София-Бургас с колело за 24 часа

Две години след последните писаници тук отново сядам да напиша няколко реда. Темата отново е свързана с пътуване до морето. Тук обаче става дума за яко асфалт и сериозно се различава от предните ми пътувания до морето. Ако някой преди 2-3 години ми беше казал, че ще педалирам София-Бургас по асфалт, щях да му се изсмея в лицето.  Ама хората са казали никога не казвай никога. В последно време непоносимостта ми към асфалт намалява, а километрите се увеличават.

 Започнах да педалирам по асфалт по-сериозно с цел подготовка за преход София-Шипка за 3 март 2016. Още при първите ми опити за големи дистанции разбрах, че гумите са важни и веднага се сдобих със сликови гуми, Малко смешно стоят на планинско колело, ама няма пълно щастие. Спомням си и първите ми 100 километра на асфалт, в края си бях спрял тока. Преминаването на отсечката Яна-Бухово още буди спомена за желанието ми да хвърля колелото и да легна в канавката, и да умра. Духаше и вятър, който допълнително наливаше масло в огъня, Ама нали съм си упорит не се предадох и за последните 2 години навъртях няколко сериозни прехода по пътищата на България. 2016 и 2017 изминавах разстоянието София-Шипка-София по повод националния празник, с Велоразходка ходих до морето и обратно през 2016. Така някак естествено дойде и предизвикателството София-Бургас за 24 часа.

 През април месец попаднах на статия за организирано събитие "Веломаратон Подбалкански". Организатори бяха Велоразходка, отначало прочетох по диагонал и не обърнах голямо внимание. Имах си тренировъчна програма до юли месец, когато ми предстоеше участие в първия ми истински планински ултрамаратон "Трявна ултра". В следващите дни обаче все повече познати във фейсбук се тагваха, че ще участват. Получих покана за участие в събитието, явно някой е кликнал и е поканил всички свои приятели, ама поканата си е покана. Прочетох отново описанието на събитието, оказва се че участниците трябва да са със шосейни колела. "Аре моля ти се, ще ми казват на мен те, че не мога да го направя с планинско колело". Ръкавицата беше хвърлена, започнах да обмислям колко време ми трябва и дали мога да се справя. След няколко дена премисляне реших, че няма да създавам проблеми на организаторите и ще педалирам без да съм обвързан с тяхната организация и ще си карам с моето темпо. Писах в събитието за намерението ми, организаторите не изразиха възражения да не плащам такса и да си карам по същото време по маршрута. Проблемът не беше в 15 лева, а в притеснението ми, че съпортващите коли, ще трябва да се бавят за да чакат мен като последен. Време беше за подготовка!!

 Целта изглеждаше доста непосилна. Имаше 3 седмици до 6 май, когато щеше да се проведе маратона. За това време няма как да се проведе пълноценна подготовка, ще се "кара на мускули".  Най-дългото ми педалиране за един ден до момента беше 250 километра, на връщане от морето. Последните 20 километра тогава бях спукал гумите и борбата беше буквално за всеки метър. Имаше обаче няколко фактора, които ми даваха надежда. Това беше пети пореден ден на педалиране и предните 4 дена бях изминал около 500 километра. Бях и с колело с двойно окачване. Пък и от тогава нали тренирам сериозно :). От 2 месеца седмичната ми програма включваше една тренировка от 100 километра с колело, асфалт или планинско каквото дойде. Набързо съставих програмата за подготовка 2 седмици по 150 километра и 1 седмица 300 километра. Скоро отложиха събитието за 13 май, поради прогнозите за лошо време, т.е добавиха още малко време за трениране. Горе долу успях да изпълня зададената програма. Тук помогна и Пламен, който ми правеше компания в едно 100 километрово МБТ баирене и едно 200 километрово асфалтиране. Компанията му обаче имаше и негативна нотка, правеше ме на катафалка на баирите. Явно тренирах лежерно или баиренето ми беше малко :(

 Два дни преди начинанието седнах да съставя план на времето. Обзе ме безпокойство, минаха ми мисли и за отказване. Очаквах средна скорост от 20 километра на педалиране, т.е трябва да съм на седалката около 20 часа и да почивам 4 часа.

Като се има предвид и умората в края очаквах много тежко изпитание. Предполагах, че около петолъчката ще съм ударил стената и ще ме е обзела апатия към всичко. Планирах по-дълга почивка там и да изпия две кенчета кола. По принцип не пия кола, но две кенчета са ми давали много power за борба с вятъра на връщане от Шипка, Приготвих и подбрана компилация от песни за вдъхновение, която смятах да заредя на почивката. Друг проблем, който очаквах е нетърпимост към седалката. Затова една седмица преди това се мажех с крем против подсичане и тетрациклинова паста. Реших да обуя клин с подложка, в последно време карах само с боксерки поради задното окачване на колелото. Обаче сега такова щеше да липсва и 20 часа са многооо време. Последните три дни се захранвах здраво. Всичко ми беше позволено кренвишки, банички, боза и какво ли още не. Както се казва това е най-сладкото на спортуването  да се наядеш както си знаеш :)

 Другар в начинанието ми щеше да бъде "Аполончето". След като последните 7 месеца не беше излизал от апартамента, се наложи да изтупам праха от него. Сложих му сликовите гуми, оптимизирах му теглото като махнах задната спирачка и диска. Дзерът беше насъбрал много ярост и при три карания преди предизвикателството се държеше добре. Имаше проблеми с превключване на скоростите и поскърцваше централното при сериозен натиск, но всичко беше в норми. Скоростната му система ми позволяваше максимална скорост от 28 км/час, като имах още две недобре работещи предавки за изправено педалиране. Няма какво повече да искам от него. Преди началото му обещах, че ако ме закара до морето ще е последното ми издевателство над него. Надявах се това да му даде сили и да успея тоя път да го закарам до морето. Предният път технически проблем ни спря в устрема ни, затова успех сега беше някак логичен завършек на взаимното ни мъчение :) . Планирах да го предам на кампанията колело за смет, с надеждата някой да му отделя повече внимание от мен. Ето как изглеждаше "магистралния цар".

Ето, че дойде и вечерта преди старта. Последен преглед на колелото, помпане на гумите и смазване на веригата. Багажът беше оптимизиран до краен предел и включване:
- Ветровка
- Шал кърпа
- Зимна термо блуза
- Тънка поларена блуза
- Вело крачоли
- Две тениски с къс ръка
- Къси панталони
- Колоездачен клин
- Колоездачни ръкавици без пръсти и тънки ръкавици с цели пръсти
- 10 фъстаковки, 2 roobar-a и един протеинов бар
- Резервна гума и пособия за колелото
За захранване преди изпитанието заложих на омлет с 15 яйца от домашни, не до там щастливи кокошки. Като около 10 трябваше да изям вечерта, а останалите на сутринта.

Сготвих омлета леко рядък за да мога по-лесно да го поема, поръсих доволно и с "реактивен" червен пипер. Обаче поради големия ми амел преди това бях изял 200 грама фъстъци и доста се озорих с вечерята. Добре, че беше домашния сок, с който да прекарвам яйцата. Сок е сок е, не е червено вино :)

Едвам изядох полагаемото си за вечерта, Стана ми тежко на стомаха, ама трябват си жертви. Легнах към 10:30, не заспах веднага, След дълго премисляне на възможните проблеми през утрешния ден, по някое време съм заспал. Алармата беше навита за 4:30, но към 3:40 се събудих. Адреналинът вече напираше и повече не можах да заспя. Станах, изядох си останалия омлет. Тежестта в стомаха ми вече беше минала и дори можеш да хапна още малко, ама няма време за готвене. Бях планирал да пия едно 3 в 1 сутринта, но останах леко изненадан като установих, че пакетчето е класическо кафе. Кога почнаха да опаковат разтворимо стандартно кафе? Така е като не гледам какво купувам, ще пия каквото има. Окичих колелото с цялата цигания и в 4:53 бях готов да паля гумите.

Оставям другия дзвер да почива. Заключвам вратата и слизам по стълбите. Колко големи неща са започнали със слизането по тези стълби, дано и сега е така. Настройваме часовника и сме готови за излитане. Точен час на тръгване 5:00 :) . Нещата не започнаха много добре. Трябваше ми около минута да кача на голям венец отпред. Нищо де нали гоним време, ще караме само на голям :).  София още не беше се събудила и движението не беше натоварено. Пуснах си музиката доста силно. Ако мога да перифразирам поета, чиято дискография ще слушам цял ден "Санирам асфалта с мета изолация". Друго си е да педалираш с музичка. В 5:40 преминавам покрай бензиностанцията срещу Джъмбо, където е старта на официалните участници в събитието. Аз нали съм си "свободен електрон" нямаше какво да чакам тъкмо съм загрял. Колоездачите се бяха събрали зад бензиностанцията и не можах да видя какъв е броят им. Въобще не мислях да се съобразявам с тях, щях да карам с моето си темпо, без да се гоня или състезавам с някой. Напомних си и основни точки в плана. Максимален пулс до първата половина на 4 работна зона, ограничаване на времето в 4 зона до минимум и каданс между 85-100. На първият баир на Горна Малина пулса ми се вдигна нехарактерно спрямо усилията, които влагах. Като човек не пиещ кафе, май сутринното беше грешка от моя. Не се задълбочих много в размисли, на бягането за Чепън през 1/4 от времето часовникът ми напомняше, че влизам в червената зона. Явно обичам да ми е тежко и началните планове не важат, давай през просото :)

 Точно в началото на баира след Саранци ме застигна и колата на организаторите. Тино покара за малко с мен и ми информира, че скоро ще бъда застигнат от първите. Пожелахме си успех и той даде газ. Наистина скоро бях задминат като крайпътен знак от първите двама. Не, че не можех да карам с тяхното темпо, просто си следвах моето :) Понамалих малко силата на музиката в очакване и на другите участници. Не въртях на максимума си, все пак всичко тепърва започваше. Третия колоездач ме застигна след спускането, на равното преди Долно Камарци. Тук хапнах и първата си фъстаковка. Предварително ги бях разопаковал и сложил в страничния джоб на раницата. Калъфът на раницата обаче, нещо беше сложен накриво и трудно успях да извадя едно от десерчетата. Може би и поради борбата ми с ваденето и яденето в движение, и този участник се загуби много бързо от полезрението ми. Само, че не за дълго, точно в края на селото го видях отново. Не не бях го догонил, беше спрял и гледаше нещо в задната част на колелото. Докато стигна до него той отново запали и отпраши.
Предстоеше един от трудните баири за качване днес. Аз продължавах да съм много близо до червената си зона. Логиката сочеше, че трябва да избера една предавка по-надолу, но се убеждаваш, че не влагам толкова много усилие и кафето е виновно. Тук ме изпревари и Ванката. На въпроса "докъде ще караш?", отговорих с "докъдето стигна". Още имаше съмнение в мен, че ще успея да стигна до крайната точка. След като преодолях и този баир, изядох още една фъстаковка.  Следващите трима колоездачи ме изпревариха малко преди влизането в Челопеч. Групичката се състоеше от добре познати лица, които явно бяха решили да работят заедно. Поздравихме се и за момент ми мина мисълта да се закача за тях. Може би можеш да устискам на темпото им до първата планирана почивка в Пирдоп, но се стърпях.

 Дойде и първата почивка на бензиностанцията на влизане в Пирдоп. Имаше спрели доста мотористи и аз паркирах аполончо между големите батковци. Вземах си един литър сок капи, по план трябваше да вкарвам колкото се може повече калории чрез течности. Напълних си бутилката и останалото изпих преди да тръгна, От качването ми на колелото бях изпил вече половин литър сок. Хапнах си и протеиновия бар. Опитвах се да бъда доста експедитивен и смазвах веригата докато ядях. Мотористите си нагласяха нещо багажа на моторите и коментираха, че щяло да им е неудобно с толкова много багаж. Помислих си "Да ви имам проблемите, возите се на меко и само давате газ". Явно този ден имаше някакво организирано събитие и за мотористите, защото през целия ден на пътя имаше големи други от тях.
Според трака ми съм спрял в 8:30 на бензиностанцията и съм тръгнал в 8:45. След като тръгнах погледнах за пръв път и колко е часа за да видя как се движа спрямо плана. С час и 15 минути изпреварвах плана. Очаквах в началото да е такова положението, важното беше да не губя много време в почивка. До Карлово знаех какво време за педалиране ми трябва и планът беше малко понадут при създаването си. Подминах и първата официална контрола на състезанието, която беше на изхода на Пирдоп. Увековечиха ме с няколко снимка, ама още не съм ги виждал. Малко след напускането на града ме изпревари и още един колоездач, поздравих ме се. Не след дълго загубих зрителен контакт с него, но определено не беше бърз колкото предните. Скоро пред мен видях, нещо което ме изненада. Колоездачът, който ме изпревари беше спрял и говореше с някаква жена на пътя. Жена сама на пътя, говореща си с минаващите,"жрица на любовта". "Тоя пък за какво е спрял да си говори с нея" :) Скоро всичко ми се изясни, това беше близка на участника в състезанието и беше спряла колата в страни от пътя. Поговориха си малко и преди да стигна то тях се разделиха с целувка. Ей какви щастливци има, приятелката да ти оказва съпорт, вместо да е в мола и да ти мрънка "ама къде си, к'во правиш, за к'во се потиш". Тази случка разведри малко обстановката на монотонното изкачване на баира Козница. Това дори не е баир, който да катериш с желание :). Поддържа някакъв смешен наклон, в продължение на 10 километра, дори има и спускане на моменти. Друго си е да катериш примерно баира на Калофер, ама има време и той ще дойде. Подминах водопада край Антон, нямах време за губене време се гонеше. Наближаваше края на баира, който вече увеличава наклона и ти става едно приятно, да се напиняш на педалите:) Пропусках и чешмата точно в края на баира, днес също нямаше да си купувам и домашно сладко.

 Следваше голямото спукане. За статистиката съм започнал да спускам към 10 часа. Тук въобще не си давах зор да въртя, просто се опитвах да застава в максимално аеродинамична стойка. Три пъти досега съм катерил Козница от страната на Розино и всичките пъти ми е разказвал играта, този път наклона е в наша полза. Развих скорост 40-50км/час в зависимост от наклона. С тази скорост бързо спуснах и се озовах в Розино. Братята роми много ми се радваха на музиката, нали им е в кръвта. От тук до Сопот няма скакалки и се поддържа добра скорост. Следващото ми спиране по план беше в Карлово. Планирах да хапна нещо на бензиностанцията на входа на града. Понеже имаше много време до тогава намалих броя на фъстаковките в раницата ми с още една. На една скакалка малко преди Сопот ми се наложи да сваля на малкия венец отпред. След това беше голяма борба да кача пак на голямата плоча. Изнервих се, през целия град правих опити, без особен резултата. Наложи се да въртя на най-малката зъбчатка отзад и веригата се гърчеше в мъки. Малко преди Карлово спрях да да се облекча. Нагазих в някаква трева и след това доста време ме сърбяха краката. Качих се на колелото и с малко пиниз успях да кача на големия венец. Радостта ми не траеше дълго, защото паветата в града не бяха никак приятни с напомпани на макс гуми. Дори камерата на кормилото ми се размести, та се наложи да я затягам наново. В целта тая дандания при излизането от града установявам, че не съм спрял за почивка. Трябваше да спра някъде, защото водата ми намаляваше пък и ми се полагаше почивка. Лошото беше, че не се сещах за много места за спиране, имаше две опции един магазин в едно село или бензиностанцията на отбивката за Павел Баня. В този момент не си спомнях през кое ще мина първо,но ми беше ясно, че не са близо.

 Не мина много време и пред мен се изправи баира преди Калофер. Самият баир не е дълъг, но процентния му наклон си го бива. Тръгнах да катеря със стандартната предавка за асфалтов баир, която ми позволява да докарам средна скорост от 10 км/час. Слънцето се раздаваше и целия се изпотих. Дори по предмишниците ми изби пот, надигнах шишето и отпих, останаха ми около две глътки сок. В тая жега бързо трябваше да си набавя вода, не исках да спирам на заведението след Калофер понеже там беше официалната контрола. Къде воден от тези мисли, къде от умора скоро намалих напинянето върху педалите и си избрах по-лека предавка. Някъде към края на качването две деца бяха на една отбивка в страни и едното ми извика "натисни". Толкова ми трябваше на мене, малко ускорение и две предавки нагоре. Явно бях си починал, а и края му се виждаше. В 12:10 съм преодолял изкачването, тогава изобщо не ме интересуваше часа, трябваше ми вода. При преминаването покрай контролата отново ме увековечиха със снимка. Не видях да има спрели участници, замислих се защо никой не ме е изпреварвал от Челопеч. На баира Козница би трябвало да ми спотаят преднината, явно не бях чак толкова зле. След Калофер се преминава през един доста равен участък, където при сила в краката се поддържат едни 25 км/час. С облекчение видях едно крайпътно заведение малко след село Манолово. Без да се замислям се паркирах под едно дърво пред заведението. Докато си сваля каската и си извадя парите ме полази някаква гадинка. Започнах да се чеша като крастав, какво ли си мисляха насядалите в заведението. Влизам в заведението и се оглеждам дали е на самообслужване. На бара някакво момиче говори с жена, нареждам се на опашката. Идва и моя ред:
-Имате ли айрян?
- Да.
- Два литра.
- Айряна ни е в кофички от кисело мляко.
Малко разочарован си вземах два айряна, една половинка вода и шопска салата. Айрянът беше приятно студен, тъкмо да охлади малко. Докато си чакам салата гадинката напомни за себе си. Пак започнах да мятам ръце, установих и че съм се обринал на едната паласка. Само това ми трябваше сега и да ме сърби. Получавам салатата си доста бързо, соля душманската и я омитам за отрицателно време. Изядох и един roobar. Изпразних водата в шишето си, можеш да изпия още един айрян, ама нямаме време. Погледнах и  колко е часа, беше 12:45. Доста добре се движим, като се има предвид, че дълго време няма да има сериозни баири можем да напреднем доста сериозно с плана. Излязох от заведението и реших да почистя и смажа веригата. Отново нещо ме полази, погледнах нагоре към дървото и установих, че по ствола му се движат някакви големи мравки. Веднага излязох на слънце и продължиш с подготовката на колелото. Трак лога показва, че съм пристигнал в 12:35 и в 13:02 съм бил отново на колелото, изминатите километри бяха около 170.

 Починал и хапнал километрите се минаваха лесно. На асфалта се появиха и някакви числа установих, че това са някакви километри. Числата се редяха едно след друго, а на места хвърчах с 29-30 км/час. Пулсът се движеше в нормални граници, някъде в третата работна зона, явно просто терена позволяваше висока скорост. Тук някъде през главата ми мина мисълта, че няма как да не успея да стигна до морето. Опитвах се да не изпадам в еуфория, все пак имаше още много километри за минаване. Зададох и следващата цел, спиране за почивка след 60 километра. Т.Е трябваше да съм изминал 230 километра преди да спра отново. Напъвах на педалите и настроението беше приповдигнато. Минах и покрай отбивката за Шипка, спомените нахлуха в главата ми. Днес няма да се да катерим до там, целта е морето. На влизане в Казанлък реших да мина по околовръстното, за да не спирам по светофари и да ускорявам от място. Реших да изям и поредната фъстаковка, само че бях неприятно изненадан. Жегата ги беше размекнала и всичко се лепеше по зъбите. След всяка хапка, трябваше да отпивам от водата. В края на околовръстното видях бензиностанция, колелото сякаш само зави към нея :). "Каква е тая непланирана почивка, я обратно на пътя". Обаче мързела победи и спрях. Вземах си един литър вода, допълних шишето, пих и си мокрих главата с цел охлаждане. Жегата наистина не се търпеше. Километража показваше около 200 километра, преминахме средата.Спрял съм в 14:10 и след 10 минути отново съм потеглил. Това непредвидено спиране говореше само едно, мотивацията ми падаше.Въпреки, че си напомнях колко километра ми остават, мисълта за предстоящ успешен край вземаше връх.

 Малко след напускането на Казанлък обърках и пътя. Виждам табела Стара Загора, ама чакай ние не сме към магистралата. Сверката с телефона, показа че съм се отклонил от пътя. Навъртях не повече от два излишни километра, ама асфалта беше като лунен пейзаж. След връщането си на правилния път спрея да се облекча. Настроението значително падна, започна да духа и слаб вятър. С времето вятъра ставаше все по-силен. През повечето време беше страничен, но на моменти и леко насрещен. Толкова им трябваше на уморените ми крака, за да се предадат. Трудно успявах да достигна 20 км/час, километрите се минаваха мъчително.

 Видях крайпътно заведение и се предадох. Тук бях на косъм да се строполя като талпа заради закачането си за педалите. Отключих левия крак и ще се подпирам на него, но загубих баланс и се наклоних на дясно. В крайна сметка се отключих и не се изложих пред всички. "Сигурно вятъра е виновен, а не умората". Всички маси отвън бяха заети, а вътре се готвеха за бал. Вземах си едно стъклено шише капи и седнах на земята пред заведението. Настроението нямаше нищо общо с това след Калофер. Мускулите вече натежаваха. Все пак не съм се бавил много, след 10 минутна почивка в 16:08 съм влязъл отново в борба с вятъра. Усещането беше, че вятъра ставаше все по-силен, а краченцата все по-слаби. Сутринта преди да тръгна гледах прогнозата и засега познаваха за посоката на вятъра. Надеждата ми беше, че ще се сбъдне и прогнозата има за смяна на посоката на вятъра в късния следобед, а именно към морето. Другата мисъл, която ме крепеше беше, че след като мина региона на Сливен може да се успокои вятъра. Хубаво е да има надежда за светло бъдеще, но трябва да се живее и в настоящето. Дори и музиката вече не ми помагаше да се нахъсвам. Положението беше влачене като народна песен.

 С много усилия се добрах до пазара на Шивачево. От организаторите нямаше никой, пък и ми беше все тая дали има. Вземах си половин килограм ягоди и отидох на чешмата да ги измия и изям. Надявах се, че почивката и плодовата захар, ще ме върнат в играта. Големите ми пръсти на краката бяха леко подбити. Обувките леко ми бяха малко и затова се събух за да си починат малко краката ми. На връщане от морето миналото лято тук също бях много зле. Преди това бях катерил някакъв смешен баир, който бе изпил силата ми. Тогава заредих с килограм праскови и се почувствах по-добре. Надеждата ми бе всичко да се повтори, пък и наклона сега трябва да е в моя полза. Честно казано, дори не погледнах колко е часа, ясно беше, че със спирания през 1 час сериозно съм намалил темпото. Тъкмо се приготвих за тръгване и двама колоездачи спряха до мен. Веднага установяваме, че сме тръгнали за морето. Обясних им, че това е пазара на Шивачево, но няма никой от организаторите и има страхотни ягоди. Явно момчетата за пръв път минаваха оттук. Получих и някаква похвала, че съм стигнал до тук с моето колело и че скоростта ми е добра. Оплаках ме се взаимно от вятъра. Време беше да потегля на път. Пристигнал съм в 16:50 и след около 30 минутна почивка съм тръгнал отново.

 След лекото изкачване, следваше спускане. Получих и отговор, защо това по мое мнение тогава лежерно баирче, ми е изпило силиците на връщане от морето. Оказа се, че изобщо не е леко баирче и въпреки вятъра развих добра скорост. Това обаче не продължи много дълго, по равното вятъра отново напомни за себе си. Отново не издържах дълго преди да спра за поредната почивка на един от разклоните за Сливен. Самото крайпътно заведение беше ужасно. Още с влизането миришеше странно. Скоро установих и причината, три кучета бяха вътре и имаха места за спане. Явно собственичката има собствено мнение за нещата от живота. Взех си стъклено капи и излязох навън. Положението беше повече от тягостно. Часовникът се нуждаеше от зареждане и следващия час, трябваше да карам и без музика.  На спиранията поне се стараех да не се бавя много. Това ми е отнело 15 минути, а часа е бил 18:40.

 Следващите километри сякаш бяха най-тежките. Вятъра се раздаваше на макс. Истинско блаженство изпитвах в моментите, в които духаше в гърбът ми макар и леко странично. В този участък някак от вътре ми дойде на 2-3 пъти да изрека на глас по няколко нецензурни думи спрямо вятъра. Определено бях изнервен, времето напредваше, силата липсваше, а скоростта беше плачевна. Тук и пътя е един еднообразен, едни дългиии прави. Все си мислех е след като завия в края на тая права, вятъра ще ми бъде в гърба. Това обаче никога не се случваше, вятъра си беше страничен. Най-лошото на вятъра, е че не мога да поддържам нормален каданс, поради непрестанните пориви. В 19:20 спрях в село Калояново. Купих си от магазина един литър сок и една вафла. Не ми се мисли как съм изглеждал в очите на продавачката и тамошните хора. Погледът ми е бил "Погледнеш ли в очите ми, разбираш к'во съм пушил". Докараха голяма група работници с микробус и ги стовариха пред магазина. Не ми се слушаше гюрултия, затова седнах на една "полянка" в страни от магазина далеч от всички. Бях седнал на земята, като се облягах на раницата. Фактите показваха, че съм устискал едвам 45 минути от предното ми спиране. Минаваха и мисли за отказване, вятъра наистина ми идваше в повече. Може би само това, че все пак бях по-бърз от планираното време, ми даваше сили да продължа. Не можех с лека ръка да загърбя толкова много усилия вложени до тук. Стоях и гледах как една опаковка от вафла се разхождаше напред назад по паркинга, носена от вятъра. Явно е, че посоката се сменяше с времето. Не ми се мислеше какво е извън селото, където няма никакъв завет. По пътя мина и един колоездач, явно е участник в маратона. Кой друг луд би карал в такъв вятър? Часовникът показваше 298 километра, очаквах петолъчката да е след около 20 километра. Плана беше да се добера до там и да почина по дълго. Почивката ми е траела около 15-20 минути.

 Веднага с излизането от селото вятъра ме посрещна подобаващо. Вече дори нямах сили за нецензорни думи. Повтарях си само, че трябва да се стегне и да се задържа по-дълго време на седалката. Някъде тук сякаш вятърът се смили над мен и намаля, вдигнах зничелно скороста. По мускулите на краката усещах, че не се напъвам много, а колелото вървеше. Настроението започна да се двига. Видях в далечината табела за кръгово. Часовникът показваше 310 километра. Не може да е петолъчката имам още 10 километра до там. Приближавах табела с надеждата, че дясната час която се скриваше от дърветата има два изхода. Трудно е да се опише каква радост изпитах кагато вече беше сигурно, че това е петолъчката. Влизам в кръговото и без да се замислям се отправям към бензиностанцията, където е и официалната контрола. Вече бях толкова умерен, че не ме интересуваше дали организаторите има против да почивам там. Часът беше 20:30, вятъра беше намалял, преизпълнявах плана с 3 часа. Вярата за успешен край започна да се връща с пълна сила. Вземах си от соковете за спорт(някаква здрава химия) и една баничка. Чесно казано вече нито ми се пиеше, нито ми се ядеше. Уведомих всички заинтересувани докъде съм стигнал. Не след дълго пристигнаха и двамата колоезачи, с които се видяхме на Шивачево. Друго си е да поговориш със съмишленици, минаващи през същите трудности. Скоро се появи и Тино, по отношението му не личеше да ми е ядосан. Окуражи ме, че остава малко и че успеха е гарантиран. След 30 минутна почивка в 21:00 часа, включих фаровете и тръгнах сам.

 Въртеше ми се мисълта да изчакам другите и да караме в група, но желанието ми да послушам музика надделя. Дадох жега на музиката, колите вече ги усещах от далеко заради светлините. Вятърът се беше уморил явно, колелото се носеше с лекота към морето. След като психически вече бях уравновесен, силата в краката се връщаше. Вече не следях нито кадан, нито пулс изцеждах всяка предавка до край преди да превключва на по-ниска. Имах големи притеснения за придвижването си през тъмната част на денонощието. Обаче до морето всички на пътя бяха много толеранти и ме изпреварваха с навлизане в другата лента. Единствения проблем, беше че не виждах релефа на пътя и не можех да преценя дали да ползвам малък или голям венец. Ама това си беше предимство, напъвах на големия венец с всичката налична сила. Двата ми прасеца получиха и микро крампи за кратък период от време. Тялото ми напомняше, че е на предела на силите си, но бях опиянен от скоростта и въобще не обръщах внимание. Бях закачен за педалите, така че мога да преживея и по сериозни крампи. До края на пътуването обаче нямах повече, явно все пак съм се вразомил. Вече бях минавал по този път и знаех, че преди Карнобат се завива в ляво. Завих, но все пак спрях да се посъветвам с телефона. В първия момент не изглеждаше маршрута ми да прави завой, по скоро продълваше направо. За направо обаче табелата беше за магистралата, след като увеличих зоома нещата си дойдоха на мястото. Успокоен, че всичко е точно, пуснах една вода. Докато се оправям за тръгване зад мен спря кола и човека ме пита имам ли нужда от помощ. Благодарих му за загриженоста и запалих гумите. В Карнобат се следва главната улица през целия град така, че само в края на града спрях да проверя дали съм на правилния път. Часът е бил 22:22 :).

 По думите на Тино следваше продължително изкачване преди спускането към Айтос. Май верно имаше някакъв байр, ама нали беше тъмно нещо не го усетих :) Спрях на заведението преди града, но седналите отпред хора, казаха че не работи. Продължих към бензиностанцията на входа на града. Точно при влизането под покрива на бензиностанцията, където има някакво ехо от колоната кънтеше "Животът не е кючек, нито турско сериалче". Служителят, който беше навънка ме изгледа учудено, спрях музиката. Купих си един литър капи и сандвич. Вече бях готов да празнувам успеха в начинанието:). Седнах на масичките в страни, заредих надъхващия плейлист. Пълна идилия, няма как да не увековеча този момент на блаженство :)

Позволих си 30 минутна почивка. Исках да се насладя на момента. В 23:50 се качих на колелото с мисълта, че следващата спирка е морето. Оставаха ми някакви смешни 25 километра. Поддържането на скоростта не беше проблем. Краката вадеха някаква пазена до момента сила и не показваха признаци на безсилие или умора. Минах покрай табела "Бургас 15". Помислих си "нещата приключват", а в този момент бях в такова състояние, че ми се искаше да продължи вечно. Тино ме настигна с колата и си поговорихме за кратко. Предложи ми да спа в хотела на участниците и искаше задължително да се видим на брега на морето. След това останах отново сам на пътя. Светлините на Бургас се виждаха "Давай не остана". От тръгването ми от Айтос в небето проблясваха светкавици от време на време. Това обаче никак не ме вълнуваше, положението ми в момента беше "вятър ме вее на бял кон".

 Виждам табела "Бургас" и веднага след нея табела "Ветрен". Викам си някакъв квартал на Бургас, ей сега се спускам към брега на морето. Да, ама не. След това се качих на магистралата, която малко след това премина в двулентов път. Наложи се да катеря някакъв безкраен баир. Така става, когато човек си помисли, че е свършил работата си. Излиза му през носа. В крайна сметка около 1 часа съм бил на първото кръгово на Бургас. След малко лутане и допитване до телефона се озовавам на терасата на кея. Часът е 1:20, т.е били са ми необходими 20 часа и 20 минути за да стигна до морето. Километрите от Люлин до морето са 392.

Получавам и медал за спомен от организаторите Велоразходка. Тук е мястото да им благодаря за подкрепата и да се извиня за причиненото неудобство.

Като заключение мога да кажа, че имаше от всичко. Отчаяние, еуфория, устременост. Накратко казано, изживяни на мак 20 часа.  Има само една мисъл, която ме човърка. На кея Тино мина покрай колелото ми и каза "Ама ти не си с мекицата?". Сега се чудя дали да помпя шоковета като за 100 килограмав колоездач и да ходя лятото на море с мекицата за 18 часа :)

Понеже нямаше време вече за спане, а и адреналина напираше. Реших да чакам изгрева.

След приключване на това предизвикателство бях длъжен да спазя дадената дума. Време беше да се разделим с бойния твърдак. Купчина алуминий, ама сме преживели толкова много заедно. Хората с каза ако обичаш нещо трябва да го пуснеш да си тръгне, пък то може и да се върне. Момчетата от 1Bike обещават, че в кампанията колело за смет ще участва и родния ми град. Кой знае може да се видим пак някой ден. Дано някой малчуган в неравностойно положение ти се радва повече от мен и да ти навърти двойно повече километри.

Едно набързо монтирано видео:
София-Бургас с колело за 24 часа

Линк към трака на пътуването:
София-Бургас