Е3 2015 - 9 ден. Май не съм толкова курав?

Вечерта имах проблеми с леглото си. Оказа се, че не мога да спя по гръб, защото пришките от външната страна на петите ме боляха. При това положение на тялото точно тази част на стъпалото поемаше тежестта на краката. Докато съм буден се намествах по някакъв начин, но при всяко движение след като заспя усещах болката в съня си. Спах главно на лявото си рамо. Пейката обаче се оказа доста твърда и трябваше да сменям позицията на тялото си доста често. Май се бях изнежил последните няколко вечери с чистите чаршафи. В 4 часа масата завибрира. Време беше да поема към морето. Нямаше чудене и мотане. Веднага станах прибрах си нещата, едно медче за отскок и опънах дългите.

Отначало пътеката следва черен път. Няма къде да се обърка човек. Първата контролна точка беше заслона на Казим горския, отстояща на 5 километра от прохода. Реших да напредвам бавно до нея за да може тялото ми да се събуди. Времето беше приятно, прохладното утро освежаваше. След достигането на заслона, възникна въпроса на къде. Ново бяло петно, не помнех на къде продължава пътеката. Спомних си, че ZCEZBPM беше писал, че малко след заслона има трудно проходима пътека. Видях маркировка на дърво далеч от пътя, викам си отделям се от пътя. Обиколих наоколо, навлизах в гората няма маркировка. Излязох на пътя и търсех място с по-голяма видимост към небето. Телефона отново се замисли сериозно, но отсече продължаваме по пътя. Загубих поне 10-15 минути, не почваме обнадеждаващо. След известно време достигнах още няколко големи машини, кран и камиони. Имаше разклонение доста дървета бяха изсечени. Маркировка не видях, хванах най-логичния път. Да ама не навигатора каза обратно. Не помнех нищо от този район, не ми беше познато. За да не чакам телефона да ме локализира, пуснах функцията за запис на маршрута ми. Това ми даваше моментален отговор дали съм в правилна посока при всяко чудене. Ето ще имало цака.

Не закъсня и трудно проходимата пътека, която очаквах. Имаше паднали дървета, храсти и висока трева. Не беше непроходимо, но затрудняваше ходене. Вече беше светло, което си беше в моя полза. На едно място си спомних, че тук съм ял дрян. Наистина имаше няколко дрянови дървета до пътеката, но сега нямах желание да закусвам. Пътеката често имаше разклонения, а маркировката е оскъдна. Понеже пътеките ги нямаше на картата се налагаше да избирам една от възможностите и да следя дали се отдалечавам от трака. Може да се каже, че губех време, но не беше фрапиращо. Накрая пътеката излезе на един черен път и започна до го следва. Вече нямаше причина да се бавя, настъпих колкото мога. Видях едно село в страни от пътя. Поглеждам часа движа се в график. Maratonec е стигнал за 3 часа до селото, аз все още не бях ходил толкова. Само, че пътя въобще не слизаше към къщите, подминах ги. Няма нищо едва ли съм далече от другото село. Видях чешма край пътя, трябва да има круша тук убеждава ме мозъка ми. Наистина имаше откъснах си 5-6, бяха малко кисели, но си бяха закуска. Часът напредваше, а аз не достигах селото. Започвах да се прокрадват мисли, че морето ще ми се размине.

В 9:15 пия вода на чешмата в селото. Минал съм едва 19 километра, а съм натрупал закъснение от 2 часа. В селото обстановката ми беше позната, отправих се към магазина. В центъра на селото в този ранен час беше пълно. Играят на карти в кръчмата, навсякъде хора. Тези хора нямат ли си работа за вършене. Влизам в магазина избора като в Била, буквално. Чакам да маркират покупките на една възрастна жена на касата. Остави нещо от сорта на 40 лева. От какво изкарат парите си в това село? За да има такъв магазин, значи се пазарува. Оставам леко учуден. Плащам си киселото мляко, бисквитите и локумената вафла. Докато закусвам пред магазина, се чудя наистина какво работят тук. Имах чувството, че цялото село се е събрало на центъра.

След като се подкрепих, се отправям към следващото село  Дъскотна. Следваше около час ходене по асфалт. Преди излизане от селото се намокрих обилно на чешмата, така че слънцето въобще не ме притесняваше. Пътя беше доста тесен и трудно се разминават две коли, но нямаше много движение. Нещо нямах желание да бързам, влачех се с темпото на кашкавал турист.

Спирам да се разхладя на чешмата на влизане в селото, часа е 10. Реших да си купя сладолед, оглеждах се за маркировката и за магазин. Влизам в първото капанче нямат сладолед, на второто обаче имам късмет. Ям сладоледа докато вървя и успях да се изцапам прилично. Няма нищо и без това не съм много чист. Малко след като напускам селото спирам под сянката да оправя екипировката. Събувам дългите панталони, слагам очилата и комарника. Мушичките се опитват да ме притесняват, но не им се отдава. По пътя на често има чешми така, че няма проблем и със слънцето. Включвам на по-висока предавка, нямам време за губене. Пропусках някои от чешмите за да не развалям дисциплината, че те наистина са на по 20 минути. 

В 12:25 стигам до чешмата определена от tito, като най-красивата чешма по пътеката. Спирам да се подкрепя с малко изостар и едно медче. През цялото време се оглеждам да не идва от някъде някакъв джип, но в последствие се оказа, че съм близо до асфалт. 

Ей така изглеждах в последните дни. Никакви гадинки не можеша да ме притеснят. Когато влизах в населените места свалях мрежата за да заприличам малко на човек. Оказа се, че с малко повече желание мога да пия вода от меха си и през комарника. Тогава не може ли да се използва като цедка, за да се отделят твърдите частици от водата? Май това ще се окаже многофункционална вещ, която можеше да ми свърши работа на изворите на Камчия. На излизането на асфалта имаше чудене за посоката. Скоро фиксирах табелата оказваща посоката. Вече бях спрял тракването на телефона, че батерията падаше застрашително. Продължаваше да има много чешми, но повечето бяха пресъхнали или едва капеха. Имах вода в раницата и това не беше проблем. За разлика от сутринта тук обстановката ми беше много по позната и посоката в повечето случаи ми беше ясна. 

Към 3 часа бях пред магазина в село Добра поляна. Магазинът беше затворен затова се насочих към кръчмата Поздравих хората на масата отвън, но продължаваха да ме гледат странно. Не бяха ли свикнали да виждат такива особняци? Купих си фанта и пържени фъстъци. Докато почивах отпред видях, че хората пият айрян, а децата излизат със сладолед. Не устоях и отново влязох в магазина. Изпих айряна на бързо, беше доста студен и зъбите ми изтръпнаха. Метнах раницата и потеглих. Сладоледът отново го ядях по пътя, придобивах опит не се изцапах много. Осъзнах, че съм забравил да си купя вода, не ми се връщаше. Оглеждах се за хора по улиците да помоля за вода. Беше най-топлото време от деня, нямаше жива душа навън. Стигнах до следващата махала/село и видях една жена отвън да вари буркани. Помолих за вода, пуснаха ме вътре да си напълня.  Да отбележа, че селата Добра поляна, Средна махала и Топчийско са в радиус от 1 километър. Така, че очаквах все някъде да имам късмет и да напълня вода. Заредил с вода, спокоен закрачих по асфалта. Две коли спираха до мен да ме питат искам ли да ме закарат до някъде. Усмихвах се и отказвах да се кача, Може и да бързам за морето, ама чак пък толкова. 

Както се вижда и тук си имат ветрогенератори.  В 15:30 с добра крачка влизам в борбата с вятърните мелници. Размерите им са доста по-малко в сравнение с тези на Бузлуджа, имам шанс да победя. През 2013 се чудех защо полагаха камъни по този черен път. Ето, че сега получавам отговор, правили са поддържащия път на ветропарка. Бяха се справили и вървенето беше приятно. Пресякох асфалта за Сини Рид и достигнах до мястото, на която бяхме спали с Николай. За сравнение тогава също бяхме тръгнали от Ришки проход и ходихме до тъмно. Сега беше към 4 часа, значи темпото не е толкова зле. От разказа на ZCEZBPM знаех, че чешмата около Сини рид е пресъхнала и трябваше да търся чешмата в самото село. Видях един човек около селото и го попитах. Следвайки описанието му достигнах до чешмата.

На чешмата имаше семейство насядало на туристически столове, четящо книги. Спрях да почина, напълних си вода и хапнах малко фъстъци. Докато почивах видях, че на ръката си имам мехури. Докато се чудех какво е това успях да спукам единия. Никога до сега не ми се е случвало да получа такова нещо, бях леко учуден. Жената от семейството ме заговори на английски. С моя развален английски успяхме да проведем някакъв разговор повече с жестове от колкото с думи. Обясних, че ходя над 15 часа на ден и спя на открито или по хижите. На въпроса дали водата става за пиене, отговорих "I hope." След като приключи разговорът ни беше време да потегля. Напуснах селото и хванах асфалта. 

Следваше леко изкачване. Две момичета ядяха къпини до пътя. Чух жената да вика нещо, бях се отдалечил достатъчно за да загубя зрителен контакт с тях. Защо вика, културна жена като нея? Мислех върху разговора ни и през главата ми мина мисълта, че е намерила нещо във водата. Може би някъде 10 минути след като бях тръгнал ми се замая главата. Почувствах се отпаднал. Реших да се отбия и да почина малко. Намерих си един плосък камък, на който седнах. Стомаха ме сви, посетих близките храсти. Започна да ми става студено, а слънцето препичаше и сигурно беше 40 градуса. Повтаряше се случката, която ме сполетя до изворите на Камчия. Изпих два аналгина с надеждата да ми помогне плацебо ефекта. Реших да разсея мислите си като се обадя на нашите. Днес беше събора на село и се бяха събрали цялата рода. Стараех се да не издавам състоянието си и да се шегувам. Явно не ми се е получило, накрая баща ми пита "Нещо не ми звучиш добре?". Единственото което измислих беше "Много съм уморен". Дали това не беше самата истина? Продължаваше да ме втриса, не намирах сили да ходя в това състояние.  Дали мога да мина още 50 километра? Отговора в този момент беше отрицателен. Реших да си потърся по спокойно място, все пак бях на 10 метра от пътя. Насочих се към близките дървета докато стигна повърнах два пъти. Добрах се до дърветата, облякох си якето и се прострях на слънце. Единствената мисъл в главата ми беше "Прехода приключи!". Не след дълго съм заспал. Към 7 часа се събудих и се преместих на слънце, че бях останал на сянка. Към 8 часа отново се събудих, реших да си потърся място за спане. Когато станах отново ми се виеше свят, но в последствие докато си приготвях бивака се оправих. Харесах си едно голямо дърво да ме пази от евентуалната роса. Без да вечерям легнах и съм заспал отново. 

Очакваше се да бъде труден ден, но края му дойде твърде рано. Беше едва 18 часа имах поне 3 часа дневна светлина на разположение. Време достатъчно да стигна поне до Козичино. Вярно, е че едва ли щях да стигна до морето без да спя, но точно такъв завършек не очаквах. Оказа се, че не съм достатъчно курав за да надскоча предразсъдъците си. Сам не си вярвах, защото още от сутринта започнах да се съмнявам в успешния край. Бях дал прекалено много доводи на психиката си за да ме убеди, че трябва да спра. Спиране без да си облека якето, мехурите по ръцете, отговора ми относно чистотата водата, писъка на жената, нямаше как да не последва психическа атака. Истината за мен, е че бях пречупен. Не намерих сили и воля да продължа. Ако бях го направил съм убеден, че щях да се оправя както предния път. Дори в 20 часа като се събудих имах физическата възможността да продължа, но нямах желанието. За мен прехода наистина приключи тук, щях да стигна до морето, но загубих битката.