надежда за квартал Надежда”. Болката си я имаше, но можех да продължа, само да не се усили. Точно това беше надеждата ми в този момента, да не се усили и да стане нетърпима.

Достигнах до чешмата пред хижа Бузлуджа. Часът е бил около 7, т.е трябва ли са ми 2:10 минути за да стигна до тук. Изоставах само с 10 минути от предвиденото време, може би положението не е чак толкова зле. Имаше двойка туристи пред хижата. "Може да има закуска и за мен". Посреща ме супер учтив хижар. Сипа ми чай, даде ми две вафли. Дадох му 10 лева, каза че няма да ми върне и да си задържа парите. Аз му казах, че ще пия още един чай и може да не ми връща ресто. Той категорично отказа и ми каза, че следващия път ще си платя. Оставих всичките стотинки, които имах но те не стигаха. Момичето явно беше приготвило пържени филийки за закуска и им беше останала една. Предложи ми я, нямаше как да откажа. Как да не му стане мило на човек, повече от приятно посрещане. Точно в този момент когато светът ми беше крив, човечността и добротата ме “заляха”. Седнах на пейките пред хижата. Ядях си филийката и вафлите, и си говорих с младежа. Нямаше съмнение, че сме в една и съща посока. Техният план беше да стигнат до Предела. Аз не смееш да правя планове за края на днешния ден. Нещата всеки момент можеше да се объркат. Аз влязох в хижата за още един чай и видях как девойката плаща на хижаря. Тогава въобще не се сетих, че тя му даде дребни пари и вече можеше да ми върне ресто. Двойката тръгна преди мен, аз си изпих чая и си доядох вафлите.

Гледах да не се бавя много на хижата преди да тръгна. Минах покрай новата хижа. Ресторантът не изглеждаше да е работил скоро. Като минах с колелото имаше детски лагер и също не намерих храна. Стигнах до входа на ветрогенераторния парк и подминах чешмата. Вода не ми се пиеше, но защо не стигах двойката туристи. Не бяха тръгнали много преди мен, дали не се движех бавно. Срещнах ги на чешмата на пътя преди хижа Младост. Пълнеха вода, пожелах им лек път. Преминах през електро пастира около хижата и следвах пътеката. Нямах време да обикалям по пътя. На едно от изкачванията, знаех че има подсичаща пътека в ляво, но електро пастира минаваше някъде от там и не ми се рискуваше. Качих баира по коловата маркировка, болката напомняше за себе си. Преди да вляза в гората започна да пръска лек дъждец. Прибрах телефона във водонепроницаемия му калъф, но не си облякох ветровката. Слънцето вече ме беше стоплило и подобен дъждец не ме плашеше. Така и не заваля стабилно, но бях доволен, че в момента не съм около Ботев. Днес по прогноза вероятността за валежи в централен балкан не беше малка, имаше възможност и за гръмотевична буря. Докато спусках към Българка си мислех за случката на хижата. Съжалявах, че не се бях сетил да си платя, когато видях девойката дава пари на хижаря. Бяха ми вдигнали настроението и поне можеше да си платя.

Болката в ходилото ми започна да става все по настоятелна. Мислех с как мога да си помогна. Вече бях отпуснал вързанките колкото мога. Маратонката трябваше да стои на крака ми подкрепяна от нещо, не можеш да си махна връзките. Другата мисъл, която ми идваше е да намаля сгъването на пръстите до минимум. Ама какво да подложа под ходилото си. Почнах да се оглеждам за пластмасови бутилки, с цел д си отрежа парче от тях. Скоро обаче видях счупена маркираща табелка на Трявна ултра. Беше пластмасова и се гънеше доста трудно. Реших, че това е добър вариант и като стигна до Българка ще я изрежа по стелката и ще я бинтовам за стъпалото си. В този момент се сетих как Дизела изряза част от маратонките си с надеждата да осигури повече място за пръстите си. Какво ли не прави отчаяния човек по Пътеката. Преди да стигна до хижата намерих и още една счупена табела, но тази беше от маркировката на велосипедния маршрут. Държа да отбележа, че и двете табелки бяха на земята и аз не съм ги маха или чупил от дърветата.

Седнах пред горски дом Българка и се залових да майсторя 😀. Табелата на велосипедния маршрут се оказа от твърда пластмаса и не можах да я изрежа с джобния си нож. Табелката на Трябва утра обаче успях да я изрежа по стелката. Сложих я над чорапа и я бинтовах за стъпалото ми. Обух маратонката малко трудно, защото ми идваше тясна. Нямах желание да ям или да пия вода, исках единствено да проверя “изобретението” си. Още при първото стъпване бях обнадежден, болката сериозно намаля. Дали проста си бях решил, че това ще ми помогне или имаше реален ефект не мога да кажа. Обаче с времето наистина болката почти изчезна. Стигнах до гара Кръстец в много по-добро настроение. Спрях на гарата да хапна. Един от работниците дойде при мен и ми обясни, че тая година потока от туристи бил голям. Разказа ми един случай на голяма група, която почти била напълнила перона и си топлили голите крака на слънце. Живописно описа състоянието на изтормозените им стъпала и се чудеше защо си го причиняват. Предложи ми да ми даде минерална вода, но аз си имах достатъчно. Аз въобще не исках да му кажа, че съм си бинтовал крака с пластмаса 😀 Щеше да ме разправя на следващите Ком-Еминейци. Не се застоях много на гарата и към 11:20 потеглих.         

 След гарата има едно лекичко изкачване. Болката наистина беше изчезнала. Ако обездвижването на пръстите намалява болката какво я поражда? Никога досега не съм изпитвал болка в горната част на стъпалото. Винаги си стъпвам на пръсти при изкачванията защо точно сега получих такава травма. Търсех отговор на този въпрос, защото очаквах, че и левия крак скоро ще ме заболи. Сега го натоварвах повече с цел предпазване на десния. Предпочетох да мина по пътеката, а не по велосипедния маршрут с цел да спестя малко обикаляне. Днес дори не ми минаваше мисълта да опитам да бягам. Така, че може да преживея провиране между храсталаци и треви. Спомените ми за този участък бяха точно такива високи треви и папрати. Всякакви семенца лепнат по потните ти ръце и слънцето се опитва да те изпече жив. С колелото минавах вечерно време и нямаше подобни неща. Следваше се коларски път, който беше добре поддържан. Маркировката беше на рядко, коловете бяха заобиколени от треви и дървета и се виждаха много трудно. Само наличието на пътя улесняваше ориентирането. Сега беше светло и не ми се спеше, но положението беше същото. През цялото време се следваше пътя. Само на едно място не видях маркировка дълго време и погледнах на телефона. Пътят го нямаше на картата, а се бях отклонил от маркировката. Предполагах, че скоро ще се слеят, но страх лозе пази. Върнах се и по гпс открих маркировката, която преминаваше през едни папрати, много малко хора я бяха следвали преди мен. Разбира се скоро излязох отново на пътя. Слънцето въпреки, че се раздаваше имаше достатъчно моменти, в които бях на сянка и не ми беше неприятно. Скоро излязох на широко място без много дървета и разпознах местността. Справка с телефона потвърди, че правя ляв завой и се прехвърлям на съседния баир. По спомени ми оставяше съвсем малко до спускането към Грамадлива.

Левият ми крак последва примера на десния и започна да ме боли на същото място. Бях си отрязал едно парче пластмаса от шише и си го носих в раницата. Спрях под една сянка и бинтовах и левия крак с пластмаса. Станах като робокоп 😀 Но и този път “лечението” подейства и успокои болката. Дори на спускането към ски станцията на моменти бягах. Наклона си е доста голям и прецених, че бягането на моменти е по правилното решение. На ски базата нямаше никой. На хижа Грамадлива имаше двойка, която товареха нещо в колата си. Явно бяха стопани на базата на ПСС или на хижата. Въобще не ме интересуваше, знаех че хижата не работи. Освежих се на чешмата и продължих. Обяда ме очакваше, още помнех боба с наденица от преди 5 години. Когато стигнах до хижа Химик вече знаех как да мина покрай нея. Малко преди хижата трябваше да се отклоня от пътеката и да се включа в един път. С колелото бях тук вечерта и ми коства доста време за да разбера как да мина от тук. Причината, е че пътеката стига до едни заграждения точно преди хижата и няма как да се мине. На хижата нямаше никой, но това не ме притесни. Бързах да не ми се стопли бирата.

Някъде към 14:30 видях кръчмите на прохода. Двоумях се дали да не си разопаковам ходилата за да си починат малко. Или да не пипам нещата щом продължават да работят. Реших да следвам принципа в програмирането “щом работи, не пипаш” :) Седнах на една слънчева маса в кръчмата.  Поръчах си боб, шопска салата и кисело мляко със сладко. Нямаха топла бира, та се наложи да пия студена. Боба този път не ми хареса чак толкова, може би защото нямаше наденица. Обаче като добро прасенце си изядох всичко. Купих си и един голям пакет ядки, който после се оказа с изтекъл срок на годност. С пълен корем и без сериозни болки пресякох асфалта и започнах да катеря баира, за да се кача отново на билото. Не си давах много зор, тялото ми трябваше да свикне отново със слънцето и да ми мине малко тежестта в стомаха. Бавно но славно се качих на билото и пътя започна да катери и спуска до безкрай. Скачалките бяха малки и се следваше коларски път, който си беше добре поддържан. От всичкото това нагоре надолу десният ми крак отново ме заболя. Разопаковах го да видя какво е положението. Пластмасовата табелка на Трябва ултра се беше пречупила на две места. Може би не оказваше достатъчни съпротива за да намали сгъването на пръстите ми. В главата ми започнаха да преминават различни идеи за действие. Пробвах да махна вързанките от местата където ме боли и да вържа връзките за глезена. При тази схема петата ми се вадеше на всяка стъпка. Последва оптимизация на решението. Пробих дупка в задната част на маратонката около петата и прекарах връзката от там. Завързах връзките около глезена. При тая постановка горната част на ходилото ми изобщо нямаше контакт с връзките на обувките. В началото нямаше успокоение на болката. Продължавах да вървя, болката поне не се усилваше. Нямах друго решение бях в нищото и нямаше как да остана тук. Или трябваше да се добера до хижа Буковец или да се върна. Не исках да пия болкоуспокояващи. Очакваха ме още много километри до морето, няма да ги карам на хапчета, по-добре да се откажа. С течение на времето болката започна да намалява. Може би някъде около заслон Ботура, болката стана пренебрежима в десния крак. На заслона хапнах малко ядки, пих студена вода. Починах малко и хванах баира, който щеше да ме върне на билото. Ако успея да се кача на билото без да почувствам отново болка, може би бях намерил правилното решение с маратонките. Докато катерих обмислях и какво друго мога да направя. Нямах друго решение, единствената ми надежда беше, че съм стегнал прекалено много маратонките в първите дни и това е довело до болката. Сега като няма допир на връзките до проблемните части на ходилото, нещата малко по малко трябва да се оправят. При изкачването, маркировката е доста закачлива. На места има усмихнати човечета и разни ободряващи надписи. Не можах да им се зарадвам истински, но за момент ме изваждаха от мрачните мисли за предстоящата болка.

За моя радост се качих на билото без да почувствам болка. Явно бях намерил решение на проблемът. Маратонката ми стоеше добре на крака и не хлопаше. Приложих същата схема и за лявата маратонка. Махнах бинтовете от краката си и освободих малко повече място за пръстите. Някак си се успокоих, започна да се връща надеждата, че ще мога да продължа и да стигна до морето. Отново си спомних за изрязаните маратонки на Дизела. Когато те налегне отчаянието, човек се хваща и за най-малката спасителна сламка, която намери. Сега някак по-лесно приемах непрестанните качванията и слизания. Знаеш, че до хижата има още много и мрака ще ме обгърне преди да стигна до нея. За разлика от предишното ми пешеходно минаване от тук не мислех да изпадам в ужас. Вече не ми правеше такова впечатление. Следях само колко часа съм се движел от Предела, за да знам колко още време ми остава. Подминах заслон Караиваново хорище и продължих с това нагоре надолу. Баирите не бяха никак полегати и не случайно съм слизал от колелото да бутам. С колелото бях тук към 6 сутринта и бях спал 15 минути на заслон Ботура. Тези баири ми се струваха като планини. Постоянното слизане и качване от колелото допълнително ме бавеха. Единствената мисъл беше “колко още има до хижата”. Сега не исках да си причинявам това и се опитвах да мисля за друго. Скоро се стъмни и извадих челника. Знаех, че светлините на хижата не се вижда от далеко, затова и очаквах просто тя да изскочи пред мен. Часовникът показваше, че вече наближават 5 часа от както съм тръгнал. Ако съм бил бърз вече трябва да съм много близо. Пак изпаднах в състоянието, в което очаквах хижата след всеки баир. Телефонът потвърди, още 500 метра в права линия и сме там. Само, че аз не се движа в права линия и сигурно ми отне цяла вечност.

Хижарят беше седнал на една маса отпред с още един човек. Питах го дали има бира за мен и му казах, че няма да спя в хижата. Платих си бирата и седнах на една маса до тях. Часът е бил някъде към 21. Докато ядях от ядките си, ме разпитваха от къде идва, до къде смятам да стигна. Дори ми предложиха да се обадят на хижарката на Чумерна да ме чака. Отказах, това че съм тръгнал да си правя кефа по нощите, не значи че останалите трябва да се съобразяват с мен. Хижарят се разприказва и ми разказа за опита на Христо Минков и как треперел като лист като стигнал до тук и колко време го чакали да пристигне. Изрази мнение, че не е бил подготвен физически и екипа му също бил неподготвен. Не исках да се заяждам с него. Как така го реши това и като какъв изразява това мнение. Младежът стигна до тук, а много други не можаха. Уцели лошо време. Понякога много малко му трябва на човек за да бъде пречупен психически. Особено на неговата възраст. Колко екип му е нужен на човек като съпорт? Трябва му само доставка на храна и малко морална подкрепа. Въобще да се чуди човек, как може някой да се изказва по теми, по които не е запознат. Добре изрази мнение, кое е грешно или правилно, ама кажи аз така мисля. Не да се изказваш като “всевишния”. Аз си рупах ядките и си пих топлата бира, и само кимах. Всеки си има глава на раменете.

След около 40 минути, поех към Чумерна. Нямаше как да обикалям по асфалта. Пътеката си беше достатъчно добре маркиран коларски път. Нямаше да имам проблем с ориентирането. Поддържа сравнително приятен наклон, който дори успявах да карам с колелото. По-важният въпрос беше докъде да стигна тази нощ. Да спя ли изобщо, да вляза ли в Темна гора по тъмно. Имах няколко опции да спя пред хижата, да стигна до изворчето с беседка или да ходя цяла нощ. Сякаш беседката, която беше на около час след хижата, изглеждаше най-логичното решение. Щях да съм там към 12 часа и близо до вода. Може да се каже, че това беше плана преди да стигна до хижата. На хижата не очаквах да намеря хижарката, но се надяваш че ще мога да си напълня вода. Хижата обаче беше заключена, аз имах още около 200ml вода. Трябваше да ми е достатъчна да стигна до следващата вода. Застоях се малко пред хижата и се замислих дали ми се влиза в тази безкрайна гора по тъмно. На сутринта също щеше да е тъмно, ако стана рано. Накрая ме домързя и реших да спя на пейката пред хижата. До болка познатата постановка, студ цяла нощ. Будех се често къде за да се завъртя да не натъртя някой кокал или да се сгрея малко с интензивни движение. Поне нямаше болка в краката. Всичко друго ще го преживея. Имах вариант да извадя и спасителното фолио, но то беше за еднократна употреба и нямаше да мога да го прибера после. Не исках да се лишавам от него, защото нищо не се знае.

Strava

E3 2021 Шести ден

 Алармата ме събуди в 4:20 часа. Студа ме беше сковал. Направих няколко лицеви опори, интензивно разтриване на ръцете с цел да се постопля малко. Не ми се получи много, треперех от студ, всякакво желание да стана от пейката се беше изпарило. Логиката сочеше, че трябва да стана и да тръгна за да се стопля, но разума казваше друго. Явно мързела ме налягаше. След дълго чудене в 4:38 съм стартирал хронометъра. Началните 10 минути бяха много некомфортни, беше ми толкова студено, че едва ли не зъбите ми ще почнат да тракат. Добре, че поне вечерта се бях изхитрил и си бях сложил две шал кърпи като ръкавици на ръцете. Поне те не бяха студени, че ако и те бяха замръзнали лошо. Аз по принцип имам проблем с топлината на ръцете и само мисълта, че може да се стигне до ситуация, в която дори не мога да си закопчея ципа на якото ме плашеше. Изпадал съм в подобно положение зимата при пантене и съм бедствал много сериозно. В аптечката си носех пакетчета с химикал, който отделя топлина при чупене, ама ти като не можеш да си отвориш раницата, са напълно безполезни. Случая сега не беше такъв, но продължих да си нося импровизираните ръкавици дори и докато ходех. Логично след около 30 минути тялото започна да загрява и да се чувствам доста по комфортно.     

При влизането в гората знаех, че има едно място, на което се отделям от пътя и внимавах да не го пропусна. При достигането му го разпознах и знаеш правилната посока. С колелото бях спуснал едно баирче, което после трябваше да кача отново. Гората от Чумерна до Агликина поляна е може би един от най-трудните участъци за мен. Прекарваш около 6 часа в гората без никаква гледка. Терена не е нищо особено като денивелация и е скучен. Тук почти винаги ме обзема едно отегчение, а може би и умората си казва думата. Сега бях още в началото и ме крепеше мисълта за предстоящата закуска на чешмата. Надявах се само да не е пресъхнала, че водата беше свършила и можеше да бедствам сериозно. За моя радост чешмата си течеше макар и с малък дебит. Беше студена, така че не си позволих да пия много. Изядох една фъстаковка и хапнах малко ядни. Намазах ходилата с вазелин обилно, съблякох дългите гащи и останах по тениска. Време беше да вдигам темпото.Вече започваше да съмва, но в гората още си трябваше челник. Терена отново си беше безкрайно нагоре надолу. Нищо сериозно като баири, но няма равно. Достигнах до табелата за отклонение за вода, но с колелото я бях проверил и тогава едвам успях да пия вода със сламка. Чешмата не течеше, имаше само една локва. Сега дори не мислех да се отклонявам, имах достатъчно вода. При пресичането на пътя обаче спрях за почивка. Смучех си арниката и си мислех колко ме мързи. Може би трупах умора от некачествения сън и напредването на прехода. Няма значение каква беше причината, но нямах никакво желание. Днес поне нямах никакви болежки. Ако и с това трябваше да се справям не знам дали нямаше да вдигна белия байрак.

Гледах да не се застоявам много, че след това разтъпкването беше болезнено. Пришките на петите напомняха за себе си, но само след минута две всичко се оправяше. Тази гора отново ме депресира. Гледах часовника и знаех, че ми остава още много. Знаех, че ще бъде трудно още в началото и уж се подготвях психически, ама не ми се получи. Може би това беше и една от причините снощи да спра на хижата. За бягане и дума не можеше да става. Единственото, което можеш да направя е да се опитам да мисля за нещо. Не ми се получаваше, накрая ме изби на пеене. Аз не мога да пея ама, кой ме чува тука. Може би поради душевното ми състояние все ме избиваше меланхолични песни от сорта на.

“Седем дена, седем нощи вече аз не спя, но не мога да забравя...”

“Пиян за кой ли път убийствено пиян, в съня за тебе плача аз...”

“Лъжа е не чуваш ли спри се лъжа е, сърцето ми стене лъжа е...”

Опитвах да запея нещо по мотивиращо, но “искам ама нямам желание”😀 Явно исках да изживея болката си както си трябва. Само на моменти се провиквах “У бре бе курорте” и нецензурното “Еб...нееее”. Опитвах по всякакъв начин да се изкарам от състоянието, в което бях изпаднал. Ако не друго поне занимавах мозъка си с нещо. Опитвах да си спомня колкото се може повече думи от текста на всяка песен. С такива “дейности” се занимавах докато гората не започна да се разрежда. Излизах за кратко на открити места, слънцето се раздаваше вече. Скоро щях да искам да съм в гората, но сега му се радвах.  По спомени ми оставаха още два часа до Агликина поляна. Часовникът показваше, че съм ходил към 4 часа. Като се има предвид и почивките, никак не бях близо до поляната. Слънцето се вдигна високо и започнах да се потя по баирите. На ти сега нали не искаше в гората. Някъде към 11 часа бях на Агликина поляна. Седнах съвсем за малко, не мислех да спирам тук. Обяда беше предвиден да е на заслон Вратник. Предстоеше ми спускане до прохода, затова се задържах около 5 минутки и тръгнах. На прохода за съжаление в момента няма нищо работещо. Избрах маркираната пътека, пред асфалтовия път. Тя си беше добре поддържана, въпреки че преди години съм срещал мнения, че малко хора я ползват. След около 40 минути стигнах и изворите на Камчия. В района имаше сеч и горския беше на заслона с колата. Мина и един камион в посока Котел. На чешмата се охлаждаше една диня. Изкушението да си хапна от нея беше голямо. Ама не бива. Изядох си пакета с ядки, седнал на един камък до чешмата. Бях си облякъл якето, защото не исках да се повтори случката от миналото ми преминаване от тук. Нямам идея колко съм се мотал, но може би около 30 минути.

 До Котел по план имах около 6 часа. Като последната част точно преди града, малко ме плашеше. Не беше ясно какво е състоянието на пътеката и дали няма да се провирам през храсти. С колелото минах по заобиколния път през горско стопанство Зелениче. Това откроено си беше чийтване от моя страна тогава, но сега мислех да следвам маркировката. Това никак не помагаше на мотивацията ми. Отново бях в гора, но тази беше доста по рядка и светла. Не след дълго започна да ми се доспива. Дълго се опитвах да се боря и да продължа. Имаше моменти, в които буквално заспивах прав. Ясно ми беше, че така няма да стане. Реших да дремна 20 минути и след това да продължа. Избрах си място с рехава сянка, навих алармата и легнах. Може би заспах почти веднага. Алармата ме събуди. Станах веднага и продължиш по пътеката. В началото не се чувствах много по-добре от преди. С времето обаче нещата се оправиха и спря да ми се спи. Оглеждах се за джанки покрай пътеката. При преминаването с колелото не видях, ама надеждата умира последна. Други години тук съм ял сливи, но тази гадина сливите бяха само на излизане от Котел и около Иракли. На разклона за Зелениче имаше табела, че до Котел по пътеката е 4 часа и 30 минути. Според моя план трябваше да са по-малко ама да видим. След разклона се излиза на едни поля. Слънцето се раздаваше на макс. Аз си имах схема за пестене на водата. Можех да пия вода през интервал от поне 30 минути и то по глътка. За мен това работеше и можех да изкарам около 6 часа с половин литър вода. Покрай пътя се появиха къпини, но бяха зелени. Оглежда всеки следващ храст с надежда. Най-накрая видях два храста един до друг с узрели плодове. Няма такова блаженство да си хапнеш къпини в нищото. Докато не останаха само киселите не се отказах, днес не ми се бързаше. На разклона за връх Разбойна спрях да почина и хапнах малко стафиди. Така заредил с енергия хванах пътеката, която качва върха. Пътеката се следваше почти без проблем, защото туристите преди мен бяха сгазили тревата. Качването до върха не представляваше проблем за мен, явно още имах сили. Само желанието ми липсваше. Последва обаче едно дълго спускане към града. Не очаквах подобно нещо. Предните пъти съм минавал по другата маркирана пътека, която обикаля малко и минава през заслон Набожно дърво. Затова и всеки момент очаквах да изляза на черния път, който щеше да ме заведе в Котел. Накрая излязох на вилната зона на града. Бях си сложил мрежата на главата да не ме дразнят разни насекоми. Един възрастен мъж беше около първата постройка. Учуден ме пита “От къде излезе?”. Усмихнах се и май на глас му казах “Джингиби”. Какво ли си е помислил човека, тоя го пере съчмата. Има доза истина в това. Докато слизах към града си повтарях фразата “Къде одиш бре джингиби?.

 На влизане в града се отклоних към магазина, предстоеше голямото плюскане за вечеря. Взех си сладолед, кисело мляко, вафли и солети. След като ги изядох влязох за още едно кисело мляко и 4 републики с фъстъци. Странна работа в София да се намери република точно с фъстъци си е сложно работа, а тук имаше. Изядох и второто мляко със солетите на масите до магазина. Добре похапнал тръгнах към центъра на града. На картата на няколко места се виждаше, че има чешми. Обиколих повечето, които ми бяха по път, но вода не намерих. С колелото помня, че имаше вода на излизане от Котел. Картата показваше, че има такава точно на отделянето на пътеката от пътя. Имаш съмнения дали наистина има вода там и се чудех дали да не си купя вода от някой магазин в ромската махала. Ама нали съм скръндза, няма да давам пари сега за вода я. Не исках и да моля някой от “братята” да ми напълни. Опасенията ми се оказаха верни, чешма на разклона нямаше. Обиколих на около и освен една прекрасна жълта джанка друго не намерих. Имах много малко вода и не можеш да си позволя да тръгна без да напълня от някъде. Смятах да мина по пътя, който следва реката и излиза на билото. Досега не бях минавал и не знаеш изобщо имали ли вода. Вече не исках да вярвам на картата. Тръгнах по асфалта нагоре и намерих чешма. Напълних вода и се върнах обратно на пътеката. Лошо загубих поне 30 минути в търсене на вода, толкова ли не можеш да си купя вода от магазина. Единственото хубаво нещо беше, че намерих много сини сливи. Не можах да ям много, защото стомаха ми беше пълен, а в раницата ми нямаше място за сливи.

 В крайна сметка отново бях на пътеката. Маркировката беше много на рядко и без телефона щеше да има голямо чудене. Този вариант на качване до билото ми се струва най-удобен за пешеходците. Няма никаква опасност  да има паднали дървета и храсти. В началото се следва реката, като се преминава от единия бряг на другия. Реката не беше пълноводна поне в момента и се пресичаше много лесно. По-скоро бих я определил като вада отколкото като река. Има и чешма, която явно захранва реката. Течеше слабичко, но аз пих и се освежих. След това се продължава по трудно забележим път през полята. Катери се плавно към билото и само в края се влиза в гората, но пътя явно се ползва в този участък усилено. Единствения минус е, че ще е тегаво да се минава при силно слънце.  Малко преди да вляза в гората наблюдавах интересно нещо. Вече беше тъмно и гледката беше впечатляваща. В един облак се виждаше как проблясват светкавиците. Не се насочваха към земята, а си оставаха в самия облак. Дали беше зрителна измама не знам, но точно това виждах. Как облака пресвятква от време на време. Чуваше се и тътена. Беше ми интересно да наблюдавам, защото беше много далеч 😁

 Пътя излиза на асфалта почти до отклонението за пътеката. Трябва само да се върне човек около 100 метра и се хваща пътя за Върбишки проход. Предстоеше ми едно продължително спускане по чакалиран път. С колелото го спусках цяла вечност, сега дори не ми се мислеше колко време ще ми трябва. С мотанията ми за вода, не можех да преценя колко време реално съм прекарал в правилната посока, а и не беше ясно колко съм спестил/загубил по новия вариант. Единствено ми оставаха двете отправни точки заслона и чешмата. Тук някъде отново десния крак се обади. Болката беше на същото място както преди. Нали нямаше вързанки в тази част защо пак? Като че ли болката взе да се качва малко по към глезена, където бях прекарал връзките. Пак се почна с мислене за реакция. Отпуснах още връзките. Реших, че езика на маратонките ми е твърде тънък и не осигурява достатъчно омекотяване. Подложих под него една медицинска марля. Ефекта беше нулев. Явно трябваше да изживея тази болка за да стигна до морето. Загубих много време за да намеря някакво решение, накрая си казах ще “търпиш”. Извадих марлята и стиснах зъби. Подминах заслона и сякаш болката намаля или почнах да я игнорирам. Появи се обаче друг проблем спеше ми се. Часът беше към 23, исках да стигна поне до беседката след прохода. Не е чак толкова късно, айде още малко. Опитвах да насоча мислите си в дадена посока, но мозъка отказваше. Получаваше се нещо като гледане на два екрана. В един момент се борех да мисля за нещо и в следващия сякаш сънувах нещо съвсем различно. “Будех” се и пак се опитвам да мисля за това което искам. В такава борба стигнах до чешмата. Не исках да спя тук. Хапнах малко солети и придремвах седнал. Решиш, че скоро ще заспя наистина ако не продължа. Опитах пак да използвам метода с пеенето. Пробвах с меланхолични, с мотивиращи песни нищо не помагаше. Мозъкът искаше да се изключи и да спя. С много усилия се добрах до първите постройки на курорта. Излязох на асфалт и решиш да боря съня с бягане. В свински тръст, с подрънкващи звънчета, разлаях всички кучета. Заведението на прохода работеше или поне се чуваше музика от там. Като минах с колелото почти по същото време към 12 вечерта отново имаше гюрултия. Нямах никакво желание да проверявам какво става там, само се замислих как ли спят туристите решили да останат там вечерта. По пътя към беседката ме срещна една кола. Шофьорът спря и ме пита накъде съм тръгнал. Обясних му, че отивам към горското стопанство. “Ама в тъмното ли?”. Нищо не му отговорих и продължих. Да щеше да е добре да стигна до горското стопанство, но нямах сили. Часът беше към 2:30, ако продължа ще вляза в “ада на Ком-Емине” точно на разсъмване. Само, че тялото искаше почивка. Спах на беседката на първата чешма след прохода.

Strava

E3 2021 Седми ден

  Може да се каже, че това беше най-доброто ми спане, ако изключим това на хижа Дерменка. Най-вероятно поради малкото време за спане, около 3 часа, не се будех постоянно. Колкото и да е беседката може би ми е пазела завет и не ми е било толкова студено. На сутринта отново ми беше студено, но не беше нещо страшно. В 4:30 часа алармата ме събуди. Няколко лицеви опори, интензивни движения и малко разтягания. Днес проблемът беше друг. Ходилата ми бяха натъртени. Първите няколко крачки бяха болезнени. Трудно е да се опише, усещането е като да стъпваш на ситни камъчета бос. Хубавото е, че след няколко минути вървене болката намалява и после отшумява. Исках да стигна на разсъмване до горското, но нямах сили да бягам или да вървя бързо. Спирах да се събличам и да се мотам. Затова светна още преди да съм стигнал до прага на ада. Може би към 7 часа закусих на реката. Хапнах една република и една фъстаковка. Напълних двете шишета и газ към “храсталяването”. Честно казано с колелото имах съвсем малко проблеми в този участък и не очаквах нищо ужасяващо сега. Единствено това, че до прохода са около 4 часа в гора. На изкачването към Голямата нива ме застигна едно ситроенче с дървосекачи. Караха го все едно е джип, камъни, неравности, газ. Преди да стигна до Голяма нива ми се приспа. Изпаднах в същата ситуация като снощи, в едно и също време гледах “два филма”. На поляната се замислих дали да не дремна малко, но насекомите ме отказаха. Аз винаги ползвам подсичащия път и не се качвам до билото. Затова и сега тръгнах по него. Отново си запях, развиках се, с една дума борех сънливостта. Скоро наистина тя отмина и се чувствах добре. Явно тази година е имало доста туристи, защото храсталаците вече бяха сгазени доста. Само при изкачването към билото има участък с няколко паднали дървета и малко храсталяване, но нищо особено. След като вече бях на билото реших, че е време да потичам. На леките спускания успявах, ама на баирите много лесно се предавах. Краят наближаваше и беше време да натисна педала до ламарината. Не знам до колко успях, но се чувствах добре и имах усещането, че се движа с добра скорост. Излязох на черния път, който щеше да ме свали на прохода и бягах където можех. Подрънквайки със звънчетата пристигам на прохода. Имаше спрял камион, возещ дърва и шофьора ме пита, за колко дни съм стигнал до тук. Отговорих за 6 без дори да спирам. Явно човека се е нагледал на подобни индивиди пътуващи за морето. Зачудих се от къде почваше пътеката и извадих телефона. Получих и указания от шофьора и уцелих пътеката. Бягайки излязох отново на асфалта.

 Докато вървях по пътя към чешмата, забелязах нещо като пътечка към рекичката в дерето. Викам си що да слизам чак до чешмата, я да си натопя краката тук. Седнах на брега и си потопих краката в студената вода. Хапнах една фъстаковка и една република. Опитах да изпера чорапите, но това беше мисията невъзможна. Комбинацията от вазелин, прахуляк и тревички не искаше да излиза по никакъв начин. Намазах краката обилно с вазелин. Тук може би се мотах  около 30 минути, беше много приятно да успокоиш краката в ледената вода. Преди да стигна заслона на Казим горския ми се приспа зверски. Пак почнах да “сънувам” в будно състояние. Опънах се на една полянка до пътя и спах 15 минути. Ободрен закрачих към село Планиница. Планът ми беше да не слизам към село Рупча, а да продължа по билото. Слънцето печеше на макс, потта се лееше. Отбих се до чешмата преди разклона за Рупча, но водя нямаше. Хубавото бе, че не загубих време, защото се върнах на пътеката държейки нейната посока, без да се връщам. Опитвах да се раздавам на макс. Баири, спускания опитвах да бягам всичко. Скоростта ми на бягане не беше нищо особено, но поне чувствах душевно удовлетворение. Хапнах и едни диви круши, направо мед. Хвърлях голяма част от тях, защото вътрешността вече беше станала на пихтия, но външната част беше идеална. Разпознах и началото на спускането към селото. Газ, газ колкото може. Звънчетата ми отново дразнят всички кучета в селото. Влизам в магазина кисело мляко, 500 грама ядки, вафли, 4 републики с фъстъци. Хапвам пред магазина, седнал на цимента. Малко рано за вечеря, часът беше към 17, ама какво да се прави. Уведомявам всички, че съм на финалната права и остават смешните 70-80 километра. Може да се каже, че беше ме обзела еуфория. Реално погледнато нямаше причина, но така се чувствах.

 Може би след около час ядене тръгнах към село Дъскотна. Очакваше ме час по асфалта, но също така и сладолед в селото. На чешмата преди селото намазах краката отново с вазелин. Някак загубих желание за сладолед докато стигна до магазина и продължих без да спирам в селото. Започваше да се свечерява и обстановката беше странна на излизане от селото. Малко тъмничко,  а аз влизам в гората. Желанието ми за бягане бе изчезнало. Отново започна да ми се приспива. Казах си, че трябва да стигна поне до последната чешма преди асфалта. Известна като най-красивата чешма по пътеката. Стадо крави малко ме разсъни и дълго време се плашеха от мен и светлината ми, преди да успеят да отбият от пътя. Точно стигнах до чешмата и заръмя. Седнах под беседката, изобщо не изглеждаше удобна пейката и нямаше никакъв завет. Докато се чудя какво да правя спря да вали. Кравите дойдоха да пият вода. Оказаха се много нагли, докато си пълня вода едно добиче дойде да пие и като му светна само се дръпва малко. Оставих ги да се напият на спокойствие и продължих. Не след дълго загърмя и заваля. Бях в гората и не ме мокреше много, но проблемът беше, че скоро излизам от гората. Предстоеше ми да мина през едни поляни без никаква маркировка и ми трябва телефона да се ориентирам за посоката. Ползването му във водоустойчивия калъф не беше никак удобно. Загърмя още по-силно и дъжда усили. Чудех се какво да правя и дали не е по-добре да изчакам в гората докато спре. Седнах до едно дърво и се наместих в корените му, които бяха изровени и стърчаха към пътя. Задрямал  съм в това положение. Само часовникът знае колко време съм прекарал така. Събудих се и сякаш дъжда беше намаля. Реших да тръгна. За мое щастие дъжда спря и можеш да продължа спокойно. Не беше разкалял, нямаше и висока трева, така че всичко беше наред. Точно на изкачването към село Добра поляна, бях започнал да усещам схващанията в десния крак при преминаването ми с колелото. Сега нямах сериозни болежки, бях дремнал малко и бях в относително добра кондиция. В селото разбира се нищо не работеше. “Зачесах” асфалта към село Топчийско. Някъде около 1:00 часа бях на мястото където пътеката се отделя от асфалта. Влизах в участък, който е слабо маркирам и тъмнината не ми помагаше да се ориентирам. Добре, че беше телефона да ми помага за правилната посока. Не след дълго отново ми се приспа. Бях на средата на нищото и се опитвах да отложа съня колкото се може повече. В този момент обаче нямах сили дори да пробвам да пея или да викам. Намерих едни храсти за завет и навих алармата за след 20 минути. Явно в съня си съм я изключил. Събудих се по незнайни причини и бях готов да обвиня телефона, че не е звъннал. Едва ли е било така.

 В 4:40 съм поел към село Сини рид. Първите 10 метра след ставането бяха ад. Имах чувството че някой забива пирони в ходилата ми. Мислех си ако бях малко дете, щях да се разрева и нямаше да направя крачка повече. Но понеже съм пораснало дете ще се инатя до последно 😀 Тук всичко е толкова еднообразно, единствената мисъл, която те крепи е близостта на морето. Малко след село Сини рид, просто се стоварих на земята. Мислех си, че преди 5 години точно на това място бях пречупен. Повръщах и ме втрисаше. Сега просто умората надделяваше и ми се спеше. Трябваше да продължа, но разума казваше друго “лежи”. Дори не ми се ядеше, не ми се пиеше просто исках да легна и да “умра” в канавката до пътя. Посъбрах малко сили и се изправих. Дай да видим дали си по-корав от преди 5 години. Ходилата отново ме пробождаха. Влачейки се продължих напред. Слънцето вече започваше да се показва, то беше единствената ми надежда. Наистина топлината и светлината ми подействаха добре. Престана да ми се спи и почувствах възстановяване на силите. Знаех от къде точно да пресека нивите, където маркировката я няма. С колелото доста обикаля тук, но сега имах идея коя е посоката. Желанието ми за напиняне започна да се връща. Бягах на моменти и натисках колкото мога при ходене. Разпознах и началото на спускането към село Козичино. “Спираме само в селото”. Така и стана, бягах към селото, сякаш допреди 4 часа не съм искал да умра. Нямаше болки в стъпалата, нямаше умора. Оказа се, че магазинчето в началото на селото е затворено, а съм ял толкова вкусна диня тук. Не ми се ходеше до чешмата в селото и продължих по маркировката. Надявах, се че ще намеря добър човек да ми напълни вода. Видях едни майстори да се въртят около един басейн и си викам излезе ми късмета. “Няма вода в селото, спират я от време на време”. Много лошо предстоеше ми най-безводната част от маршрута, а аз имах не повече от 300 ml вода. До края на селото не видях никой друг за да помоля за вода. Чешмата в центъра на селото изглеждаше да се захранва от водоснабдителната  система на селото, така че нямаше смисъл да се връщам до нея. “Лошо, Седларов, много лошо”. Справка с картата показваше, че има някакви чешми малко в страни от пътеката преди Дюлински проход. Нямах голяма надежда да намеря вода. Никъде не се споменава за вода в този регион, освен някаква близо до ловното стопанство. Дори и за мен наличната ми вода беше малко, щях да жадувам ако не намеря вода. “За къде изобщо си тръгнал, без вода?”. Тази въпрос кънтеше в главата ми при излизане от селото. За мое щастие намерих една “чешма”. Едвам течеше, наоколо беше блато, по чучура водорасли. Грозна работа, ама като си на зор ще пиеш. Хапнах една република и напълних шишетата. Пак се бях отклонил от пътеката да търся вода и то от идиотия. Радостното е, че нямах никакви проблеми с водата и всичко беше точно. Вече доста по-спокоен пресякох Дюлински проход и се насочих към кулата. Отцепих право нагоре по маркировката, с колелото бях следвал трака на Дизела, който ползваше някакви подсичащи пътеки. В момента нямах време за това, очаквах с нетърпение да се кача на възвишението и да видя морето. Нямаше неистова еуфория, когато го видях. Просто усещането, че края е толкова близо ме зареждаше. След излизането на асфалта бягах до бариерата, която оказва, че се извършва лов и не трябва да се преминава. Те пък ще ми кажат на мен, айде у лево. Давах всичко от себе си за да бягам равните участъци и спусканията. Часовникът беше неуморен, ако исках да мина маршрута за 7 дена, трябваше да стигна до морето преди 17 часа. Сметките някак не излизаха. Според графика от Козичино до морето са 7 часа. Започнах да чувам колите минаващи по пътя Варна-Бургас. “Дай му не го жали”. Колко съм успял да му дам не е ясно, но бягайки стигнах до асфалта. Нямаше време за почивка, пресякох пътя и хванах нова маркираната пътека, която се движеше близо до пътя. За пръв път минавах по нея, но бях много доволен, че най-накрая някой е намерил път различен от асфалтовия. Движението по него е доста натоварено, много завой и прекалено опасен за туристите. Новия вариант беше добре маркиран. Почистен скоро с тежка машина. Единствено имаше останали части от стъблата на дръвчета, чиято горна част е била пречупена от машината. Като не гледа човек внимателно в краката си може да се спъне. Дано туристите имат благоразумието да ползват този вариант за да се поддържа за напред. Другото неприятно беше, че си близо до пътя и виждаш боклуците изхвърляни от колите. Що за човек трябва да си да изхвърлиш памперси, бутилки, гуми и какво ли още не. Занимавах се с подобни мисли и се разсейвах от мисълта за закъснението ми. Слънцето се раздаваше, почнах да си позволявам да пия повече вода, вече наближавах края, а имах още едно пълно шише. След едно продължително изкачване и слизане пресякох асфалта и се озовах пред бариерата. Оставаха ми още около 15 километра до морето. Бях тръгнал преди около 5 часа от Козичино. Ако исках да вляза в плана трябваше да стигна до морето за 2 часа. Седнах да почина и се чудех от къде по дяволите съм взел тези 7 часа(Козичино-Емине). Убеждавах се, че това е невъзможно темпо за турист. Новия вариант не удължава чак толкова маршрута. С една дума бях отчаян, направо не ми се тръгваше. Да стигна до морето преди 17 часа ми се виждаше мираж. Станах все пак и тръгнах. Малко след това ми се приспа. Пак почнах да сънувам буден. Помня само, че качих три възвишения в това състояние и си казах “Аз няма да се пържа в това слънце”. Започнах да бягам на спускането. След този момент нямам идея какво се е случило. Следващия ми спомен е на едно изкачване и търсих маркировката. След като видях маркировка, погледнах часовника. Беше минал около час, за който буквално не знаех какво съм правил. Сякаш съм се движел на автопилот. Само часовникът знае, че съм продължил да се движа в правилната посока, без да спирам. Бях шокиран, подобно нещо не ми се беше случвало. Буквално нямах никаква представа какво съм правил един час, бяло петно. Започнах да бягам. Малко на шега реших да избягам едно баирче, за мое учудване ми се получи. Айде и следващото. Дойде ми power-a, дай майка. При началото на всяко баирче си повтарях “Ти си ли бай Илия?”. Свети Илия е името на последния връх преди спускането към морето. Настроението започна да се вдига, бягах и нищо не ме болеше. Може би бях изпаднал в транс и това беше състоянието, което много бегачи описват. Бягах и ти е кеф, няма умора, няма болка. Когато видях последната табела с надпис Емине, спонтанно изрекох фразата “you are the one”. От там газ към морето, нищо не можеше да ме спре от тук нататък. Усещането беше все едно цял ден съм лежал на дивана и съм излязъл да побягам в парка. Минах през цялото село с дрънкащи звънчето, просто не ми се спираше да ги свалям от раницата. Хващах ги с ръка от време на време за да не вдигам много шум. Морето беше все по-близо, усещах че края на всичките мъки наближава. Стигнах до оградата на военните и седнах на един камък. Часът беше 16:34, планът беше изпълнен. Няма такова чувство, не може да се опише. Седях и очите ми се пълнеха със сълзи. Извадих от раницата един пакет фъстъци и зарупах. Дори бях сниман от един пич, който ме заприказва и се оказа, че бил част от организаторите на Canyon Creek. Питаме дали може да ме снима и да сподели с приятелите си за мен. Може би съм попаднал в някоя фейсбук група. Беше учуден от маратонките ми, които бях събул на една страна. “Ама това са шосейни маратонки?”. Моят отговор беше “материални неща”. Само аз си знам колко болка ми причини този чифт.

 

Ще завърша този разказ в типично мой стил, като дам отговор на въпроса “Това ли е максимума?”. За един средно подготвен човек смятам, че това горе долу е лимита. Ако няма изненади, лоши метеорологични условия и по-добра физическа подготовка, може да слезе под 7 дена. Това обаче ще е с цената на много лишения, недоспиване и болка. Аз допуснах някои грешки, които оказаха влияние на скоростта ми. Първата е цялостното спане. Началният план беше да спа по 2-3 часа вечер и ако се наложи през деня да “дремя” по 15-20 минути. Това, че ми беше студено вечер и не можех да спя пълноценно, не ми даде възможност да възстановявам добре и съответно да намаля времето за спане. Може би едно спасително фолио за многократна употреба, беше частта от екипировката, която ми “тежеше” най-много. Маратонките също бяха проблемна част. С този модел съм завършвал Пирин ултра и Трявна ултра без никакъв проблем. Дали грешката беше моя и бях стегнал прекалено много връзките или може би лимита им е 1-2 дена продължителност на носене. Определено бих търсил друг вариант ако имах сегашния опит. Смятам, че пакетите с храна са много добра идея, но лошо изпълнена. Ако бях намерил непокътната всичката храна, която бях оставил, щях да съм независим от хижите до Ботев. Щях да ям това, което искам и знам как организмът ми реагира при приема му. Нямаше да ми се налага да преяждам в хижите и после да ми е тежко. Можех да приемам храната и в движение без нужда от дълги почивки. 

Чистата математика показва, че са ми нужни около 120 часа време за движение за да премина тези 550 километра. Факта, че първите два дни успявах да преизпълнявам плана ми дава повод да твърдя, че има още накъде да се оптимизира времето. Моментните ми възможности са такива, но в близкото бъдеще никой не знае. Шест дни си остава моята мечта и само бъдещето ще покаже колко желание и възможност имам да я изпълня.

Strava Първа част

Strava Втора част

Strava Трета част

София-Бургас с колело за 24 часа

Две години след последните писаници тук отново сядам да напиша няколко реда. Темата отново е свързана с пътуване до морето. Тук обаче става дума за яко асфалт и сериозно се различава от предните ми пътувания до морето. Ако някой преди 2-3 години ми беше казал, че ще педалирам София-Бургас по асфалт, щях да му се изсмея в лицето.  Ама хората са казали никога не казвай никога. В последно време непоносимостта ми към асфалт намалява, а километрите се увеличават.

 Започнах да педалирам по асфалт по-сериозно с цел подготовка за преход София-Шипка за 3 март 2016. Още при първите ми опити за големи дистанции разбрах, че гумите са важни и веднага се сдобих със сликови гуми, Малко смешно стоят на планинско колело, ама няма пълно щастие. Спомням си и първите ми 100 километра на асфалт, в края си бях спрял тока. Преминаването на отсечката Яна-Бухово още буди спомена за желанието ми да хвърля колелото и да легна в канавката, и да умра. Духаше и вятър, който допълнително наливаше масло в огъня, Ама нали съм си упорит не се предадох и за последните 2 години навъртях няколко сериозни прехода по пътищата на България. 2016 и 2017 изминавах разстоянието София-Шипка-София по повод националния празник, с Велоразходка ходих до морето и обратно през 2016. Така някак естествено дойде и предизвикателството София-Бургас за 24 часа.

 През април месец попаднах на статия за организирано събитие "Веломаратон Подбалкански". Организатори бяха Велоразходка, отначало прочетох по диагонал и не обърнах голямо внимание. Имах си тренировъчна програма до юли месец, когато ми предстоеше участие в първия ми истински планински ултрамаратон "Трявна ултра". В следващите дни обаче все повече познати във фейсбук се тагваха, че ще участват. Получих покана за участие в събитието, явно някой е кликнал и е поканил всички свои приятели, ама поканата си е покана. Прочетох отново описанието на събитието, оказва се че участниците трябва да са със шосейни колела. "Аре моля ти се, ще ми казват на мен те, че не мога да го направя с планинско колело". Ръкавицата беше хвърлена, започнах да обмислям колко време ми трябва и дали мога да се справя. След няколко дена премисляне реших, че няма да създавам проблеми на организаторите и ще педалирам без да съм обвързан с тяхната организация и ще си карам с моето темпо. Писах в събитието за намерението ми, организаторите не изразиха възражения да не плащам такса и да си карам по същото време по маршрута. Проблемът не беше в 15 лева, а в притеснението ми, че съпортващите коли, ще трябва да се бавят за да чакат мен като последен. Време беше за подготовка!!

 Целта изглеждаше доста непосилна. Имаше 3 седмици до 6 май, когато щеше да се проведе маратона. За това време няма как да се проведе пълноценна подготовка, ще се "кара на мускули".  Най-дългото ми педалиране за един ден до момента беше 250 километра, на връщане от морето. Последните 20 километра тогава бях спукал гумите и борбата беше буквално за всеки метър. Имаше обаче няколко фактора, които ми даваха надежда. Това беше пети пореден ден на педалиране и предните 4 дена бях изминал около 500 километра. Бях и с колело с двойно окачване. Пък и от тогава нали тренирам сериозно :). От 2 месеца седмичната ми програма включваше една тренировка от 100 километра с колело, асфалт или планинско каквото дойде. Набързо съставих програмата за подготовка 2 седмици по 150 километра и 1 седмица 300 километра. Скоро отложиха събитието за 13 май, поради прогнозите за лошо време, т.е добавиха още малко време за трениране. Горе долу успях да изпълня зададената програма. Тук помогна и Пламен, който ми правеше компания в едно 100 километрово МБТ баирене и едно 200 километрово асфалтиране. Компанията му обаче имаше и негативна нотка, правеше ме на катафалка на баирите. Явно тренирах лежерно или баиренето ми беше малко :(

 Два дни преди начинанието седнах да съставя план на времето. Обзе ме безпокойство, минаха ми мисли и за отказване. Очаквах средна скорост от 20 километра на педалиране, т.е трябва да съм на седалката около 20 часа и да почивам 4 часа.

Като се има предвид и умората в края очаквах много тежко изпитание. Предполагах, че около петолъчката ще съм ударил стената и ще ме е обзела апатия към всичко. Планирах по-дълга почивка там и да изпия две кенчета кола. По принцип не пия кола, но две кенчета са ми давали много power за борба с вятъра на връщане от Шипка, Приготвих и подбрана компилация от песни за вдъхновение, която смятах да заредя на почивката. Друг проблем, който очаквах е нетърпимост към седалката. Затова една седмица преди това се мажех с крем против подсичане и тетрациклинова паста. Реших да обуя клин с подложка, в последно време карах само с боксерки поради задното окачване на колелото. Обаче сега такова щеше да липсва и 20 часа са многооо време. Последните три дни се захранвах здраво. Всичко ми беше позволено кренвишки, банички, боза и какво ли още не. Както се казва това е най-сладкото на спортуването  да се наядеш както си знаеш :)

 Другар в начинанието ми щеше да бъде "Аполончето". След като последните 7 месеца не беше излизал от апартамента, се наложи да изтупам праха от него. Сложих му сликовите гуми, оптимизирах му теглото като махнах задната спирачка и диска. Дзерът беше насъбрал много ярост и при три карания преди предизвикателството се държеше добре. Имаше проблеми с превключване на скоростите и поскърцваше централното при сериозен натиск, но всичко беше в норми. Скоростната му система ми позволяваше максимална скорост от 28 км/час, като имах още две недобре работещи предавки за изправено педалиране. Няма какво повече да искам от него. Преди началото му обещах, че ако ме закара до морето ще е последното ми издевателство над него. Надявах се това да му даде сили и да успея тоя път да го закарам до морето. Предният път технически проблем ни спря в устрема ни, затова успех сега беше някак логичен завършек на взаимното ни мъчение :) . Планирах да го предам на кампанията колело за смет, с надеждата някой да му отделя повече внимание от мен. Ето как изглеждаше "магистралния цар".

Ето, че дойде и вечерта преди старта. Последен преглед на колелото, помпане на гумите и смазване на веригата. Багажът беше оптимизиран до краен предел и включване:
- Ветровка
- Шал кърпа
- Зимна термо блуза
- Тънка поларена блуза
- Вело крачоли
- Две тениски с къс ръка
- Къси панталони
- Колоездачен клин
- Колоездачни ръкавици без пръсти и тънки ръкавици с цели пръсти
- 10 фъстаковки, 2 roobar-a и един протеинов бар
- Резервна гума и пособия за колелото
За захранване преди изпитанието заложих на омлет с 15 яйца от домашни, не до там щастливи кокошки. Като около 10 трябваше да изям вечерта, а останалите на сутринта.

Сготвих омлета леко рядък за да мога по-лесно да го поема, поръсих доволно и с "реактивен" червен пипер. Обаче поради големия ми амел преди това бях изял 200 грама фъстъци и доста се озорих с вечерята. Добре, че беше домашния сок, с който да прекарвам яйцата. Сок е сок е, не е червено вино :)

Едвам изядох полагаемото си за вечерта, Стана ми тежко на стомаха, ама трябват си жертви. Легнах към 10:30, не заспах веднага, След дълго премисляне на възможните проблеми през утрешния ден, по някое време съм заспал. Алармата беше навита за 4:30, но към 3:40 се събудих. Адреналинът вече напираше и повече не можах да заспя. Станах, изядох си останалия омлет. Тежестта в стомаха ми вече беше минала и дори можеш да хапна още малко, ама няма време за готвене. Бях планирал да пия едно 3 в 1 сутринта, но останах леко изненадан като установих, че пакетчето е класическо кафе. Кога почнаха да опаковат разтворимо стандартно кафе? Така е като не гледам какво купувам, ще пия каквото има. Окичих колелото с цялата цигания и в 4:53 бях готов да паля гумите.

Оставям другия дзвер да почива. Заключвам вратата и слизам по стълбите. Колко големи неща са започнали със слизането по тези стълби, дано и сега е така. Настройваме часовника и сме готови за излитане. Точен час на тръгване 5:00 :) . Нещата не започнаха много добре. Трябваше ми около минута да кача на голям венец отпред. Нищо де нали гоним време, ще караме само на голям :).  София още не беше се събудила и движението не беше натоварено. Пуснах си музиката доста силно. Ако мога да перифразирам поета, чиято дискография ще слушам цял ден "Санирам асфалта с мета изолация". Друго си е да педалираш с музичка. В 5:40 преминавам покрай бензиностанцията срещу Джъмбо, където е старта на официалните участници в събитието. Аз нали съм си "свободен електрон" нямаше какво да чакам тъкмо съм загрял. Колоездачите се бяха събрали зад бензиностанцията и не можах да видя какъв е броят им. Въобще не мислях да се съобразявам с тях, щях да карам с моето си темпо, без да се гоня или състезавам с някой. Напомних си и основни точки в плана. Максимален пулс до първата половина на 4 работна зона, ограничаване на времето в 4 зона до минимум и каданс между 85-100. На първият баир на Горна Малина пулса ми се вдигна нехарактерно спрямо усилията, които влагах. Като човек не пиещ кафе, май сутринното беше грешка от моя. Не се задълбочих много в размисли, на бягането за Чепън през 1/4 от времето часовникът ми напомняше, че влизам в червената зона. Явно обичам да ми е тежко и началните планове не важат, давай през просото :)

 Точно в началото на баира след Саранци ме застигна и колата на организаторите. Тино покара за малко с мен и ми информира, че скоро ще бъда застигнат от първите. Пожелахме си успех и той даде газ. Наистина скоро бях задминат като крайпътен знак от първите двама. Не, че не можех да карам с тяхното темпо, просто си следвах моето :) Понамалих малко силата на музиката в очакване и на другите участници. Не въртях на максимума си, все пак всичко тепърва започваше. Третия колоездач ме застигна след спускането, на равното преди Долно Камарци. Тук хапнах и първата си фъстаковка. Предварително ги бях разопаковал и сложил в страничния джоб на раницата. Калъфът на раницата обаче, нещо беше сложен накриво и трудно успях да извадя едно от десерчетата. Може би и поради борбата ми с ваденето и яденето в движение, и този участник се загуби много бързо от полезрението ми. Само, че не за дълго, точно в края на селото го видях отново. Не не бях го догонил, беше спрял и гледаше нещо в задната част на колелото. Докато стигна до него той отново запали и отпраши.
Предстоеше един от трудните баири за качване днес. Аз продължавах да съм много близо до червената си зона. Логиката сочеше, че трябва да избера една предавка по-надолу, но се убеждаваш, че не влагам толкова много усилие и кафето е виновно. Тук ме изпревари и Ванката. На въпроса "докъде ще караш?", отговорих с "докъдето стигна". Още имаше съмнение в мен, че ще успея да стигна до крайната точка. След като преодолях и този баир, изядох още една фъстаковка.  Следващите трима колоездачи ме изпревариха малко преди влизането в Челопеч. Групичката се състоеше от добре познати лица, които явно бяха решили да работят заедно. Поздравихме се и за момент ми мина мисълта да се закача за тях. Може би можеш да устискам на темпото им до първата планирана почивка в Пирдоп, но се стърпях.

 Дойде и първата почивка на бензиностанцията на влизане в Пирдоп. Имаше спрели доста мотористи и аз паркирах аполончо между големите батковци. Вземах си един литър сок капи, по план трябваше да вкарвам колкото се може повече калории чрез течности. Напълних си бутилката и останалото изпих преди да тръгна, От качването ми на колелото бях изпил вече половин литър сок. Хапнах си и протеиновия бар. Опитвах се да бъда доста експедитивен и смазвах веригата докато ядях. Мотористите си нагласяха нещо багажа на моторите и коментираха, че щяло да им е неудобно с толкова много багаж. Помислих си "Да ви имам проблемите, возите се на меко и само давате газ". Явно този ден имаше някакво организирано събитие и за мотористите, защото през целия ден на пътя имаше големи други от тях.
Според трака ми съм спрял в 8:30 на бензиностанцията и съм тръгнал в 8:45. След като тръгнах погледнах за пръв път и колко е часа за да видя как се движа спрямо плана. С час и 15 минути изпреварвах плана. Очаквах в началото да е такова положението, важното беше да не губя много време в почивка. До Карлово знаех какво време за педалиране ми трябва и планът беше малко понадут при създаването си. Подминах и първата официална контрола на състезанието, която беше на изхода на Пирдоп. Увековечиха ме с няколко снимка, ама още не съм ги виждал. Малко след напускането на града ме изпревари и още един колоездач, поздравих ме се. Не след дълго загубих зрителен контакт с него, но определено не беше бърз колкото предните. Скоро пред мен видях, нещо което ме изненада. Колоездачът, който ме изпревари беше спрял и говореше с някаква жена на пътя. Жена сама на пътя, говореща си с минаващите,"жрица на любовта". "Тоя пък за какво е спрял да си говори с нея" :) Скоро всичко ми се изясни, това беше близка на участника в състезанието и беше спряла колата в страни от пътя. Поговориха си малко и преди да стигна то тях се разделиха с целувка. Ей какви щастливци има, приятелката да ти оказва съпорт, вместо да е в мола и да ти мрънка "ама къде си, к'во правиш, за к'во се потиш". Тази случка разведри малко обстановката на монотонното изкачване на баира Козница. Това дори не е баир, който да катериш с желание :). Поддържа някакъв смешен наклон, в продължение на 10 километра, дори има и спускане на моменти. Друго си е да катериш примерно баира на Калофер, ама има време и той ще дойде. Подминах водопада край Антон, нямах време за губене време се гонеше. Наближаваше края на баира, който вече увеличава наклона и ти става едно приятно, да се напиняш на педалите:) Пропусках и чешмата точно в края на баира, днес също нямаше да си купувам и домашно сладко.

 Следваше голямото спукане. За статистиката съм започнал да спускам към 10 часа. Тук въобще не си давах зор да въртя, просто се опитвах да застава в максимално аеродинамична стойка. Три пъти досега съм катерил Козница от страната на Розино и всичките пъти ми е разказвал играта, този път наклона е в наша полза. Развих скорост 40-50км/час в зависимост от наклона. С тази скорост бързо спуснах и се озовах в Розино. Братята роми много ми се радваха на музиката, нали им е в кръвта. От тук до Сопот няма скакалки и се поддържа добра скорост. Следващото ми спиране по план беше в Карлово. Планирах да хапна нещо на бензиностанцията на входа на града. Понеже имаше много време до тогава намалих броя на фъстаковките в раницата ми с още една. На една скакалка малко преди Сопот ми се наложи да сваля на малкия венец отпред. След това беше голяма борба да кача пак на голямата плоча. Изнервих се, през целия град правих опити, без особен резултата. Наложи се да въртя на най-малката зъбчатка отзад и веригата се гърчеше в мъки. Малко преди Карлово спрях да да се облекча. Нагазих в някаква трева и след това доста време ме сърбяха краката. Качих се на колелото и с малко пиниз успях да кача на големия венец. Радостта ми не траеше дълго, защото паветата в града не бяха никак приятни с напомпани на макс гуми. Дори камерата на кормилото ми се размести, та се наложи да я затягам наново. В целта тая дандания при излизането от града установявам, че не съм спрял за почивка. Трябваше да спра някъде, защото водата ми намаляваше пък и ми се полагаше почивка. Лошото беше, че не се сещах за много места за спиране, имаше две опции един магазин в едно село или бензиностанцията на отбивката за Павел Баня. В този момент не си спомнях през кое ще мина първо,но ми беше ясно, че не са близо.

 Не мина много време и пред мен се изправи баира преди Калофер. Самият баир не е дълъг, но процентния му наклон си го бива. Тръгнах да катеря със стандартната предавка за асфалтов баир, която ми позволява да докарам средна скорост от 10 км/час. Слънцето се раздаваше и целия се изпотих. Дори по предмишниците ми изби пот, надигнах шишето и отпих, останаха ми около две глътки сок. В тая жега бързо трябваше да си набавя вода, не исках да спирам на заведението след Калофер понеже там беше официалната контрола. Къде воден от тези мисли, къде от умора скоро намалих напинянето върху педалите и си избрах по-лека предавка. Някъде към края на качването две деца бяха на една отбивка в страни и едното ми извика "натисни". Толкова ми трябваше на мене, малко ускорение и две предавки нагоре. Явно бях си починал, а и края му се виждаше. В 12:10 съм преодолял изкачването, тогава изобщо не ме интересуваше часа, трябваше ми вода. При преминаването покрай контролата отново ме увековечиха със снимка. Не видях да има спрели участници, замислих се защо никой не ме е изпреварвал от Челопеч. На баира Козница би трябвало да ми спотаят преднината, явно не бях чак толкова зле. След Калофер се преминава през един доста равен участък, където при сила в краката се поддържат едни 25 км/час. С облекчение видях едно крайпътно заведение малко след село Манолово. Без да се замислям се паркирах под едно дърво пред заведението. Докато си сваля каската и си извадя парите ме полази някаква гадинка. Започнах да се чеша като крастав, какво ли си мисляха насядалите в заведението. Влизам в заведението и се оглеждам дали е на самообслужване. На бара някакво момиче говори с жена, нареждам се на опашката. Идва и моя ред:
-Имате ли айрян?
- Да.
- Два литра.
- Айряна ни е в кофички от кисело мляко.
Малко разочарован си вземах два айряна, една половинка вода и шопска салата. Айрянът беше приятно студен, тъкмо да охлади малко. Докато си чакам салата гадинката напомни за себе си. Пак започнах да мятам ръце, установих и че съм се обринал на едната паласка. Само това ми трябваше сега и да ме сърби. Получавам салатата си доста бързо, соля душманската и я омитам за отрицателно време. Изядох и един roobar. Изпразних водата в шишето си, можеш да изпия още един айрян, ама нямаме време. Погледнах и  колко е часа, беше 12:45. Доста добре се движим, като се има предвид, че дълго време няма да има сериозни баири можем да напреднем доста сериозно с плана. Излязох от заведението и реших да почистя и смажа веригата. Отново нещо ме полази, погледнах нагоре към дървото и установих, че по ствола му се движат някакви големи мравки. Веднага излязох на слънце и продължиш с подготовката на колелото. Трак лога показва, че съм пристигнал в 12:35 и в 13:02 съм бил отново на колелото, изминатите километри бяха около 170.

 Починал и хапнал километрите се минаваха лесно. На асфалта се появиха и някакви числа установих, че това са някакви километри. Числата се редяха едно след друго, а на места хвърчах с 29-30 км/час. Пулсът се движеше в нормални граници, някъде в третата работна зона, явно просто терена позволяваше висока скорост. Тук някъде през главата ми мина мисълта, че няма как да не успея да стигна до морето. Опитвах се да не изпадам в еуфория, все пак имаше още много километри за минаване. Зададох и следващата цел, спиране за почивка след 60 километра. Т.Е трябваше да съм изминал 230 километра преди да спра отново. Напъвах на педалите и настроението беше приповдигнато. Минах и покрай отбивката за Шипка, спомените нахлуха в главата ми. Днес няма да се да катерим до там, целта е морето. На влизане в Казанлък реших да мина по околовръстното, за да не спирам по светофари и да ускорявам от място. Реших да изям и поредната фъстаковка, само че бях неприятно изненадан. Жегата ги беше размекнала и всичко се лепеше по зъбите. След всяка хапка, трябваше да отпивам от водата. В края на околовръстното видях бензиностанция, колелото сякаш само зави към нея :). "Каква е тая непланирана почивка, я обратно на пътя". Обаче мързела победи и спрях. Вземах си един литър вода, допълних шишето, пих и си мокрих главата с цел охлаждане. Жегата наистина не се търпеше. Километража показваше около 200 километра, преминахме средата.Спрял съм в 14:10 и след 10 минути отново съм потеглил. Това непредвидено спиране говореше само едно, мотивацията ми падаше.Въпреки, че си напомнях колко километра ми остават, мисълта за предстоящ успешен край вземаше връх.

 Малко след напускането на Казанлък обърках и пътя. Виждам табела Стара Загора, ама чакай ние не сме към магистралата. Сверката с телефона, показа че съм се отклонил от пътя. Навъртях не повече от два излишни километра, ама асфалта беше като лунен пейзаж. След връщането си на правилния път спрея да се облекча. Настроението значително падна, започна да духа и слаб вятър. С времето вятъра ставаше все по-силен. През повечето време беше страничен, но на моменти и леко насрещен. Толкова им трябваше на уморените ми крака, за да се предадат. Трудно успявах да достигна 20 км/час, километрите се минаваха мъчително.

 Видях крайпътно заведение и се предадох. Тук бях на косъм да се строполя като талпа заради закачането си за педалите. Отключих левия крак и ще се подпирам на него, но загубих баланс и се наклоних на дясно. В крайна сметка се отключих и не се изложих пред всички. "Сигурно вятъра е виновен, а не умората". Всички маси отвън бяха заети, а вътре се готвеха за бал. Вземах си едно стъклено шише капи и седнах на земята пред заведението. Настроението нямаше нищо общо с това след Калофер. Мускулите вече натежаваха. Все пак не съм се бавил много, след 10 минутна почивка в 16:08 съм влязъл отново в борба с вятъра. Усещането беше, че вятъра ставаше все по-силен, а краченцата все по-слаби. Сутринта преди да тръгна гледах прогнозата и засега познаваха за посоката на вятъра. Надеждата ми беше, че ще се сбъдне и прогнозата има за смяна на посоката на вятъра в късния следобед, а именно към морето. Другата мисъл, която ме крепеше беше, че след като мина региона на Сливен може да се успокои вятъра. Хубаво е да има надежда за светло бъдеще, но трябва да се живее и в настоящето. Дори и музиката вече не ми помагаше да се нахъсвам. Положението беше влачене като народна песен.

 С много усилия се добрах до пазара на Шивачево. От организаторите нямаше никой, пък и ми беше все тая дали има. Вземах си половин килограм ягоди и отидох на чешмата да ги измия и изям. Надявах се, че почивката и плодовата захар, ще ме върнат в играта. Големите ми пръсти на краката бяха леко подбити. Обувките леко ми бяха малко и затова се събух за да си починат малко краката ми. На връщане от морето миналото лято тук също бях много зле. Преди това бях катерил някакъв смешен баир, който бе изпил силата ми. Тогава заредих с килограм праскови и се почувствах по-добре. Надеждата ми бе всичко да се повтори, пък и наклона сега трябва да е в моя полза. Честно казано, дори не погледнах колко е часа, ясно беше, че със спирания през 1 час сериозно съм намалил темпото. Тъкмо се приготвих за тръгване и двама колоездачи спряха до мен. Веднага установяваме, че сме тръгнали за морето. Обясних им, че това е пазара на Шивачево, но няма никой от организаторите и има страхотни ягоди. Явно момчетата за пръв път минаваха оттук. Получих и някаква похвала, че съм стигнал до тук с моето колело и че скоростта ми е добра. Оплаках ме се взаимно от вятъра. Време беше да потегля на път. Пристигнал съм в 16:50 и след около 30 минутна почивка съм тръгнал отново.

 След лекото изкачване, следваше спускане. Получих и отговор, защо това по мое мнение тогава лежерно баирче, ми е изпило силиците на връщане от морето. Оказа се, че изобщо не е леко баирче и въпреки вятъра развих добра скорост. Това обаче не продължи много дълго, по равното вятъра отново напомни за себе си. Отново не издържах дълго преди да спра за поредната почивка на един от разклоните за Сливен. Самото крайпътно заведение беше ужасно. Още с влизането миришеше странно. Скоро установих и причината, три кучета бяха вътре и имаха места за спане. Явно собственичката има собствено мнение за нещата от живота. Взех си стъклено капи и излязох навън. Положението беше повече от тягостно. Часовникът се нуждаеше от зареждане и следващия час, трябваше да карам и без музика.  На спиранията поне се стараех да не се бавя много. Това ми е отнело 15 минути, а часа е бил 18:40.

 Следващите километри сякаш бяха най-тежките. Вятъра се раздаваше на макс. Истинско блаженство изпитвах в моментите, в които духаше в гърбът ми макар и леко странично. В този участък някак от вътре ми дойде на 2-3 пъти да изрека на глас по няколко нецензурни думи спрямо вятъра. Определено бях изнервен, времето напредваше, силата липсваше, а скоростта беше плачевна. Тук и пътя е един еднообразен, едни дългиии прави. Все си мислех е след като завия в края на тая права, вятъра ще ми бъде в гърба. Това обаче никога не се случваше, вятъра си беше страничен. Най-лошото на вятъра, е че не мога да поддържам нормален каданс, поради непрестанните пориви. В 19:20 спрях в село Калояново. Купих си от магазина един литър сок и една вафла. Не ми се мисли как съм изглеждал в очите на продавачката и тамошните хора. Погледът ми е бил "Погледнеш ли в очите ми, разбираш к'во съм пушил". Докараха голяма група работници с микробус и ги стовариха пред магазина. Не ми се слушаше гюрултия, затова седнах на една "полянка" в страни от магазина далеч от всички. Бях седнал на земята, като се облягах на раницата. Фактите показваха, че съм устискал едвам 45 минути от предното ми спиране. Минаваха и мисли за отказване, вятъра наистина ми идваше в повече. Може би само това, че все пак бях по-бърз от планираното време, ми даваше сили да продължа. Не можех с лека ръка да загърбя толкова много усилия вложени до тук. Стоях и гледах как една опаковка от вафла се разхождаше напред назад по паркинга, носена от вятъра. Явно е, че посоката се сменяше с времето. Не ми се мислеше какво е извън селото, където няма никакъв завет. По пътя мина и един колоездач, явно е участник в маратона. Кой друг луд би карал в такъв вятър? Часовникът показваше 298 километра, очаквах петолъчката да е след около 20 километра. Плана беше да се добера до там и да почина по дълго. Почивката ми е траела около 15-20 минути.

 Веднага с излизането от селото вятъра ме посрещна подобаващо. Вече дори нямах сили за нецензорни думи. Повтарях си само, че трябва да се стегне и да се задържа по-дълго време на седалката. Някъде тук сякаш вятърът се смили над мен и намаля, вдигнах зничелно скороста. По мускулите на краката усещах, че не се напъвам много, а колелото вървеше. Настроението започна да се двига. Видях в далечината табела за кръгово. Часовникът показваше 310 километра. Не може да е петолъчката имам още 10 километра до там. Приближавах табела с надеждата, че дясната час която се скриваше от дърветата има два изхода. Трудно е да се опише каква радост изпитах кагато вече беше сигурно, че това е петолъчката. Влизам в кръговото и без да се замислям се отправям към бензиностанцията, където е и официалната контрола. Вече бях толкова умерен, че не ме интересуваше дали организаторите има против да почивам там. Часът беше 20:30, вятъра беше намалял, преизпълнявах плана с 3 часа. Вярата за успешен край започна да се връща с пълна сила. Вземах си от соковете за спорт(някаква здрава химия) и една баничка. Чесно казано вече нито ми се пиеше, нито ми се ядеше. Уведомих всички заинтересувани докъде съм стигнал. Не след дълго пристигнаха и двамата колоезачи, с които се видяхме на Шивачево. Друго си е да поговориш със съмишленици, минаващи през същите трудности. Скоро се появи и Тино, по отношението му не личеше да ми е ядосан. Окуражи ме, че остава малко и че успеха е гарантиран. След 30 минутна почивка в 21:00 часа, включих фаровете и тръгнах сам.

 Въртеше ми се мисълта да изчакам другите и да караме в група, но желанието ми да послушам музика надделя. Дадох жега на музиката, колите вече ги усещах от далеко заради светлините. Вятърът се беше уморил явно, колелото се носеше с лекота към морето. След като психически вече бях уравновесен, силата в краката се връщаше. Вече не следях нито кадан, нито пулс изцеждах всяка предавка до край преди да превключва на по-ниска. Имах големи притеснения за придвижването си през тъмната част на денонощието. Обаче до морето всички на пътя бяха много толеранти и ме изпреварваха с навлизане в другата лента. Единствения проблем, беше че не виждах релефа на пътя и не можех да преценя дали да ползвам малък или голям венец. Ама това си беше предимство, напъвах на големия венец с всичката налична сила. Двата ми прасеца получиха и микро крампи за кратък период от време. Тялото ми напомняше, че е на предела на силите си, но бях опиянен от скоростта и въобще не обръщах внимание. Бях закачен за педалите, така че мога да преживея и по сериозни крампи. До края на пътуването обаче нямах повече, явно все пак съм се вразомил. Вече бях минавал по този път и знаех, че преди Карнобат се завива в ляво. Завих, но все пак спрях да се посъветвам с телефона. В първия момент не изглеждаше маршрута ми да прави завой, по скоро продълваше направо. За направо обаче табелата беше за магистралата, след като увеличих зоома нещата си дойдоха на мястото. Успокоен, че всичко е точно, пуснах една вода. Докато се оправям за тръгване зад мен спря кола и човека ме пита имам ли нужда от помощ. Благодарих му за загриженоста и запалих гумите. В Карнобат се следва главната улица през целия град така, че само в края на града спрях да проверя дали съм на правилния път. Часът е бил 22:22 :).

 По думите на Тино следваше продължително изкачване преди спускането към Айтос. Май верно имаше някакъв байр, ама нали беше тъмно нещо не го усетих :) Спрях на заведението преди града, но седналите отпред хора, казаха че не работи. Продължих към бензиностанцията на входа на града. Точно при влизането под покрива на бензиностанцията, където има някакво ехо от колоната кънтеше "Животът не е кючек, нито турско сериалче". Служителят, който беше навънка ме изгледа учудено, спрях музиката. Купих си един литър капи и сандвич. Вече бях готов да празнувам успеха в начинанието:). Седнах на масичките в страни, заредих надъхващия плейлист. Пълна идилия, няма как да не увековеча този момент на блаженство :)

Позволих си 30 минутна почивка. Исках да се насладя на момента. В 23:50 се качих на колелото с мисълта, че следващата спирка е морето. Оставаха ми някакви смешни 25 километра. Поддържането на скоростта не беше проблем. Краката вадеха някаква пазена до момента сила и не показваха признаци на безсилие или умора. Минах покрай табела "Бургас 15". Помислих си "нещата приключват", а в този момент бях в такова състояние, че ми се искаше да продължи вечно. Тино ме настигна с колата и си поговорихме за кратко. Предложи ми да спа в хотела на участниците и искаше задължително да се видим на брега на морето. След това останах отново сам на пътя. Светлините на Бургас се виждаха "Давай не остана". От тръгването ми от Айтос в небето проблясваха светкавици от време на време. Това обаче никак не ме вълнуваше, положението ми в момента беше "вятър ме вее на бял кон".

 Виждам табела "Бургас" и веднага след нея табела "Ветрен". Викам си някакъв квартал на Бургас, ей сега се спускам към брега на морето. Да, ама не. След това се качих на магистралата, която малко след това премина в двулентов път. Наложи се да катеря някакъв безкраен баир. Така става, когато човек си помисли, че е свършил работата си. Излиза му през носа. В крайна сметка около 1 часа съм бил на първото кръгово на Бургас. След малко лутане и допитване до телефона се озовавам на терасата на кея. Часът е 1:20, т.е били са ми необходими 20 часа и 20 минути за да стигна до морето. Километрите от Люлин до морето са 392.

Получавам и медал за спомен от организаторите Велоразходка. Тук е мястото да им благодаря за подкрепата и да се извиня за причиненото неудобство.

Като заключение мога да кажа, че имаше от всичко. Отчаяние, еуфория, устременост. Накратко казано, изживяни на мак 20 часа.  Има само една мисъл, която ме човърка. На кея Тино мина покрай колелото ми и каза "Ама ти не си с мекицата?". Сега се чудя дали да помпя шоковета като за 100 килограмав колоездач и да ходя лятото на море с мекицата за 18 часа :)

Понеже нямаше време вече за спане, а и адреналина напираше. Реших да чакам изгрева.

След приключване на това предизвикателство бях длъжен да спазя дадената дума. Време беше да се разделим с бойния твърдак. Купчина алуминий, ама сме преживели толкова много заедно. Хората с каза ако обичаш нещо трябва да го пуснеш да си тръгне, пък то може и да се върне. Момчетата от 1Bike обещават, че в кампанията колело за смет ще участва и родния ми град. Кой знае може да се видим пак някой ден. Дано някой малчуган в неравностойно положение ти се радва повече от мен и да ти навърти двойно повече километри.

Едно набързо монтирано видео:
София-Бургас с колело за 24 часа

Линк към трака на пътуването:
София-Бургас