Снощи си нагласих алармата за 6 часа. Реших да си дам малко повече почивка тази вечер. Малко или много тялото ми се нуждае от привикване към целодневните ходения. Дори и в този късен час не ми се ставаше. Всяко завъртане във фолиото пропускаше студен въздух до тялото ми и не беше приятно. Отново бях спал с дрехите, но този вечер имах основателна причина. След голямо мотане накрая реших, че крайно време да се размърдам. Опаковах си краката отново, като бях по-внимателен със стегнатостта на бинта. От снимковия дневник излиза, че към 6:40 съм потеглим на път. Лошо бях загубил около два часа от днешния ден, а ме чакаше много път. Крайната цел за днес беше прохода Витиня.
Времето беше мъгливо и мрачно.Почти през целия ден върховете бяха в мъгла имаше и доста облаци. На моменти имах чувството, че дъжда едва ли ще ми се размине. Бях подготвен психически, че ще има и такива дни. Бодрата крачка в началото на деня не ми се отдаваше. След преминаването на Мандрата започваше постепенно изкачване. Усещах умората в краката, не се опитвах да си давам зор. Надявах се, че след като мускулите ми се постоплят малко, ще се почувствам по-добре. Предните две години в този район имаше доста лутане. Сега внимавах за маркировката, а и имах представа, че трябваше да завия наляво по някое време. Без проблем успях да хвана пътеката в гора, да се чуди човек къде съм се заблудил предните пъти.
Успокоен, че вече съм на правилния път, спрях за момент. Свалих си ветровката, извадих си едно медче от раницата. Около минута две вървях и си похапвах от меда. Колко по-леко му става на човек след като закуси с нещо сладко. Започнах да ускорявам темпото, тялото ми вече беше загрявало, кръвната захар трябваше да започна да се повишава от меда. Припомних си какво преживях миналата година тук. Калта беше навсякъде. Падналите клони макар и малко в съчетание с камъните ме принуждаваха да слизам от колелото през 5 минути. Тогава също минавах от тук рано сутринта и е трябвало да съм свеж, а тази отсечка тогава ми се стори пълен ад. Сега картинката беше по различна. Калта липсваше, камъните и клоните се заобикаляха без проблем. Неусетно излязох на първата полянка, нямаше чудене за посоката този път. Нападнах една джанка край пътеката. Явно закуската ми не беше приключила. В мене възникна въпроса "Тези Ком-Еминейци не ядат ли сливи?". Това беше единственото сливово дърво в радиус от 5 километра, бяха минали поне 50-60 човека преди мен, а на дървото още имаше плодове. Дори не ми се наложи да полагам усилия, имаше плодове и на най-долните клони.
Подминах пътеката за седемте престола. От разказа на Tito още първата година знаех за грешката му и внимавах много. Сега ми беше пределно ясно, коя е правилната посока. Пътеката се вие в подножието на билото и често прави почти обратни завой. Има множество разкаляни место от малки изворчета, но вода от тях няма как да се пие. На тези места внимавах да не се намокря. Сутринта нямаше роса и краката ми бяха сухи. Това беше идеално, мокрите крака са много по-податливи на пришки. Преминах и няколко големи дървета, паднали на пътеката. Стояха си там още от миналата година, но сега беше много по-лесно без колело.
Скоро пътеката излезе на билото и се превърна в път. Имаше стада с пасящи коне, които въобще не обръщаха внимание на почукванията ми със щеките и стояха на пътя. Наложи се да се развикам като чобанин за да се поразмърдат малко.Покрай пътя имаше много ловни вишки/стоянки. Не си направих труда да отида до някоя от тях, но изглеждаха като добър вариант за нощувка за миналата нощ. Дали не бях допуснал грешка, като спрях на хижата? Вчера можеше да напредна още и да спя в една от тези вишки. Изглеждаха да дават добра защита от всякакви диви животни. Замислих се и за снощното ми решение, дали не беше прекалено импулсивно. Около хижата има големи войнишки палатки за работниците. Има и достатъчно място да разпъна и моя биват, защо ми беше нужно да изпадам в подобна истерия. Мисляйки по въпроса се сетих, че и мандрата, която е на 1 километър разстояние също предлага нощувки(мисля някакви германци, бяха спали там). За пореден път се убедих, че нещата никога не са толкова сложни колкото изглеждат на пръв поглед. Ако бях проявил самообладание, нещата можеха да се наредят и по друг начин.
В 9 без 10 съм на това изворче. Не изглежда приятно, но си е вода и разчитах на нея. Време беше за по-сериозна закуска. Днес нямаше планирани хранения по хижите, така че каквото си нося в раницата това е. Накиснах си мюсли в канчето. Предварително бях смесим мюслите с доста сухо мляко и се получаваше една доста гъста смес, която на всичкото отгоре имаше и приятен малинов вкус. Какво повече му трябва на човек. Оправдах и още едно от медчетата си, пих и 4-5 хапчета бирена мая. Закусих доволно, време беше да продължа по пътя. Следващата вода трябваше да е на 6 километра, ката че не се запасих с много вода.
Скоро преминах и покрай изоставен горски дом. Това място въобще не изглеждаше подходящо за спане. Покрива бе пропаднал на места, а и като цяло изоставените сгради навяват някакво чувство на страх в мен. В съзнанието ми веднага изплува една мисия от call of duty в Чернобил. Голям страх брах пред монитора една нощ:). Когато имаше някакви изоставени постройки бързах да се отдалеча колкото се може по-бързо.
Малко след това бях изненадан много приятно. Чувам някакъв шум зад мен обръщам се и виждам колоездач. Бързо разпознавам Фьодор Драголов. В момента гугъл ми помогна за първото име, но нямаше съмнение, че това е един от титаните на българското планинско колоездене. Човекът е печелил единственото досега състезание по билото на Стара планина през 2012. Във филма на Дизела също имаше кадри с него, явно отново е минавал по трасето миналата година. Имал съм честа да го видя как кара нагоре към златните мостове, на места където баира ми вади дробовете. Тогава даже бяха с Филип Драголов, не знам дали съвпадение на фамилиите, или имат роднинска връзка. За това момче също мога да кажа само добри думи, постиженията му в Strava изглеждат нечовешки за мен. Леко се отклоних, след разговор с него разбрах, че тренира за тазгодишния си опит по маршрута. Днешната му цел беше хижа Кашана. Като знам, че миналата година моя преход беше Тръстеная - Витиня, за пореден път се убедих, че карането на колело не ми се отдава. Планирал датата му на тръгване да е през втората половина на август и да се опита да премине по-бързо от Дизела, т.е под 5 дни. Пожелах ме си взаимно успех и той отпраши със страшна скорост. Получих някакъв импулс след това, въпреки почти равния терен ръцете се включиха активно в поддържането на скоростта. Мисълта ми бе насочена към размислите за рекордите по маршрута и въобще не мислех колко съм уморен, колко много ми остава до края, просто крачех бодро напред.
В 9:50 съм бил на следващата вода по маршрута. Шест километра съм ги минал за около час не е много добре, въпреки усещането ми, че едва ли не летях след срещата с Драголов. Тук починах съвсем за кратко. Изпих си останалия тоник от миналия ден и напълних шишето. Това е водата на самия път, до колкото разбрах от стрелките малко по-нататък по пътя има и чешма или нещо друго по встрани от пътя. Не ми се проверяваше дали е така, а и вече си имах вода. Явно все още има какво да науча за Пътеката.
Пътя ме отведе на голото било, въпреки напредналия час не беше жега. Облаците продължаваха да скриват слънцето от време на време. В такива момента носенето на слънчеви очила създаваше усещане, че бурята е надвиснала над мен. Поглеждане извън обсега на стъклата ме успокояваше, че всичко е наред и това е поредния облак. Преминах покрай електронните пастири. Кравите ме гледах с недоумение. Какво ли прави този луд тук? В главата ми се разрази спор дали да сляза до Лескова или да продължа. Първоначалният план беше да продължа и обяда ми да е на чешмата Мечулица. Спомена за вкусните манджички на хижарката обаче ми говореше друго. Спрях на разклона, лявото ми стъпало отново не се чувстваше добре. Този пък болката беше в средната му част. Мозъка веднага я асоциира с подбиването на стъпалото, което бях получил на Витоша 100. Нямах 2 дни за почивка, за да се възстановя от подобна травма. Не смятах да допускам грешката от миналия ден и развих бинта да видя какво става. Нямаше пришка или друга видима причина, реших да пренавия бинта като сложа само един слой в проблемната област. Явно положението не е било толкова критично, щом съм намерил сили да направя и няколко снимки.
Бях седнал до маркировъчния кол, който е далеч от пътя. Реших да продължа по билото без слизане до хижата. Не бях минавал по билото нямах представа дали да следвам пътя или коловете. Реших да карам по коловете. Високата трева и туфите, създаваха проблеми при ходенето. Лявото ми стъпало започна да ми крещи. Дали всичко можеше да свърши така? Беше едва втория ден, а всяка крачка беше мъчение. Започнах да се отчайвам. Оглеждайки се, установих, че пътя държи посоката на коловете и се насочих към него. Стъпването по що годе равна повърхност поуспокои болката. Стараех се да не мисля за нея и да продължа напред. Лесно е да се каже, ама мозъка реагира на най-големия дразнител.
Започна спускането през гората. Бях подготвен психически за следващите няколко злобни баири, които ме очакваха. При предните ми преминавания се превръщах в астматик, който се чуди как да си поеме дъх и колко метра може да издържи без почивка. Ето, че и те дойдоха, газ нагоре. Преминах на първа балканска, включих 4x4, но се стараех да не си позволявам стъпване на пръсти. Преминах първите две изкачвания, не бяха нищо сериозно, какво съм се наплашил толкова. Давай момче, чака ни толкова път, няма се даваме на тази смешна денивелация. Колкото и да съм предубеден фактите показваха, че физически съм по-подготвен и не бедствах по трасето. След едно продължително изкачване спрях под предлог да направя някоя снимка, не че бях уморен :).
Часа на снимките е 11:53. В далечината се виждаше мястото, на което трябваше да се намира чешмата и мястото ми за обяд. Хубаво, ама ни предстоеше слизане по много ронлив терен. С колелото дори не посмях да се спусна. Въпреки, че се движих върху нещо подобно на скала, пътя е покрит с малки камъчете. Загубата на сцепление при невнимание можеше да е опасна. По време на слизането се виждаше линията, която е избрал Драголов и в повечето случаи я следвах. Добрах се до табела, която е любима на всеки тръгнал по пътеката. Не съм я снимал, жалко. Телефона беше в раницата и съм бил доста пестелив откъм снимки, дори и чешмата не съм снимал. Затова вадя една снимка от миналата година.
Хронологичната снимка, час 12:27. Лука не ми беше по вкуса нещо :).
Снимка от миналата година, всичко си е по старо му.
Забърках си отново мюсли. Имах и една вафла, не си спомням от кога я нося, но си беше предвидена за обяд. Хапнах добре, следващата вода беше малко преди Витиня напълних достатъчно. Въпроса в днешния ден беше да се качвам ли до връх Мургаш или да подсека направо към Зла поляна. Предните две години не се бях качвал и ми беше някак гузно. Да мина толкова пъти от тук и поне веднъж да не погледна от Мургаш. Вярно малко от хората правещи Ком-Емине се качват, ама чувството за чийтване ме глождеше. Фактите показваха, че тази година съм по-подготвен и се надявах, че при достигането на Белия камък ще събера кураж да се потегля нагоре. Бъдещето щеше да покаже дали съм прав.
След чешмата пътеката е доста равна. Моторите я поддържат в добро състояние, направо ми нашепва пробягай ме. Пробвах на няколко места да потичам, но раницата се клатеше твърде много. Окончателно се примирих, че няма да има бягане тази година. Оставаше ми само безкрайното ходене. Пътеката преминава покрай оградата на горско стопанство Витиня. Никога до сега не съм виждал някакви животни зад нея. Дали поддържаха още някаква дейност? Преминах и бариерата на пътя. Миналата година имаше една отсечка след нея, в която някой умишлено беше рязал близките дървета с цел да паднат на пътя и да го блокират. Тази година не се натъкнах на подобно нещо, приближавах все повече и повече до момента, в който трябва да взема решението на деня. Стъпалото ми се беше оправило незнайно как. Дали бях стегнал прекалено много бинта? Явно си имаше тънкости в тази процедура и ако не внимавах можеше зорлем да се осакатя. Дали трябваше да използвам този бинт? Размишлявайки по тези въпроси стигнах и до поляната с папратите. Не стига, че папрата е по-висока от мен, ами и пътеката точна там прави почти обратен завой. При първото ми преминаване бях продължил напред и само телефона ми помогна да намеря пак маркировката. Качих се до маркировъчния кол и спрях да направя няколко снимки.
Някъде там беше Мургаш и ме очакваше. Дали аз бях готов за него. Следващия един час щеше да отговори на въпроса имам ли сили да се кача до върха. Метнах раницата на гърба и закрачих. Следваше продължително изкачване и мотивацията ми беше на ниво. Наближаваше важен момент в целия преход и не исках да се пречупвам на толкова ранен етап. Ръцете активно помагаха със щеките. Лайт мотива в този момент беше "Ти само ми ела". Баира така или иначе щеше да дойде, важно е с какво чувство ще го приветства човек. От начало давах газ до ламарината и скоростта беше убийствена спрямо терена, с времето започнах да чувствам парене в мускулите на краката. Трупах умора, на по-върлите баири връщах газта, но само докато терена заравни и пак газ до ламарина. За почивка не можеше да става и дума, видях и бодливата тел до пътеката, ясен знак че оставаше малко до поляната. "Давай астматик, такъв".
Часа е 14:51.
Стигнах до Белия камък. Отдадох се на заслужена почивка. На тази поляна бях пил най-вкусното сухо мляко в живота, си през 2013. Тогава бях на ръба да се откажа от целия преход. Дума не можеше да става за качване тогава. В главата ми се въртяха въпроси от сорта на. Защо по дяволите като нормалните хора не отиде на море? Какво правя тук, не е ли по -добре да се прибера?
Сега посоката беше ясна право нагоре без никакви отклонения. Малко мед и изостар за подкрепа и газ. Тук вече процедирах разумно и плана беше да се движа като народна песен. Началото беше обещаващо, бях принуден да стъпвам само на пръсти. "Вените изпъкват, сърцето помпи кръв". Мотористите изглежда ползват активно пътеката и ясно си личеше. От разказа на cholla знаех, че трудно е намирал пътеката и просто е следвал посоката, а тя е нагоре. Предстояха ми по-малко от километър до излизане на билото. Не можеше да е толкова страшно. Почвата беше рохкава, щеките се забиваха дълбоко, влизаше пръст в маратонките. Влагах всичко от себе си за да отложа първото си спиране за почивка. Развали ли се един път дисциплината, следва отпускане. Не издържах дълго краката вече пареха, намерих по-равно място и спрях. Това беше първата ми почивка по средата на изкачване поради умора от началото на прехода. Очаквано темпото след това спадна значително, все нещо бях жаден или си намирах друга причина за почивка. Някак си се добрах до коловете над гората и спрях да поснимам.
С още доста пъшкане се добрах до билния път. Има и пътека подсичаща билото, чиято посока беше Мургаш, но не ми се рискуваше исках да се кача до билото. Тръгнах в посока метеорологичната станция, но реших че няма какво да правя там. Имаше стадо крави около нея и разни хора. Спрях направих една снимка. Време е да слизам.
Часа е 15:44. Бях доволен, най-накрая и аз да се кача на Мургаш. Мога само да поздравя хора като cholla и Райко, които се качват по тази пътека с колело. Това дори не искам и да си представям за какъв гърч става въпрос. Времето напредваше, а мен ми предстоеше слизане до Витиня. Тук настъпи малко объркване. Последвах една подсичаща пътека с цел да спестя малко от качването и се забих в гората. Явно пътеката беше направена от кравите и тук влизаше в гората тук беше близо до нея. В един момент ми писна да си бруля ушите и отцепих към билото без пътека. Не беше на повече от 100-200 метра, ама си е гадно да си го причиних сам. Преминах до краварника на Зла поляна, доста се оглеждах да ме почерпят една лимонада, но явно нямаше никой. Нямаш късмет момче, 3 пъти минаваш от тук и само кучетата те лаят. Някои хора бобец ядат тук, здраве да е друг път.
По пътя за Витиня настъпи срив в системата. Нещо ме домързя. Нищо не ме болеше. Дали не бях си помислил, че съм свършил работата си с качването на Мургаш и продължителното ходено към прохода ми идваше изненадващо? Дали мозъка ми не се опитване да пести сили на физическото ми тяло? В плана не бях записал точните километри от Зла поляна до Витиня и това създаваше някаква неизвестност. Предполагах, че са около 4 часа. Очакването на гадния макадамен път в последния участък, може би също имаше влияние. Не знам каква беше причината, но не ми се вървеше. Движех се бавно и постоянно мислях колко остава още.
Тук някъде бях изненадан от способностите на мозъка. Вървейки виждам един завой и всичко ми беше познато. Знаех какво ще следва след него и къде точно има множество храсти с малини. Малините ги бях уважил през 2013 година, не пропуснах да го направя и сега. Може би са верни изследванията, които твърдят че използваме малка част от възможностите на мозъка си. Колкото и да искам по никакъв начин не можех да си спомня това място, но само един поглед бе достатъчен да се извлече информацията, която ми бе нужна в момента. Колко ли още информация има в мозъка ми, до която просто не зная как да адресирам? Тези мисли ме извадиха от летаргията за малко, но скоро отново целия свят ми беше крив. Имаше лъч светлина в тунела, оказа се че са положили по-ситни камъни върху големите камъни в крайния етап преди прохода, която облекчаваше неимоверно ходенето. Едно от притесненията ми отпадна, нямаше да си режа ходилата по макадама. Подминах чешмата не ми се пиеше вода, всичко което исках е да стигна до прохода. Толкова ли много искам?
Излизам на Витиня и веднага ме посрещат двойка туристи. Ако не друго нямаше да спя сам и щяха да разведрят малко настроението ми. Деня обещаваше да завърши по-добре от вчера. Бяха седнали до чешмата, присъединих се. Оказа се че са слезли в някакво село и са ги докарали до тук с кола. Обсъдихме маршрута за утре, не бяха много наясно с Пътеката и се разбрахме утре да тръгнем заедно сутринта. Казах им, че ще стана в 5, нямало проблем. Бях намислил да се опитам да намеря електро станцията, в която да спя. Те си имаха палатка и иска да спят в нея, толкова ми трябва на мен за да реша да си спя под звездите с тях. Спахме пред туристическата спалня. В олелията съм забравил да направя снимка за дневника, затова и нямам идея кога съм стигнал. Помня, че час след като пристигнах се стъмни, т.е трябва да съм приключил около 8:30.
Завърших и втория ден от прехода. Вървях по план, днешния ден не беше никак лек, но се справих някак. Maratonec беше спал на Зла поляна, ZCEZBPM на Витиня, но мисля не е качвал Мургаш. До качването на Мургаш всичко беше идеално, духа беше на ниво, но след това последва крах. Каква точно беше причината не знам, но всичко приключи добре, имах си и компания за през нощта. Преминах през важна психологическа точка в маршрута и нямаше мисли за отказване. Тази вечер ослушване нямаше, малко след като си легнах и бях в страната на сънищата.
