Monday 31 August 2015

Е3 2015 - 4 ден. Към ресторанта.

Пейката не беше много удобна. Въртях се постоянно за да не натъртя някой от кокалите си фатално. Небето отново беше ясно. Луната осветяваше всичко. Дори когато отидох до тоалетна в 1 вечерта, с мене се движеше и сянката ми. Ситуацията наподобяваше явлението "Бяла нощ", но източника на светлина беше луната, а не слънцето. Ранното лягане имаше ефект, към 3 часа вече се бях наспал и чаках да звънне алармата ми в 4. Пейката ставаше все по твърда, но нещо ме задържаше към нея. Масата започна да вибрира, време беше да видим наистина ли е толкова приятна тази нощ. Архивната снимка показва, че 4:24 вече съм напускал хижата. Доста съм бил експедитивен, успях да хапна и задължителното пакетче мед.

Завързах с "телъ", вратата на хижата и поех към коловете. Въпреки, че беше много ясно и наистина имаше сянка, на моменти трудно виждах следващия кол. Пестях от челник, но нямаше къде да се изгубя. Тялото ми отново му трябваше време да се събуди. Наболяваше ме и левия прасец, гледах да не го товаря много. Изкачването си го бива, но и гледките към Златица не оставаха назад. Не само нощна София изглежда красиво.



Телефона, не е успял да хване и малка част от красотата. Видях няколко автомобила да напускат града. Светлините им светваха и угасваха в зависимост от това дали са в гората или не. Не че съм ценител на красотата, но терена ме караше да почивам през 5 минути. Не си давах много зор, бях станал достатъчно рано за да си позволя малко своеволие. Утеха ми беше, че миналата година бях с колело, по тежка раница и пак се бях справил. Нямаше причина сега да не успея. Стадо коне ми правеха компания. Не знам кога спят, но тази сутрин кротко си пасяха. Нямах желание да викам днес, вчера изглежда съм изпуснал добре напрежението. Колко повече набирах височина, вятърът се засилваше. Не беше нищо сериозно, все пак бях с ветровката и дългите панталони.

За да се придобие някаква представа какво всъщност има на предната снимка, ще кача още една правена от същия ъгъл.




Часът е 5:36 вече съм се качил на връх Паскал.

За час и 20 минути съм се качил на билото. Не е зле. Тук ходенето вече е по-лесно. Настъпих педала, тялото вече е загряло, трябва да поддържаме телесната температура. Честно казано нямах престава колко ми остава до чешмата Петте чучура. В раницата носех не повече от половин литър вода. Времето беше достатъчно хладно за да не ми се пие вода. Скоро разпознах последната седловина преди хижа, оставаше ми не повече от час. Николай тук ме беше нахокал при пешеходния ни преход, че ходя твърде бързо. Какво ли би казал сега, направо си летях ниско над земята :)


Посрещам изгрева някъде по билото



В 6:50 съм пред чешмата, време за закуска. Хапвам вафлата и си пийвам от водата в раницата. Студена изворна вода не е оферта рано сутрин. Зареждам след това вода в шишето и продължавам. Видях и една сърна, която се зачуди какво да прави като ме видя и стоя неподвижна доста време. Извадих телефона, но слънцето беше между мене и нея, и всичко което се вижда е едно голямо светещо петно. Сърните ще се окажат много неориентирани същества, пък какъв шум дигат в гората не е истина. За това по нататък. 

Последва едно продължително ходене с непрекъснати качвания и слизания. Незнайно защо някъде тук през главата ми минаха мисли за детството ми. Обзе ме чувство на тъга, спомнях си времето когато всичко беше толкова просто. Козето мляко и мазната баница бяха пред очите ми. Явно самотата през последните дни си казваше думата, вчера виках по билото, днес ми се плачеше. Както каза един приятел преди да тръгна, "много шум в главата" е това да го правиш сам. Може би, ама пък някои хора са си самодостатъчни, да ли не съм от тях? С замъглен поглед от емоционалната буря виждам арката на прехода.


Със сигурност това е снимката с арката. Би трябвало да е в центъра на кадъра, ама и аз не я виждам. Дори очите ми трудно, я различаваха тогава, пък какво остава са скромния ми телефон. Изглеждаше да е толкова далеч и недостижима, а дори не беше и крайната цел за деня.
Спомних си за думите на maratonec, мярката за разстояние на Ком-Емине, "на майкината си". По-точно май не мога да го кажа.  Духа все още беше на ниво, времето беше идеално. Не даваше индикации да се разваля, а миналата година малко преди кончето ме настигна гръмотевична буря.


Имах лек спор със себе си дали да хвана подсичащата пътека на кончето. Реших да ходя по билото, но скоро хванах една пътека, която неусетно ме свали доста надолу. Подсичащата пътека беше близо до мен и се прехвърлих на нея. Утре щеше да има достатъчно треперене, няма защо да се наказвам от днес. От тук до Ехо се разминах поне с 15 туриста. Отново бях сред хора, стига ми толкова самота. Малко преди изкачването на Вежен изпреварих мъж. Беше с тежка раница и бермуди. Поздравихме се и продължих.  Имах още една причина да подържам стегнато темпо на качването, няма сега да се излагаме пред хората я. Пропускам водата, преди върха, имам си достатъчно.


Открийте 10 разлики :)

Часът е 9:50, ако приемем че имам 2  часа до Ехо, трябва да стигна точно за обяд. Само, че от там идва голяма група туристи дали бяха оставили нещо и за мен. Няма страшно, все някоя вафла ще има да залъжа глада. В групата има и малко момче, не повече от 7 годишно. Вече не му се върви и родителите му го залъгват по различни начини. Голямо предизвикателство е да си с дете в планината, в един момент раницата ти може да натежи с 15 кила. Аз нямам право да се оплаквам, виж колко по-лоша може да е ситуацията.

Подсичам връх Юмрука, слънцето вече е високо започвам да се потя. Това не ми пречи обаче да бързам към манджата. Изворчето на пътеката е пресъхнало, размина ми се с разхлаждането. Малините край пътеката не представляват интерес, искам нещо да напълни стомаха. Тук в горичката през 2013 ми беше доста трудно. Бяхме направили 14 часов преход и силите ми бяха свършили, а хижата се виждаше от 2 часа. Сега бях добре. Точно преди хижата, пътеката е разкопана. Не знам какво ще правят, но изкопа прилича на канал за кабел. Дължината му беше поне 20 метра, напълних си маратонките с пръст.

Нахлувам в хижата и веднага питам за храна. Тук е доста по-комерсиално така, че няма място за притеснение. Озовавам се на масата отпред с две чинии зеле. По принцип не обичам готвено зеле, ама чистия въздух промяна всичко. Малко съм подранил за обяд 11:47, няма проблем. 


Гледката пълни душата, а лъжицата стомаха. Какво повече му трябва да човек.

Има дори Интернет. Споделям напредъка си в социалната мрежа. Преглеждам постовете под изказването ми, че тръгвам за морето. Мога да остана много време на тази маса, но слънцето в комбинация с ветровката ми направо ме принуждавам да потегля. Мокря главата и кърпата си на чешмата и потеглям. Козя стена е на 2 часа от тук. По пътя се чудя дали да се отбивам там, имам си всичко, пък и съм сит. Разумът ми казваше да не губя време, но като стигнах до стъпалата на хижата без да се замисля слязох по тях. За пръв и единствен път през целия преход имаха ариана радлер. Бях доволен въпреки, че бира и кроасан ми излязоха 5 лева. Добре, че тая година хижаря беше зает и не ми обяснява как носели всичко с раниците. На масата отпред имаше група туристи, пийваха ракия със салата, поканиха ме. Отказах само това ми трябваше, в тази жега. От дума на дума разкрих плана си за Добрила и последваха изпитателни погледи. Коментирах ме и опита на Дизела, явно цялата шумотевица имаше ефект. Хората бяха запознати какво е планинско бягане.

Предните две години бях хващал пътеката за Христо Даново, защото от там минаваше трака. Сега не ми се обикаляше и реших да катеря нагоре. "Няма да му мятам гюбеци, аз на тоя Тихомир"(цитирам по памет), това е култова реплика от пътеписа на Боян Дочев. Tito, дано не се обиждаш, но това ме хвърли под масата. За да разведря обстановката си повтарях тази фраза, докато се потях при изкачването. Така в добро настроение стигнах до Беклемето, арката вече не беше на майната си, а на един хвърлей разстояние. Нямах желание да се качвам до там. Хванах коловата маркировка и качвах възвишенията с цел да спестя малко време. Дали имаше голям ефект не знам, но имах сили и можеш да си го позволя. Жегата вече не се търпеше. Колената ми пареха. Между дългите чорапи и късите панталони само те оставаха на слънце и се бяха зачервили. Трябваше да взема мерки за да няма по-сериозни последствия. На Орлово гнездо намокрих една от кърпите си за глава и я завързах на дясното си коляно. То беше изгоряло по-зле. Задната част, където кожата е по-нежна нямаше поражения, "ще оживея". Подкрепих се с още една бира и кроасан. Оставих част от бирата на един пастир, който ме пита колко струва. Каза, че не пие, ама любопитството му относно цената и говореше за друго.  

С овързано коляно напредвах към Дерменка. Предстоеше ми не малко път, а имаше и доста баири да качвам. Нямам идея колко е бил часа, снимковия дневни мълчи по въпроса. Не ми е било до снимки, като знам какво ме чака още. До Дерменка стигнах бързо, нямаше смисъл да се отбивам, хванах гората. На рекичката след хижата пих вода и намокрих кърпите на коляното и главата си. Знаех, че нямам много време и трябва да напредвам колкото се може по-бързо. Натиснах педала, не чувствах сериозна умора въпреки, че бях ходил доста този ден. Тук отново преминах на "Ти само ми ела".  На места наклона си го биваше, което ме принуждаваше да влагам много усилия. Бях далеч от скоростта, която поддържах на захождането към Мургаш, но  не се мотах. Като се замисля от Орлово гнездо до Добрила имам само едно спиране малко преди хижата. Някакъв пастир с кон си търсеше кравите и кучето. Викаше ги от пътя с надеждата, че ще дойдат от някъде. Оказа се от моя край и ме черпи боровинков сок. Бях леко смутен от офертата, ама не можех да откажа. Много сладък сироп, като "мехлем на душата ми дойде". После доста вода изпих.


Виждам оградата на хижата спасен съм. Махам кърпата от коляно и тази от главата, издокарвам се за пред хора и нахлувам. 19:10 ще има време да се изкъпя и да посетя ресторанта.  Това е хижата, на чието меню могат  да завидят и някои кръчми в София. Настаняват ме в най-старата постройка на хижата, наскоро реставрирана. Банята е като на 4 звезден хотел, на сифона на пода е изписано "Добрила 1928". Водата не е много топла, но след 4 дена потене, това изобщо не ме вълнуваше. 

Миришеш малко по-приятно, се отправям към ресторанта. Шопска салата, супа боб, омлет с кашкавал и бира, това ми е вечерята. Вземам си една кофичка кисело мляко за сутринта и на вратата ме връщат съквартирантите ми тази нощ. "Да пиеме по нещо?". Няма как вземам си фанта и сядаме на една маса. Трудно помня имена, пък и поредната бира вече си казва думата. Единият се оказва запален бегач и влизаме в разговор за бягания, състезания, run.bg и всякакви подобни. Разбира се хваля се на къде съм тръгнал и какво мисля да правя. С една дума чеша си егото. Поръчват си по още една бира, часа наближава 22, пожелаваме си успех и тръгвам към стаята. Някой от двамата си беше включил телефона да се зарежда, нямах късмет. От началото на прехода не бях си зареждал телефона, беше на 60 процента и прецених, че няма нужда да нахалства като си включа моя. Има едни разклонители за контакт, ще се окажат полезна вещ по хижите.  

Приключи един от трудните дни в плана. Краката с всеки ден сякаш се чувстваха по-добре. Само мазола на петата ми създаваше лек дискомфорт, но не беше нищо сериозно. Бях ял предостатъчно днес, за утре сутрин има кисело мляко. Ботев ме очакваше, молех се само за още един ден добро време. Навих алармата за 4 часа и помирисах възглавницата. Не съм усетил кога са се прибрали колегите.

1 comment:

  1. Здравей, Йордане! И мен ме хвърли под масата този лаф от пътеписа на Боян:))

    ReplyDelete