Е3 2015 - 5 ден. Ако трябва и с лазене.

Умората и бирата са си казали думата. Спал съм непробудно в удобното легло. Алармата се разпищя, пропуснал съм вибрацията. Светнах с телефона, оправих леглото набързо, взех раницата и излязох на верандата. Всичко прилежно бях събрал в раницата снощи за да не вдигам шум сутринта. На вън времето не изглеждаше обещаващо, духаше вятър. Изпих си киселото мляко на завет и някак не ми се тръгваше. Не ми се мислеше какъв вятър има на билото. Помотах се малко, но в крайна сметка тръгнах. Според снимковия дневник 4:40 съм напускал хижата.

Посоката беше ясно, но все пак погледнах на телефона за да съм сигурен. Следваше продължително изкачване на връх Амбарица. Тази сутрин компания ми правеха стадо крави. Имаше достатъчно светлина за да разпозная силуетите им. Иначе светещите им очи можеха да дадат воля на въображението ми. За разлика от вчера луната не предоставяше достатъчно светлина. Изкачвах се бавно по баира без да бързам за никъде. Стремежа ми беше само да не спирам независимо от темпото. Вятърът не беше нищо сериозно, не знам защо докато закусвах ме е наплашил толкова. Ветровката и кърпата свита на два ката, ми предоставяха достатъчен комфорт. Слънцето обещаваше да се покаже,  но за да стопли трябваше да мине още време. От билото се виждаха светлините на селцата от двете страни.

Достигам до Голям Купен. Когато децата рисуват връх сигурно имат предвид точно него.  В най-високата му точка има  всичко на всичко 6 квадрата. Свивам щеките и ги закрепям на раницата. Тук не са ми нужни, ръцете ми трябват свободни. Започвам да се катеря, страха лека полека се настанява в сърцето ми. Достигам първото въже, диша се малко по-спокойно. Има място, на което имаш възможност да се отдалечиш леко от въжето или да катериш отвесно следвайки въжето. За нищо на света не пускам това въже. Стремя се да не поглеждам в страни и без това ме е страх достатъчно.

 Посрещам изгрева на Купена, с изглед към Ботев. Час 6:30 .

Записвам се в книгата на върха. Някъде до надписа Шуменско.  Нямаше много място на страницата и се задоволих с долния ъгъл. Опаковам всичко отново и го връщам в кутията. Запленен от гледката и страхувайки се от очакващото ме, оставам доста време на върха. Слизането по въжетата не беше проблем. Наличието на въжета беше достатъчно да ми вдъхне кураж. Има места, на които май са пестили от въжета или някой ги е вземал. Там вече страха вземаше превес. На едно такова място духаше вятър и заплашваше да ме отнесе на някъде. Хванах се за един камък и започнах да се чудя. Да чакам да поотихне или да рискувам. След дълго мислене реших да мина. Почти лазейки се добрах до по безопасно място и на завет. Тук си мислях как ли ще мине Филип Драголов. Интернет е пълен в видеа, в които катери почти отвесни скали, а аз се лигава тука.

След много страх и пълзене, трудното оставаше зад гърба ми. Вече се диша по спокойно,  черпя се с боровинки "за бог да прости". В 7:42 е ясно, че днес няма да се мре. Разпънах щеки и продължих. Следваше едно последно изкачване преди заслона. Не ми се обикаляше по подсичащата пътека, но така и не успях да видя друга. Последва ходене без път и пътека. Посоката беше ясна, все пак връх Ботев се вижда и времето беше ясно. Цепенето напряко без ясна пътека ми създаваше проблеми. Краката ми се разместваха в маратонките и пришките на петите ме боляха. Не беше никак приятно. На няколко места видях купчини от камъни правени явно за оказване на пътеката, но такава липсваше. Прекапа леко, небето беше сравнително ясно, но все пак бях в централен балкан. Мислях си, че трябва да побързам и да се опитам да сляза колкото мога по-бързо към Тъжа. Скоро излязох на коловата маркировка и терена стана по-поносим за ходене. Последва спускането към заслона. Видях човек да оправя прострените отвън чаршафи и се приближих. Мисля беше хижяра, поговорихме за времето, не го давали да вали. Не получих покана да вляза, пък и нямах голямо желание.

Можеше да хапна някакви филийки, ама времето ме притесняваше. Предните два пъти се бях качвал по серпентините. Днес също не мислях да мятам гюбеци на Тихомир и отцепих право нагоре. Скоро осъзнах, че не направих снимка за дневника на заслона. Спрях да снимам, не че се бях уморил :)

 Някъде долу в ниското е заслона. Аз идвам от пътя, който се вижда на отсрещния хълм. Явно съм бил на заслона към 9:25. Не си давах много зор по баира. Бях включил на първа балканска. Почуквах с щеките при приближаването до всяка от постройките близо до пътя. На слизане към заслона, да една от тях имаше разложен труп на крава или теле. Не исках да изненадам някое животно, затова вдигах шум.

След качването на Ботев не бях изморен. Вятъра подухване стабилно, всяко застояване на едно място беше опасно. Предполагам от Рай се качиха трима туристи почти с мен и влязоха в станцията. Нямах желание да влизам, почерпих се едно пакетче мед. Не знам защо съм пропуснал да снимам станцията. Това обаче ми дава повод да се похваля със снимка от миналата година.

Все пак съм се сетил изглежда за дневника и съм направил една снимка. Правена е в 9:55,  т.е по-груби сметни съм се качил за 30 минути от заслона. Следваше  слизане по каменист път, което не беше приятно. Нямах проблеми с ходилата или коленете, но губенето на височина винаги ми е било неприятно занимание. Не се отбих до водата, около заслона Маринка. От сутринта едва ли бях изпил повече от 200-300 милилитра , времето не предразполагаше към жажда. На моменти дори от носа ми се отделяше секрет. Понеже е лошо да се губят соли ги връщах обратно през устата. Като малките деца и аз си ядях сополите, въпреки че то си беше почти вода.

Докато стигна до пътя водещ към Тъжа се движех с темпото на обикновен турист, пазех си колената. След преминаването на пътя и хващането на пътеката се разбързах. Не е добре манджата да се остава да изстине. Тук наклона е приятен и може да се развива добра скорост без много усилие. Предните години бях виждал, че хижаря наблюдава пътеката с бинокъл, имах още един повод да побързам. От време на време гърмеше, но дъжд все още нямаше. Минах по моста и се отправих към Тъжа. Поръчах си супа боб, 2 вафли и фанта. Докато обядвах на стената в столовата видях некролог на мъж. Мисля беше на домакина, който ме беше посрещал предните две години. Не съм сигурен, но мисля беше той. Приятен човек, лека му пръст.

Тук също има интернет, но не и покритие на мобилните оператори. Не бях се обаждал вчера на нашите и помолих братчета да го направи, за да са спокойни. Нямах скайп на телефона и това си беше пропуск от моя страна. По план днес трябваше да стигна до Мазалат. Същия преход го бях правил през 2013, сега би трябвало да ми е малко като разстояние. Като правех плана сметнах, че предния ден ще е изцедил силите ми. Затова и днешния беше планиран като почивен ден. Обаче се чувствах добре и нямаше признаци на умора. Реших, че ще опитам да стигна поне до Партизанска песен. Изкачването след Русалийския проход не беше проблем. Бях си починал докато обядвах, но и не бях се натъпкал за да ми е тежко на стомаха. 

Голям Кадемлия се пада в страни от главното било и не се качва. Псестих си качването на още дин двушилядник днес. Някъде около гроба на обезглавения четник бях изненадан. Около пътеката от където трябваше да мина, имаше камион и хора около него. Чуваше се че режат коловете, ами ако бяха роми. Как щяха да реагират ако ги хвана докато правят зулуми. Дори не посмях да снимам кръста и гроба, да не си помислят, че снимам тях. Продължих по пътеката със свито сърце. Оказа се напразно, не бяха роми. Подменяха коловете, които имаха нужда от смяна. В камиона имаше доволно количество нови тръби. В района няма много липсващо колове, защо бяха избрали него. Преди и след Котел е много по-лошо положението.

Малко преди пеещите скали видях крава, която скоро беше родила. Малко след това видях и потвърждение на предположението ми.

Част от пъпната връв на кафявото теле все още висеше. Незнайно защо майка му не беше близо до него. По мое мнение беше на не повече от два дена. Черното теле, което беше зад него скоро побягна, но малкия не се плашеше особено от мен. Не се опитвах да го приближавам, за да го притеснявам. Нарадвах му се от пътеката и си поех по пътя. 

Времето беше идеално за ходене. Имаше слънце, но не беше горещо. Бях с късите панталони и дори на моменти бих казал, че ми беше хладно. Реших, че няма смисъл да пропилявам такъв прекрасен ден и е добре да ускоря темпото. При подсичането на Триглав единствената ми мисъл беше как да напредвам по-бързо. Към края пътека предлага доста камъни. Подскачайки от камък на камък адреналина започна да се вдига. Осъзнавах, че е леко безумно и едно грешно стъпване може да ми струва скъпо. Какво от това, цялото начинание е рисково, сега за 1-2 километра ще си правим проблем. Не липсваха критичните моменти, няколко пъти подметките приплъзваха и вкупом всички мускули на краката се впрягаха за да ме задържат изправен. В крайна сметна всичко се размина и акостирах пред Мазалат, щастлив и с адреналин до козирката. 

Имаше хора готвещи се за пир. Разпалваха барбекюто и правеха салати. Взех си една фанта и кроасан. Хапвах и гледах суетнята им. Щастливци, а мен ме чака още път. Не исках да излизам от ритъм и не се бавих много. След хижата се продължава по черен път и няма големи препятствия, с които да се забавлявам. Леко отегчен се включих в пътеката, която влиза гората. Въпреки падналите дървета, пътечката е приятна. На гребена на емоцията опитах да бягам. Нямах голям успех, раницата беше много нестабилна, колкото и да стягах всички презрамки. Скоро се отказах от тези опити и продължих с бързо ходене. При планирането на прехода, бях решил до Тъжа да го карам по-спокойно и след това да натискам колкото мога. Идваше времето в което трябваше да премина в спринт към финала. Дали не е рано? Ами ами ако се претоваря? Дали мога да правя нощни преходи? Подобно въпроси се въртяха в главата ми. Наистина настъпваше етапа, в който мисълта за пестене на силите, трябва да остава все по-назад. Нали исках да тествам границите на възможностите си, до тук определено не бях ги достигнал. Реших, гоня Узана тази вечер. 

На чешмата Коритата имаше голяма група деца. Докато стигна до нея се изнесоха по пътя към Партизанска песен. Хапнах едно пакетче мед и пих вода на чешмата. Слънцето си печеше и си  намокрих с вода главата и тениската за да се охладя. Подгоних групата, все пак трябваше да стигна преди тях на хижата. Ще вземат да ми изядат манджата. Смятах да вечерям на Партизанска песен, това едно от местата, на които яденето е задължително. Легенди се носят за гозбите там, пък и лично съм оставал доволен. Пътят надолу е осеян с камъни, беше неприятно, но нямах сериозни проблеми. Подминах групата, бяха с няколко учителя. Малко след това заваля и дъжд. От начало просто ръмеше, но после си заваля сериозно. Един малък планинар ревеше здраво, въпреки че беше в специална раница с дъждобран и би трябвало да му е комфортно на гърба на баща му. Така се става човек, ама да не си близо. Подминах ги възможно най-бързо.

Акостирам на хижата. Вечерята е шопска салата, пилешка супа, 4 кебапчета и 4 филийки. Досрамя ме да снимам, но кебапчетата бяха украсени с целина, а лютеницата сложена в едно кръгче от широка чушка. Дори нещо просто поднесено с малко въображение може да стане красиво. Не че нямаше да си изям всичко и без тази украса, ама. Затвърждавам убеждението си, че това място е задължителна спирка. Докато вечерям минават над 20 джипа, правят Ком-Емине. Домакинята ме заговаря, издавам от къде идвам и на къде отивам. Леко е учудена от днешния ми преход, пита дали не съм се объркал. Абе има нещо объркано, ама май е по-генерално :). Споделя, че по Пътеката тази година имало повече хора от главната улица на Габрово. Започва да ми става студено, бях мокър и седнах на масите отвън да не цапам вътре. 

Нямам време за приказки потеглям.

Часа е 6, остават ми около 4 километра до крайната точка за деня. Не ми се бърза много, но се опитвам да вдигна телесната температура. Застояването на едно място не ми се отрази добре. След отклонението по черния път и качването на няколко баира, вече се чувствах по комфортно. Мотивацията вече не беше на ниво, рано или късно щях да стигна. Беше доста мрачно и се създаваше усещане, че е късно. Гората намаляваше още повече светлината. Излизам на асфалта и набивам крак над километър до хижата. 

Хижарката е под пара, приготвя вечеря на туристите. Изчаквам да се освободи пред хижата и разопаковам краката си. Стаята ми е на 3 етаж, добре че не ме болят краката. В стаята съм с 6 човека правещи Ком-Емине, по техните думи втора година. Миналата година стигнали до Добрила и тази година тръгнали от там. Хваля се какви съм ги свършил днес. Човек се чувства някак по-добре  когато го потупат по рамото :). Без капка свян си включвам телефона, все пак това му беше 5 ден без зареждане. Душ и слизам в столовата да не съм сам в стаята. Поръчвам си бира, оказва се че имат кисело мляко, един бъркан. Намирам моите хора и сядам при тях. След вечеря оставаме с един от туристите. Питаме какво целя с тази комбинация, бира и мляко. Честно не бях се замислил, че стомаха ми може да има проблем. Леко се притесних, ами ако наистина имах проблем. Легнах си със свито сърце.

Днес достигнах средата на маршрута, бях и на средата на планираното време. Преизпълнявах плана макар и с малко. Преди да легна прегледах до къде мога да стигна утре и реших крайната точка да е Предела.