Е3 2015. Това наистина е края.

Не бях си навил алармата и съм се успал, в чистите чаршафи. Събудих се към 6 часа, изпуснал съм изгрева. Няма нищо, не съм чак такъв ценител на красотата. Облякох се, камъчето в джоба и към носа. Не исках проблеми с военните, затова не стигнах точно до носа.

Не слязох до брега и без това е осеян с камъни. Седнах на ръба точно преди да почне стръмното надолнище. Все пак толкова дни се движех по ръба, защо сега да слизам в ниското. Постоях около час потънал в мислите си. Преповторих обещанията, които предстоеше да започна да изпълнявам. Пак имам работа за вършене, няма почивка ей :). Ама имам още 6 дена от отпуската си, след това започваме с задачите.

Не мога да пропусна и ритуала с камъчето. Вече си имах 3 камъчета в хола, затова от Ком си вземах само едно. Хвърлих го в морето, това е края!
Обмислях варианта да си запазя маратонките като спомен за всичко, което се случи. Кифленското в мен проговори когато си ги купувах, но не съжалявам. Железни, единственото им поражение е тази дупка, която се вижда на снимката. Вярно, че мрежичката им се протри от храстите, но ако не се бях спънал в една пръчка нямаше да има дупка. Подметките им бяха в идеално състояние и до края ми осигуряваха комфорт. С тяхна помощ успях да направя нещо голямо. Не знам дали достигнах границата на възможностите си, но определено не съм бил по-близо друг път. Далеч съм от мисълта да се сравнявам с Дизела, това си беше моята версия на "Reach your limits". Само ден преди на напиша тези редове, този НЕчовек премина маршрута за 4 дена, 13 часа и 5 минути. Респект, едва ли мога да си представя за какво натоварване става дума и каква воля се изисква за да преодолееш всички трудности. Значи има какво да желая от себе си. Дали е "невъможно" за мен? Част от мен иска да провери това, но нали си обещах, че нещата приключиха. Единствения начин да тръгна отново по пътеката е само с вода и ветровка в раницата. Също така и по-добра физическа подготовка. Тези условия са трудно осъществими, така че страницата е затворена :).

В хотела закусих 3 пържени филийки със сладко и айрян. Готвачката явно не е чак толкова зле колкото си мислях снощи. Или просто бях в по-добро настроение. Някак безразлично приех факта, че колата обслужваща хотела преди малко е тръгнала за Слънчев бряг. Ще трамбовам по плажа до Елените, няма как. Сервитьорката ми се стори по-симпатична от снощи, въпреки лошата новина. Днес не бързах за никъде, реших преди да тръгна да пия една бира в кръчмата. В Емона няма добро покритие на мобилните оператори, за интернет и дума не може да става. Вечерта се оказа, че хотела не предлага WiFi зона, така че не можах да проверя до къде е стигнал Тони и дали ще подобрява рекорда. Смучейки от бирата си, изненада.

Мая Петрова води група бегачи към морето. Тони Петков, Божидар Антонов, другите не ги разпознах. Дълго се чудех дали да отида до фара, след тях. Само преди час там нямаше никой, явно хората не искат показност. Какъв съм аз да ги притеснявам. Нито съм бегач, нито ги познавам лично. Все още смятах, че опита е на Тони, а зад него стои Run.bg все щеше да има някой на брега сутринта, ако искаха масовост. След като достигнах до цивилизацията разбрах, че рекорда е на Божидар. Все тая уважение и към двамата. Тони направи Витоша 100 в два последователни дни, само този факт е достатъчен. Като стана дума за пътя ми към цивилизацията, не мога не спомена на какво се натъкнах.

Явно не само хората ходят на плаж :)

Няколко човека ме попитаха "доволен ли си?". Отговорът на този въпрос е положителен. Изтощението, недоспиването, обезводняването всичко това си заслужаваше да се изживее. Красивите гледки са ясни. Спането под звездите, в края умората беше толкова голяма, че изобщо не ме интересуваше къде ще легна, важното беше да спа. Въпреки, че през целия преход вярвах, че имам запас от физически сили фактите май са различни. При първото бягане, две седмици след края на предизвикателството, прасците ми се схванаха само след 5 километра. Явно съм бил много близо до срив, не съм жеУзен още. В този разказ обръщах прекалено много внимание на яденето, но така го чувствах по време на прехода. Водата сякаш не беше проблем, но яденето определено беше. Постоянно бях гладен, нямаше свиване на стомаха или нещо подобно. Някои хора губят по 10 килограма от личното си тегло по Пътеката за 16-20 дни, аз не можех да си позволя подобно нещо при моите 60 килограма.

Тази година наистина се получи истинско Ком-Емине. Предните години нещата нещо не се получаваха. През 2013 си намерих спътник и малко или много не намерих пътя към себе си. Може би така е трябвало да стане, отчаянието ме беше обхванало още първите дни. Най-вероятно, ако не беше Николай щях да се откажа. С колелото обстановката се променя много бързо, адреналина постоянно е на ниво и някак си не може да останеш сам с мислите си. Тази година обаче времето за размисъл беше в изобилие. Имаше моменти, в които се  превръщах в човек, постоянно мрънкащ и недоволен от всичко и всички. Натоварващо е да си близо до такива индивиди, ама от себе си няма как да избягам. В крайна сметка 10 незабравими дни.

Изпълнихме една голяма цел! Дай да видим сега как ще се справим с всички обещание :).