Леко зловеща снимка на чешмата с мечката. Часът е 5:40, едно медче за пътненка и поемам по асфалта. Мислях си за двамата туристи, дали бях постъпил правилно? Успокоявах се, че са големи хора и ще се справят сами. Снощи им обясних какъв е маршрута и надявам се ме разбраха. Все пак бяхме се разбрали за 5 часа, а дори нямаше признаци да стават. Сигурно един час щяха да си приготвят багажа. Мисля, че не съм ги подвел и трябва да съм чист пред съвестта си.
Мислейки си за подобни неща крачех по асфалта. Наясно бях, че тук маркировката е рехава, мястото ми беше позната и въобще не гледах за нея. Миналата година с колелото минах през Горно Камарци да закуся, но сега не можех да си позволя този лукс. Закуската трябваше да е на прохода, до паметника. Краката ми бяха горе долу добре. Ходилата ми бяха леко натъртени, но за радост проблемите с лявото бяха останали в миналото. Имах само един неприятен мазол на петата, който се обаждаше само когато стъпя на камък или нещо друго и задната част на подметката ми се огънеше. Сутринта отново ми беше трудно да поддържам темпото, трябва да почакам тялото за загрее, позната ситуация.
Отклоних се от асфалта и навлязох в гората. Въпреки, че луната предоставяше достатъчно светлина да се движа без челник, още от началото го бях пуснал. Тук нещата се промениха и дори с него чувствах липса на светлина. Опънах дългите и следях за оградата. Пътеката много трудно я фокусирах. Мисля имам добро зрение, но в тази ситуация нещо ми изневери. Или пътеката не беше ясно изразена или още ми се спеше. С напредване на времето, естествената светлина ставаше повече и успявах на моменти да се закача за пътеката. На едно място се бях пообъркал малко и реших да се допитам до телефона. Той отказа да ме локализира и докато го чаках се върнах, и видях къде съм изпуснал маркировката. Тогава не обърнах внимание на този проблемът с телефона, но той щеше да напомни за себе си след време. След лекото объркване излязох пред портите на стопанството. Продължих да следвам пътеката въпреки, че май не спестява много обикаляне спрямо пътя. Нямаше голяма роса и краката ми не се намокриха качествено. Видях паметника и забързах, очакваше ме закуска.
Снимката създава усещането, че е рано, но всъщност е 7:20. Снимането не ми се отдава, имало е достатъчно светлина по това време на деня. Забърках си малко мюсли, нямах нищо друго в раницата. Стомаха ми вече негодуваше. От един ден не съм му предоставям нищо друго, днес задължително трябваше да си осигуря стабилно ядене. Вечерта по план трябваше да съм на хижа Паскал, а хижарите са на море. Не ми се слизаше до Чавдар и без това, доколкото знаех Иво не беше известен с манджите си. Бях се насочил към Мургана или Кашана. Имаше време до обяд, но глада не е добър съветник.
Малко след паметника имаше някакви машини, правеха нещо. Огледах, се но не открих каква работа имат там. За сметка на това фокусирах една джанка. Историята от вчера се повтаряше, закуската ми още не беше приключила. Бях с дългите панталони и имах джобове. Напълних ги и двата. Плодовата захар вече започваше да ми липсва. При нормален режим на хранене почти всеки ден ядях по 200 грама плодове, а през работните и до кило. Само мисълта за диня, ми пълнеше устата със слюнка, "трай коню за зелена трева". Похапвайки сливи започнах да набирам височина по серпентините. Следвах си пътя, пътеката нека си сече, аз още закусвам :). В цялата ситуация не можех да регулирам дишането си и едва се влачех. След като изпразних джобовете си стъпих на педала и опитах да компенсирам забавянето си.
Не след дълго терена заравни, сложих очилата за да се предпазя от насрещно движещите се мухи и вдигнах още оборотите. Минах покрай малините, които уважихме заедно с Николай през 2013. Не можех да си позволя да ям и малини, дисциплината трябва се поддържа. Наближавах отклонението "200 метра през копривите" трябваше да взема решение. С колелото бях продължим по пътя и бях слязъл до една изоставена чешма от където завих наляво и се върнах на билото, минах и край чешма. По описание в интернет маршрута се увеличаваше с 2 километра. Взех решението да мина по веломаршрута, не ми се ходеше в копривите. Спускането обаче ми се стори цяла вечност. Знаех, че ще го разпозная отбивката и няма как да я пропусна, но очаквах да стигна много по-бързо. Планината и днес беше обвита в мъгла, гледките си заслужаваха.
Най-накрая стигнах разклонението и започнах да набирам височина. Сега вече бях подготвен психически, че ще ми трябва доста време за да стигна до пътеката. Вдигнах темпото и се стараех да мисля за нещо друго, а не за това колко остава. На чешмата си направих изостар, сипах вода и газ. Държа да отбележа, че и тази пътека има маркировка, така че все още се движа по маршрута. Стадо крави пасеше около пресичането на моя път с билния. Бях решил да следвам билото, без да слизам до хижата. Не бях минавал до сега по този пътека и извадих телефона да огледам. Бях се скрил под сянката и той отново не ме локализираше. Няма как излязох на открито и след дълго чакане потвърди, коя е моята посока. Учудващо за мен пътеката беше ясно различими, изглежда се ползва от много хора, но маркировката не беше на ниво. По едно време пътеката се раздели, започна чудене. Бях в гората и едва ли можех да разчитам на навигацията. На пътеката имаше нещо като циментов кол, който при анализиране на разположението му изглежда сочеше посоката. Едва ли е случайно наличието му точно на пътеката. Реших да проверя тази посока не след дълго видях и маркировка, бях уцелил посоката. Дали?
Очаквах да изляза някъде около паметника на загиналите войни, но бях изненадан. След като гората свърши видях трафопоста, който ми беше познат. Все пак май не бях намерил пътеката. Седнах на пейките под дърветата и звъннах да проверя дали ще има обяд. Имах късмет, на Кашана имаше хора и към 3 часа трябваше да ме чака манджата. Часа беше към 10:10 едва ли щях да се бавя чак до 3, но планина е, не се знае. Окрилен от мисълта за обяда бях готов да изляза на голото било, където слънцето вече се раздаваше.
Тук отново снимката не ми се е получила, затова не мога да се сдържа да не включа следващата.
Поклон пред войните загинали в прегръдката на планината
Слънцето наистина се раздаваше. Предстояха ми 3-4 часа без никаква сянка. Спомням си какво мъчение беше с колелото по макадамения път, създаден от военните. Сега трябваше да е по-лесно, а вчера се беше потвърдила теорията ми, че съм добре подготвен физически. Въпреки това нямах намерение да се качвам на връх Баба, пък и не искам да смущавам военните. Разкриваха се гледки и от двете страни на билото, ама нещо не ми се е снимало.
Последва монотонно ходене по каменистия път. Разминах се и с един джип, какво ли си мисляха хората. Тоя сигурно е луд да ходи в тая жега. Или пък му плащат? Честно казано не ме интересуваше, исках само да стигна до чешмата и да се охладя. Малко преди нея обаче слънцето се скри зад един облак и искаше да развали банята ми. Не му се получи, скоро пак се показа, а аз прах и се къпах.
Тук пък съм си хванал и пръста, "ни тъ бива"
Освежен в 12:30 поемам към Кашана. След ден и нещо в пустошта съм приведен във вид за пред хората. Ускорявам крачка, да не взема да изстине манджата. Правя скоростно спускане през гората, при което почти бягам. В 13:10 съм на прохода, няма да показвам снимка, че пръста ми пак е бил палав :). Пред хижата ме посрещат няколко палета, няма го злобния черен пес. Не бях свил щеките за да имам с какво да се предпазя, но явно беше на предишния хижар. Без да се събувам влизам вътре, посреща ме жена. Явно наистина е имало смяна на стопаните.
Чувствам се малко неловко, ама веднага след поздрава питам за ядене. Имало супа с гъби, до тук добре, ама продължавам да нахалства "Нещо по твърдо?". Изпросвам си омлет, също и бира. Нямам смелостта да имам претенции към бирата, дори и обикновена ще свърши работа. Жената се залавя в кухнята, а внучето(6- 9 годишно) и влиза в столовата. Говори с майка си, нещо не му се седяло в хижата. Каква младеж е днешната, на неговите години нямах телефон и не гледах кабелна телевизия и пак не се оплаквах като него. Получавам си бирата и отпивам, малко ми е гадна, ама ще го преживея. Супата не закъснява, соля душманската и я омитам. Идва омлета, да видим дали може да се сравнява с оня, който помня от миналия стопанин. Идеален, останах доволен. Криво ми беше, че са сменили хижаря. С Николай дори бяхме обсъждали да отидем някой път на хижата и да го видим, посрещна ни човека със сърце през 2013.
На прозореца на кухнята виждам наредени вафли и кроасани. Вземам си 3 вафли Боровец, 1 кроасан и пакетче фъстъци. Това трябва да ми е за вечеря. Сметката пак е народна, нещо под 10 лева, закръглям ги и излизам навън. Чешмата на прохода е пресъхнала, затова си напълних вода от хижата. Слънцето продължава да пече, пълния стомах не помага на желанието ми за ходене. Влачейки се поемам по лятната пътека. Не се минава много време и виждам десерта си.
Толкова ми трябваше да хвърля раницата и да си довърша обяда. Имаше и сянка, така че похапвах на спокойствие. Нямаше за къде да бързам, все пак това ми беше почивния ден. Бях преминал голяма част от разстоянието, път и храната трябва да се намести. След като останаха само най-дребните малини, реших "кисело е гроздето". Нямах работа повече тук. Набрах височина и сянката свърши. Не е от най-приятните неща да си по това време на деня на откритото било. Пътеката само поддържаше височина и не бяха нужни много усилия за да се напредва. На едно поточе спрях да си намокря кърпата за глава. Никой не се е погрижил да събере водата по някакъв начин и не става за пиене, но успях да намокря доста неща по себе си. Походих малко и спрях да под предлог да снимам, ама май по-скоро ми се почиваше.
С плачевно темпо най-накрая стигнах до коловата маркировка. Посрещна ме стадо коне, някои бяха доста любопитни. Приближиха се, чобанина в мен проговори и се развиках. Кой може да ме чуе тук, виках си на воля. Разбира се, всеки уважаваш себе си пастир използва цветущи изрази, не останах по долу.
Явно доста ме е мързяло, дръпнал съм цяла фото сесия, нещо нетипично за мен.
В 16 часа съм бил на последно възвишение за днес. Предстоеше ми слизане към Паскал. Бях решил да не ходя по билото, а да използвам подсичащата пътека. На снимката ясно се вижда пътеката, която смятах да използвам. Миналата година подплашен от времето, също си минах по нея.
Вече ми беше преминала тежестта в стомаха, пътеката беше равна, опънах крачка. Боровинкаджиите и тук твърдяха, че реколтата е слаба. Водата по тази пътека е в изобилие, на някои чешми даже не спирах. Усещах, че изгарям. Врата и колената ми грееха като въглени. Сложих една от шал кърпите си на врата, но за коленете нямах решение, дългите панталони не бяха опция.
Не можех да пропусна да снимам това. Не знам до колко си личи, но тук извира водата. Вълничките не са от друго, ами от бликащата вода. Дебита не е никак малък, беше си малка река.
Към 18 и нещо пристигнах до крайната цел, хижа Паскал. Както очаквах нямаше никой, но си имах всичко необходимо за да си прекарам една прекрасна нощ.
Хладна водица на корем
15 квадрата веранда, 6 легла, 6 маси и ядене. Нека пира започне сега.
Оставих едната вафла за сутринта, а всичко друго изядох. Пепелника не съм го ползвал, просто си беше на масата. Обадих се на хижарката да кажа, че ще ползвам навеса, знаех за стаята за аварийни ситуация, но нямаше нужда. След това говорих и с родителите си да са спокойни. Прегледах плана за следващия ден, нищо работа трябва да стигна до Добрила. Спомних си динята, която бях ял там миналата година, не можех да не стигна утре. Разпънах фолиото и към 20 часа се опънах на една от пейките.
Преди да заспя си мислях дали това беше най-правилното разпределение на 3 дни. При правенето на плана се съобразявах с изоставената Планински извор. Т.Е трябваше ми хижа, от която да атакувам Ехо. Вариантите не бяха много Паскал, Кашана и евентуално Чавдар. Ако се бях напънал можеше за 2 дни да стигна до Чавдар. Днес слязох от билото и утре ще трябва да изпъвам баира до там. Maratonec беше спал на Кашана, дали не беше по-правилното решение.
No comments:
Post a Comment