Monday, 31 August 2015

Е3 2015 - 8 ден. Това ли е ада?

Днес по план трябва да стана в 5 часа. Да се помотам малко и в 6 часа да съм пред баничарницата за баница и боза. Изключвам алармата и се обръщам на другата страна. Добре, че не съм заспал отново. Ставам, екипирам се и оставям ключа на рецепцията. След снощното обикаляне, не мога да се ориентирам къде точно е баничарницата. Телефонът бързо се справя и ме насочва. Изненада, започват работа в 8 часа. Нямам два часа за губене. Груба грешка, снощи трябваше да си купя някакви вафли. Отново ми се размина закуската. Утешавам се с едно медче и търся пътя за ромската махала. Докато вървя в града се оглеждам за отворен магазин или бутка. Виждам една ромка да влиза в нещо като будка за цигари. Наближавам с надежда, вътре някакви дрехи и обувки. Питам за закуски, има отсреща ама още не са дошли. Излизам от града, следващата възможност за ядене е на 25 километра. В раницата имам малко мюсли, не мога да си позволя да ги изям, ще трябва да се бърза.

След Котел има участък, с паднали дървета и слаба маркировка. С колелото миналата година намерих възможност да спестя малко от тази част от пътеката. Сега с налична карта на телефона, се виждаше, че мога да стигна до асфалта качващ се на билото, само по черни пътища. Ще обиколя малко, но спомена от миналите две години е още жив. Продължавам по асфалта и на 3 отбивка в дясно, се отклонявам. Картата се оказва доста точна и черните пътища са налични. Малко преди да изляза на пътя към билото. Виждам това.

"Ти да видиш". Все пак съм ходим по някаква пътека. Нямаше никаква маркировка никъде, оказва се пътя на четата Георги Раковски. На пътеката преди влизане в Котел, също на места има жълта маркировка. Излизам на моя път и преглеждам картата, близо съм до място където пътеката се включва в него. Минавам покрай някакъв краварник, две жени правят нещо на чешмата отвън. Има крави близо до тях и куче, никой не ме отразява. По напред има 2 мъже, които си говорят нещо. Покрай тях 3 кучета, кравите са доста на далеко. Единия от мъжете се обърна към мен и се поздрави. В същия момент трите кучета ме заобиколиха и залаеха. Разперих  щеките и се завъртях за да си осигуря пространство. Успях да ударя едното по зъбите, мъжете се развикаха и ги узаптиха. Дълго време се обръщах за да видя дали не идват след мен. Оказа, се че съм изкривил щеката, с която ударих едното. Наложи се да я изправям на коляно. След няколко опита се справих. Малко трудно, но се свиваше. Слънцето още не беше напекло, приятно време за ходене.


 Достигам билото в 8:16. Виждам ето тази табела, от колкото разбирам има две пътеки от Котел до тук. Пътя, от който идвам е обозначен като доста по обиколен, от другия. Интересно никъде не съм срещам да има друг начин да се стигне до билото. Честно казано не ме интересува особено, хващам черния път водещ към Върбишкия проход. Чуват се гласове, явно ромите берат гъби. Почуквам с щеките за да ме усетят. От гората се чува "За къде си?". Замислям се какво да кажа "За прохода?" Последва още нещо, но вече бях отминал и не ми се занимаваше.

Глада вече започваше да напомня за себе си. Единственото, което мога да направя е да ускоря крачка. Терена е почти равен с много кратки изкачвания и слизания, идеален за добро темпо. Равния терен малко или много кара тялото да привикне към едно темпо, докато изкачванията вкарват разнообразие. Всяко изкачване го приемах с "Ти само ми ела!", смея да кажа че на тях се движех с по-висока скорост от колкото по равното, или поне еднаква. С една дума раздавах се до край. Краката бяха наред, почивката им се беше отразила добре. Прасците поемаха натоварванията без оплаквания. "Газ, газ до ламарина". Улисан в поддържането на темпото достигам до една от контролните точки.


Часът е 9:20. Оттук нататък предстоеше спускане по макадамен път към прохода. На този заслон пътя, по който се движа прави обратен завой. През 2013 въпреки ползването на GPS бях продължил и загубих поне 3 часа. Хваща се път отклоняващ се в дясно точно на серпентината. Починах за малко и реших на следващата контролна точка, чешмата на 6 километра от прехода, да взема още едно медче и да пия изостар.

Потеглих надолу. Имаше джанки, май ще закусвам все пак днес. Докато обирам една слива, покрай мен минава стадо диви прасета. От храстите излиза човек и ме заприказва. Оказва, се че е тук от 1 месец да пасе прасетата. Явно и те обичат сливи, защото ги прибирал след като свършели. Човекът се е нагледал на пътуващи за морето. "Здрави крака имате вие", колко да са здрави мисля си аз. Продължавам закуската си, след като се разделяме. Джанките са много развалят ми темпото, с това постоянно спиране. Дишането ми става неритмично от постоянното ядене. Пътя е отвратителен за уморените ми ходила. Нестабилни средно големи камъни. Подметките ми са достатъчно дебели за да ми осигурят комфорт, но крака ми постоянно се мести в маратонката. Пришките на петите ми започват да напомнят за себе си. Избирам си по-чистите части на пътя, но просто избирам лошия от по-лошия вариант. Подплашвам стадо диви прасета и те се втурват из гората. Характерните мушици за този регион ме нападат, но не са много нахални, не ми се спира да вадя комарника.

Вече не съм толкова гладен, но чешмата я няма. Вървя доста време от заслона трябва да съм близо. Нещо не е наред, чак толкова ли бавно се движа по тези камъни?  Виждам заслончета покрай пътя, които подминахме през 2013 въпреки, че се стъмняваше и си търсехме място за спане. Бяхме на чешмата преди да се стъмни. Може ли да съм пропуснал чешмата, която е на пътя? Нелогично, но стигам до строежа близо до прохода. Явно съм изпуснал контролната точка, няма лошо близо съм до обяда. Минавам покрай хотел с райграс и басейн. Мисля си колко ще ми е добре да се топна в басейна и да ходя бос по тревата. Миришат ми краката за това място, подминавам го :).


Леко подранявам за обяд, часа е 11:30, но няма проблем. На самия проход има доста почивни станции, които явно функционират. От миналата година съм си заплюл заведение и се насочвам натам.  Събирам погледите на клиентите на кръчмето, избирам си маса на слънце  и си обличам якето. Има всичко от стандартното ми меню, няма какво да се чудя. Шопска салата, пилешка супа, омлет с кашкавал, голям айрян и хляб. Докато си чакам омлета си поръчвам втори айрян(500 милилитра). Солта отново се ползва душманската. За вкъщи си вземам 3 вафли Боровец. Плащам си сметката и предоволен поемам към нищото.

Пак съм с наднормено тегло, жегата вече не се търпи. Движа се в гора, но пътя е много широк и на места трудно намирам сянка. Навлизам в район населен изключително с турско население. Строенето на чешми е нещо свещено за тях и затова са много. Спирам на първата да се разхладя.
Удрям и една "малка мастичка" за отскок. Само сивото шише и очилата са мои, това стъкленото не е мое, не знам. Тук съм в 13:10, най вероятно съм прекарал към час в кръчмето. Изпирам тениската си и веднага я обличам, голям кеф. Нека си пече, я съм си на влажно. Слагам комарника на главата, поливам се с вода обилно по главата. Вече не ми трябва сянка. Пътя и тук е насипан с камъни, но сякаш са по-дребни и е по-приятно ходенето. 


Подминавам поредната чешма. Тази дори я пропускам, защото 5 минути преди това съм се охладил с вода от друга. Срещам двойка туристи, но в обратно на моята посока. Това вече е интересно разпитвам ги накъде, защо в тая посока. Разучават прехода Ришки- Върбишки, защото щели да правят Ком-Емине това лято. Съобщават ми, че имам 6 часа до Ришки проход. Нищо ново по-моя план даже е малко повече. Разминаваме се и си мисля, на какво ли приличам с този комарник на главата. Сигурно по-скоро на плашило от колкото на човек. Не се минава много и чувам някакъв автомобил зад мен. Джиповете правещи Ком-Емине най-накрая ме застигат. Водачът им спира да говори с мене. Няма съмнение за къде съм тръгнал не мога да ги излъжа. Директно ги обвинявам, че ме оставиха гладен, след като са омели всичко на Бужлуджа :). Излиза, че са им трябва ден и половина за да ме настигнат. Голямо ядене и пиене е падало, колко ли туристи са оставили гладни. Посипват ме с прах и продължават по пътя си. Изпреварват ме по групички от 2-3 джипа известно време. Сега не бяха повече от 15, дали нямаше препили и отказали се участници?

Спускам се към река Елешница и почивам в самото и корито. Миналата година беше доста по-пълноводна сега беше като ручейче. Това не ме притеснява, има достатъчно за моите нужди. Докато си почивам на шише изостар и мед, минава поредния джип.

Снимката е правена в 15:00. Готвя се да вляза в ада на Ком-Емине. Следващата отсечка от 22 километра е всеизвестна с къпините, малините и всякакви други храсти завладяващи пътеката. В последните години състоянието се подобрява постоянно, но излезе ли ти един път име. Мокря всичко по себе си. Подготвен психически за това, което ме очаква прекрачвам прага на ада. Първоначално пътеката е почти черен път, който е добре отъпкан. Набира се постепенно височина и сянката е оскъдна. Слънцето не ме притеснява всичко по мен е мокро и поне 30-40 минути ще ми е комфортно. Има нова маркировка, която улеснява следването на пътеката. Почти сигурно е поставяна от членове на планинарския форум. Това тяхно действие е извън правилата, но едва ли някой им се сърди. Планинарите ще се окажат едно от малкото сплотени общества в нашата страна, постоянно правят акции влагайки лично време и средства. Мога само да им благодаря за усилията, които са вложили.


Достигам местността Голяма нива и се натъквам на изчерпателна карта. Личи си, че картата в папката е сложена скоро. Получих много повече информация от този лист А4, от колкото голямото табло в Темна гора, от което нищо не разбрах. За таблото предполагам са дадени маса пари, а тук хора с желание са се справили почти без финанси. Не става само с ядене, трябва и акъл. Почивам малко на крак и към 16:15 хващам пътя по стръмния баир. Винаги досега съм минавал по подсичащата пътека, сега не мислях да рискувам и да проверявам билната пътека. Отклонявам се по пътя прекаран от дървосекачите. Пред 3 години когато минах от тук, имаше дърводобив и пътя беше идеален. Сега беше започнал да обрасва с трева и храсти. Все още няма проблем да се мине от тук, но промяната е осезаема. Щом един път се завладява от храстите толкова, бързо какво остава за една пътека. Потънал в подобни мисли стигам до ручейчето, при което трябва да се отклоня от пътя.

Малко преди отбивката отново има карта. Правя сериозна почивка, като изпивам няколко чаши вода от вадата. Незнайно защо никъде не съм попадал на информация за тази вода в Интернет. Това обаче въобще не ми пречи да я уважа. Гледайки картата излиза, че май има друга пътека различна от тази която знам. Оставих раницата и ходих малко по пътя да видя дали няма маркировка напред. Не открих такава и реших да заложа на познатото. Събирам сили за стръмното качване без пътека, което ме очаква. През 2013 когато маркировката и телефона ми посочиха посоката, не можех да повярвам, че това е истина. Става дума за баир с наклон поне 30 процента, като няма ясна пътека, а само маркировка по дърветата. Обух си дългия панталон, за да ме предпази от къпините. Хванах щеките здраво и започнах да катеря. Разстоянието предполагам е не повече от 600 метра. Качих се до билната маркировка, без спиране и без сериозна умора. На билото изглеждаше, че сякаш е разчиствано. Пътеката беше проходима и ходенето не представляваше проблем.

В следващите часове последва едно монотонно ходене в гора. Няма гледки само дървета и храсти около теб. Маркировката беше добра. На много места дървосекачите бяха прекарвали пътища по пътеката. Бяха запазили дърветата с маркировка, което е похвално. Стигнах и до мястото, на което миналата година една пръчка ми нанесе непоправима щета на задните скорости. Тогава също бях тук, приблизително по същото време. Деня беше към своя край, а аз бях в гората, с колело което щеше да ми пречи повече от колкото да ми помага. Въпреки всичко се добрах до чешмата, нямаше причина тази година да не го сторя отново. Нямаше място за притеснение. Водата, която е на 12 километра след горско стопанство Елешница беше пресъхнала. Имаше вода в коритото, но от чучура не течеше. Имам си достатъчно вода не е болка за умиране.

Все повече наближавах черния път, който ще ме изведе на асфалта. Спомнях си, че има две места, на които се открива гледка към долината. Няма как да не се запечата това в съзнанието на човек. След толкова време заобиколен от дървета, всяка гледка е добре дошла. Очаквах тези точки, защото преди да ги мина нямах право да се надявам да изляза от гората. След едно продължително изкачване се озовах на първата скала.


Седнах да почина и да се полюбувам на гледката. Почистих си маратонките от събралите се клонки, листа и подобни неща. Часа е 19:18, нямах много време до настъпването на нощта, не трябваше да се задържам дълго на едно място. Пътека продължава да криволичи между дърветата. На едно място изгубих пътеката, няколко пъти се връщах до последната марка и не виждах следващата. Започна лутане, имаше и паднали дървета. Малко преди да се отчая видях марка на едно дърво, отидох до него и се върнах на пътеката. Малко храсти и няколко паднали дървета могат да доведат до объркване на място с толкова честа маркировка. Марките наистина бяха в изобилие, буквално всяко пето дърво имаше. Тук се натъкнах и на една странна бележка на едно дърво. Жалко, че не съм я снимал. На едно лисче с химикал беше написано нещо от сорта на "Моля всеки преминал по пътеката да премести поне едно дърво от нея". Дали на някой му е били писнало от препъването в клоните? Бележката определено беше писана на място и залепена с тиксо.



В 19:45 достигам до черния път. Спасен съм!. Това ли беше ада? Отговорно мога да заявя, че този регион лежи на стари лаври. Да вярно е, че има паднали клони и други препятствия, но не чак толкова трудно проходим. Успокоен, че съм свършил по-голямата част от работата за днес се обаждам на баща ми. "Вече почивам в хижата.", то си беше почти така, почивах си на път за беседката. Не след дълго чувам двигател на автомобил. Свалям си комарника от главата, за да не плаша хората и си продължавам ходенето. До мен спира джип с двама чичаци в него. "Кво правиш тука?", тона не беше дружелюбен. Сега пък какви са тези, какво искат от мен. "Тук има маркиран туристически маршрут", оглеждат ме с любопитство. Последва леко безсмислен разговор, в който уточнихме, че щеките ги ползвам за ходене, не да ловя змии. Двамата служители на горското скоро си продължиха по пътя. Това обаче не ни беше последната среща. Точно на излизането на асфалта бяха спрели колата и оглеждаха друга кола спряна в страни от пътя. Единият отново ме заприказва, като ми обясни, че знае от къде минава пътеката, която следвам. Питаме дали няма да спя в тяхната хижа, отговарям че трябва да се отбивам много за да стигна до там. Обяснява ми, че било на 500 метра от паметника, ама не вярвам аз на хора движещи се с коли и ти казват ей тука е на 5 минути. Има си идеално място за спане с чешма и беседка, къде ще ходя да търся хижата. Разделяме се и хващам маркираната пътека, която ме отвежда до моста.

 На отбивката от пътя има табела, влизането е забранено, но това не ме спира. Как така забранено, нали има маркировката! Около пътя има големи машини. Ами ако работниците са на чешмата да си правят моабета? Миналата година дойдоха едни лешпери и до късно вечерта ми надуваха главата с Тони Стораро.  Вярно, че е човека глас, ама не ми беше до него тогава. Опитвах се да докарам сингъл спеед на най-малкия венец, но не ми се отдаваше. Няколко пъти скъсявах веригата и все не пасваше на никъде. Накрая я оставих малко хлабава на една предавка и тестовете наоколо ми дадоха някаква надежда, че ще мога да продължа. В този ред на мисли сега бях много по-добро положение път и бях с 2 дни по-бърз. На чешмата нямаше никой, беседката си беше само за мен тази нощ. Докато си измия краката, почти се стъмни. Вечерях на челник. Унищожих последните си мюсли и две вафли Боровец. Разпънах си фолиото и се опънах на пейката.

Всичко вървеше по план, физически бях добре нямаше от какво да съм недоволен. Докато вечерях прегледах плана за утре. Трябваше да мина близо 100 километра за да стигна до крайната цел. Още при планирането беше ясно, че това са над 20 часа ходене. Дали към 5 часа можеше да посрещна изгрева на брега на морето? Шанса за успех не е голям, трябва много воля. Планът беше изключително прост. Имам 9 пакетчета мед, приблизително по 1 на 2 часа. Достатъчно за да поддържам високо ниво на кръвната захар. По селата ям само кисело мляко, за да не ми е тежко и да не губя време. След такъв план няма как да не спя спокойно :).

No comments:

Post a comment