Излизам навън пред чешмата, все още беше тъмно трябва си челник. Имаше будни хора около хижата, полицаите ги нямаше. Напълних си вода, напънах се и да изпия колкото мога вода. Дехидратация не трябваше да се допуска, а вчера нарочно се стремях към нея поради ползването на автобус за транспорт. Не успях да компенсирам много, водата беше студена, а и времето не беше много топло. Сглобявам щеките и потеглям нагоре. Вчера специално се бях оглеждал внимателно за да запомня маршрута и да не се лутам днес. В голяма степен ми се получи. Подминах старата хижа и продължих нагоре. Стремях се да следвам най-стръмната и пряка пътека. Нямам представа колко време ми е трябвало да стигна до пейките, но се качих на един дъх. Днес не бях от клуба на астматиците, поне за сега. Горе гледката беше вдъхновяваща, тъкмо започваше да се развиделява.
Облаците бяха под мен, значи съм се качил доста високо :). След дълго мислене реших, че няма кой да вземе раницата ми в 6 без 10. Затова телефона в джоба и газ към връх Ком. Терена си е равен и бягането не беше проблем, помислих си какво ли щеше да е през целия преход да съм без раница. Баира при самото изкачване на върха ми даваше зор, но проявявах упоритост бягайки известно време. Накрая разума проговори и преминах на ходене, твърде рано беше да влизам в боя. Сега при преглед на хронологията на снимките виждам, че са ми били нужни 14 минути да се добера до върха от пейките. Вземам си едно камъче, в хола си от миналата година си имам едно излишно. Всеки грам е важен не мога да си позволя две камъчета :).
Ей го батко
Свършихме си работата на върха време е за път. Газ към морето!! Въпреки, че бягането при слизане не ми е от любимите се прежалих. Път ни чака трябва да се бърза. В свински тръст се добирам до раницата си. В последствие това се оказа и единственото ми бягане за целия маршрут. Раницата беше прекалено тежка и нестабилна на гърба ми. Хапвам на бързо kit-kat-та си и потеглям. Не знам на какво се дължи, но спомените ми от 2013 бяха за трудно проходима пътека обрасла с хвойна. Снощи и сега нещата въобще не изглеждаха така, пътеката се преминаваше без проблем. Дали не бях ползвал друга пътека? Едва ли.
Имаше роса, бързо успях да си намокря краката. Това щеше да е ежедневие и въобще не ме притесняваше. През главата ми минаваха какви ли не мисли, но за провал и отказване не си и помислях. Подминах първата вода край пътя без да спра. В меха си имах достатъчно вода, просто засмуках здраво и си продължих. Минах по пътеката през гората, снощи си бях припомнил от къде точно минава пряката пътека. Напредвах с добро темпо, не можеше да се очаква друго, бях свеж. Подминах и заведението на прохода не исках да губя време дори и да е отворено. Планът беше да спра на голямата чешма и да закуся, а обяда трябваше да е пъстърва. На чешмата имаше хора пълнещи си вода. Изпих си топлата вода и си хапнах локумената вафла. След това си сипах от студената вода без да пия. Хората споделиха, че на хижата има сбирка на младежи, само че ги знаем тези младежи от миналата година. Нищо против сектите, всеки е свободен да прави каквото си иска, но нямах желание да се виждам с Фидос и гостите му. Ето къде е отивало момичето от снощи, което носеше само палатка.
Заобиколих хижа и наистина палатките около нея бяха много. Имаше движение и кучето на хижата ме осети. Малко след хижата задминах двойка, предполагам боровинкаджии въпреки, че не бяха роми. Явно се движех безшумно и бързо, и ги бях изненадал в гръб. След лекото стъписване от тяхна стана последва изненадващия въпрос. "За морето ли? Да". Последва многозначителното "Майкоооо!!". Няма майко, няма татко посоката е ясна, целта също. Каква и беше работата на тази двойка по билото не знам, но бяха запознати с пъкления ми план. Повтаряйки се рефрена "Майкооо" продължих да напредвам с добро темпо. Тук не ми трябваше навигация, следваше се главно пътя като на няколко места пътеката го сечеше. По билото имаше и доста роми, които поздравявах. Важно е да се показва уважение към тази общност и едва ли ще имаш проблеми с тях. "Има ли реколта?" беше любимия ми поздрав. Всички до края отговаряха "слабо тая година". От три години го слушам това дали беше истина, не ме интересуваше. Обаче ме дразнеха боклуците, които оставяха след себе си. Имаше от всичко, но не бях изненадан. Преди около месец участвах на едно състезание по планинско бягане къде се очаква, че всички обичат планината. Действителността обаче се оказа друга, понеже се връщах по трасето от финала до старта събрах доста шишета и обелки от банани. Обаче се възнаградих сам за това. На един от пунктовете нямаше никой, но бяха оставили събрания боклук. Оставих и моя, взех два банана от кашоните. Е такива мисли ме занимаваха по това време.
Малко снимки от билото
Преди слизането към Пробойница на пътеката имаше седнал човек. Малко преди него имаше сандали или нещо подобно на пътеката. Почуках със щеките си няколко пъти за да ме усети, но нямаше реакция. Приближиш и се оказа се туристка. В краткия разговор разбрах, че е за Пробойница, добре е и проверява дали е на правилната пътека на таблета си. Технологии, вече и в планината се ходи с таблет. Казах, че съм в нейната посока, и че пътеката е право надолу през високата трева. Тя не прояви желание да ме последва, а аз бързам нямам време за губене. Притока на река Пробойница, в началото на гората беше пресъхнал. Предните две години тук съм пил вода. Дали тази година навсякъде с водата щеше да е така? Приятната пътека за спускане с колело през гората беше превърната в път от дървосекачите. Коловозите са дълбоки, колоездачите ще имат главоболия в този участък.
Хижа Пробойница наистина се оказа неработеща. На мосчето има нещо като преграда, имах си вода не ми трябваше да се отбивам до чешмата. Не след дълго стигнах до първите къщи на село Губислав. Подминах и спирките, които са вариант за преспиване при неработеща хижа. В следващите къщи от селото си откъснах няколко ябълки и се спрях да пия вода на чешмата и да измия ябълките. Две години минавам от тук и не съм забелязал, че близо до пътя има чешма. Двама дядовци ме заговориха. Водата била идеална, може ама наличието на уранова мина наблизо ме притеснява малко.Казаха ми, че ходя много бързо. Дали наистина беше така или годините им вече променяха представата им. Тук някъде започнах да усещам неудобство в лявото стъпало. Събух маратонката и я почистих от евентуални камъчета, но ситуацията не се промени.
Камиони продължаваха да изнасят камъни от мината и да ги носят на някъде. От Интернет знаех, че са измерени повишени нива на радиация в тези камъни, но това не спираше концесионера. Това се влага в направата на пътища и къде ли не и няма кой да вземе мерки. Мила картинка е това нашата родна татковина. В страни на пътя към гара Лакатник имаше канавка, в която се поставяха тръби. Концесионера се е задействал. Моите проблеми с лявото стъпало продължаваха и ставаше притеснително. На една сянка спрях и си свалих чорапа. Открих и причината, сутринта не съм стегнал добре бинта и се беше набрал малко и това е довело до протриване на стъпалото ми. Не беше фрапиращо, не ми се занимаваше да пренавивам бинта просто го пооправих малко и продължих. Доста глупаво от моя страна, добре че нямаше сериозни последствия.
Към 13 часа бях до кръчмата. Без да се замислям се намъкнах вътре и си поръчах пъстърва с двойна гарнитура(картофки и домати/краставици), отново нямаше от детската бира, пак трябваше да се правя на мъж. Чакането на поръчката ми, си отне доста време. Наложи се да пия и фанта докато ми дойде порцията. Чакането си заслужаваше всичко беше толкова вкусно. Солта влезе в употреба всички се солеше душманската. Няма как големите цели, изискват големи жертви. След 1:30 минути прекарани в заведението беше време да продължа. Препоръчвам това заведение с две ръце. Пъстървата се лови час-два преди да се приготви от рибарника. Самото заведение се намира на два километра от гара Лакатник. Има си басейн, абе местенце за приятен обяд. През 2013 съм го пропуснал голяма грешка :(.
Хронологията на снимката показва, че 14 часа съм поел отново на път. Беше ми трудно да изляза от кръчмата. Леко бях преял, беше ми тежко, очакваше ме омразен асфалт в следващите 2-3 часа. Докато стигна до магазинчето на гарата, явно тежестта в корема ми беше преминала, защото си вземах сладолед и един литър вода. Вярно, че беше жега и скоро бях обядвал, но страха ми от жадуване се оказа твърде голям. От гарата тръгнах с около два литра вода, а ми предстоеше около 1 час до следващата вода. Отцепих по пътеката, която сече серпентините на пътя. Спомням си какво беше предните две години тук. Постоянно пъшкане и цветущи изрази. Сега нещата изглеждаха по-добре или поне искам да се убедя, че е така. Усещайки грешката, която съм направил с водата, откровено започнах да я прахосвам. Излях около половин литър от шишето върху главата си с цел охлаждане, но от меха нямаше как да излея вода без да сваля раницата. Нямах време за спиранията, хората са го казали "който няма глава, има крака". Малко след последните къщи на гарата срещнах двама колоездачи. Почиваха под сянката, оказа се че и те са към хижата, но не бяха за морето, малко сме "лудите" хора.
На чешмата вместо да пълня вода излях вода от меха си. Бях се качил без почивка и умора до тук, но отново имаше причина да псувам. Как е възможно да нося 2 литра вода за 1 час преход? Докато се охлаждах на чешмата колоездачите дойдоха, не се застояха дълго на чешмата и продължиха. Аз също нямаше причина да се застоявам повече и ги последвах. В селото ги видях под сянката до чешмата, моята цел обаче беше магазина на селото. Типичен селски магазин, висок таван, много рафтове, повечето празни. Навява спомени за детските ми години и магазина на село. Вземам си сладолед и тоник. Сладоледа е идеален, ама тоника е отвратителен. Може да утолява жаждата, ама тази напитка не е по вкуса ми, носих част от нея с мен до обяд на другия ден. Никога повече тоник.
На излизане от селото има продължителен баир. Никакъв проблем да го мина без почивка, дали наистина бях в по-добро физическо състояние от миналите години или си въобразявах. Пердаших възможно най-напряко без да ползвам серпентините. При излизането на чакалирания път нещо изпуснах пътеката и не ми се вадеше телефона за да гледам къде точно е. Знаех, че по пътя също ще стигна до хижата макар и за по-дълго време. Малко преди пътя да се слее отново с пътеката има нещо като чешма. Разхладих се и седнах да си почина, не ми оставаше много до крайната цел. Тук извадих телефона да погледна колко съм обиколил по пътя, не беше малко.
Бях решил да снимам на ключови места за да мога да се ориентирам след това по хронологията на снимките колко време ми е отнело преминаването на даден участък. Часа на тази снимка е 16:59, а това което съм снимал е част от постройките на Тръстеная. Т.Е за 12 часа бях стигнал до тук, като в тях влизат 1 и 30 почивка. Паркирах се на една от многото пейки пред хижата. Имаше чудене дали да продължа да ходя или да остана тук. Болките в лявото стъпало и напредналия час, наклониха везните да остана тук. По план крайната ми точка за днес е тук, да не си позволяваме своеволия още от първия ден.
Разопаковах си краката и ги препичах на слънцето. Хижарката се появи след време и я питах за нощувка. Чакала две двойки с резервации, но стаите им били от по 3 легла и не знаела дали ще са съгласни да ползвам свободното легло. Разбрахме се да изчакам и да ги питаме. Тогава още вярвах на думите и бях спокоен, че ще спя в хижата. Скоро дойдоха и колоездачите, попитах ги дали имат запазени места в хижата, но се оказа че веднага продължават и няма да спят тук. Докато чакам си вземах 4 кебапчета и хляб за вечеря. Започнаха да идват и работниците от малиновите плантации. От разговорите им разбрах, че хижаря имал рожден ден, което обясняваше многото коли около хижата. Нещо започнах да се съмнявам в думите на хижарката.
Така висейки като изпъдено куче пред хижата времето си минаваше. Стана 9 часа, никой не дойде да каже нищо. Определено ме виждаха и едва ли бяха забравили за мен. Към 9:30 влязоха да празнуват, никой до този момент не беше пиян. Всички ме гледаха и знаеха, че чакам за нощувка в хижата. Никакъв турист не дойде до 10 часа. Стъмваше се, нещо в мене изчатка, напълних си вода и тръгнах нагоре през плантациите от малини. Вече беше тъмно, не бях извадил челника идваше ми да вляза в малините и да развъртя щеките. Да видим тогава дали от листа могат да правят вино, нещастници. Наистина бях ядосан, все пак бях човешко същество не някакво куче. Това хижа ли е или? Мога още много неща да напиша, ама живи и здрави да са.
Миналата година с бандата колоездачи бяхме спали в горичката след малиновите плантации. Планът ми сега беше същия. Намерих си едно голямо дърво да ме пази от росата и се приготвих за лягане. Добре, че бях вземал фолиото и малко по-сериозна екипировка. Да спа сам сред нищото не е от любимите ми неща, но се налагаше. Имаше пълнолуние, докато се приготвях да си легна дори не ми се наложи да си светя всичко се виждаше на лунна светлина. Явно не бях натрупал достатъчно умора и не успявах да заспя. Всеки шум в гората ме притесняваше, човек си въобразява какво ли не в такива моменти. Тъкмо съм заспал и мина един от джиповете на гостите на хижата. Пак на ново с опитите за спане. В цялата ситуация дори забравих да си намажа краката с крем. Около мен беше пълно с хора, реално погледнато нищо не можеше да се случи, но страха понякога е алогичен.
В крайна сметка това си беше част от преживяването ми наречено Е3. Имало е причина всичко да се случи по този начин, поуките трябва да си ги вадя сам. Деня като цяло беше успешен, бях изпълнил плана за деня. Като изключим проблемите с лявото стъпало, нещата не изглеждаха зле. На сутринта се оказа, че съм бил близо до бивак на други хора.
No comments:
Post a Comment