Е това беше гледката тази нощ от бивака ми. Щом ми се е снимало, значи нещата не са били зле. В 6:30 вече успях да стана. Стегнах багажа, опаковах краката. От вчера бях прибрал 2 ябълки в раницата и това ми беше закуската. Дори не бях гладен, а снощи не бях ял. Пих от водата, която обвинявах за снощната случка. След справка за близки водоизточници, се оказа че най-близката чешма е на 2-3 километра. Идеално ще си обновя наличната вода. Без никакво желание се отправих към асфалтовия път. Скоро видях, къде точно се намира ромския катун, от който чувах гласове и викове. Като ме видяха обитателите му нещо се развикаха. Не бяха близо до мен и не ги чувах ясно. Не ми беше до тях и се направих, че не съм ги чул. Отклоних се от асфалта и хванах прашния черен път. Мислех си колко много имам да ходя днес и ми ставаше още по-неприятно. Доста, често поглеждах дали съм на правилния път, за моя радост поне телефона беше на кеф и беше отзивчив. Видях, че приближавам чешмата и се оглеждах да не я изпусна. Видях я в страни от пътя, ако не знаех за съществуването и сигурно щях да я пропусна. Измих си очите с надеждата да изляза най-накрая от летаргията, която ме беше обзела от сутринта. Нищо подобно не се случи, напълних си едното шише, но ме домързя да изпразвам водата от меха си. Едва ли водата беше причината за повръщането, за какво да се хабя тогава. Продължих да се влача като народна песен по пътя. Някак логично в главата ми влезе един рефрен от песен, която характеризираше настроението ми днес.
"Аз ще се правя както винаги съм го правил, но има неща които никога не бих забравил".
Достигнах следващата точка, за която телефона твърдеше, че има вода. Обиколих на около, но не я намерих. За какво ми е да я търся само преди 20-30 минути пих от предната. Седнах да почивам. Не бях ходим повече от час и половина, а вече се нуждаех от почивка. Това беше нехарактерно за последните дни. Физически нямах никакви проблеми, но психически бях рухнал. Не ми се ставаше, чудех се как ще се закарам до морето днес. Ясно е, че ако не се стегна ще бъде още по-тежко. След дълги овещания се изправям. Тръгвам по пътя, ама дали това е посока? Не разбира се, другия път е нашия, кръгом. Навлязох в рядка гора и мушичките ме налазиха. Само това ми трябваше тъкмо бях тръгнал и трябваше да спра да вадя комарника. Спомнях си този път от 2013, тогава беше ужасно прашен. Стъпваше се в пепел, която беше поне 3-4 сантиметра. Дори при стъпване се вдигаше прах, сега положението не беше толкова зле. Това обаче не ме спаси, когато се разминах с една джипка. Бях обсипан с пепел, поне човека ме поздрави. Видях и селото, очакваше ме закуска, забързах. Докато наближавах към магазина мислях да ям кисело мляко. Оставям раницата от вън и влизам вътре. Изненада до вратата има дини, оглеждам се за други плодове няма. Питам дали могат да ми услужат с нож за да мога да си срежа динята. След положителен отговор, си избирам една средно голяма и излизам навън. Сядам на земята пред магазина, продавача ми казва да се седна на масата. Няма нужда тука съм си добре. Набивам диня, а хора идват до магазина и ме гледат с недоумение. Успях да изям 3 резена, най-вероятно можех да изям и последния, но реших да го дам на домакина си като благодарност за ножа. Оказва се, че днес няма вода в селото, купувам си минерална вода и локумена вафла. Изпразвам всичката вода, която имам и я заменям с минерална. Очакваше ме безводен район затова остана съвсем малко от 2,5 литровото шише. Отново не ми се тръгва, изчаквам да се намести динята. Ако не ме лъже паметта пристигнах в селото към 9:30 и тръгнах в 10. Преди да тръгна се облях с останалата вода и хвърлих шишето в контейнера.
Слънцето вече беше високо и напичаше. Беше ми тежко от динята, раницата ми натежа, домързя ме още повече. Видях табелата "Емине 9 ч.", значи живи здрави към 19 часа съм в кръчмата. "Газ към морето, дай, дай", "Сменяй само четвърта на пета". Опитвах да си вдигна дух. През 2013 като видях тази табла ме обзе едно въодушевление, една радост. Запях си точно тази песен и морето ми беше до колене. Сега обаче бях далеч от подобно състояние. На излизане от селото видях няколко баби да плетат до пътя. Опитваха се да ме заговарят на английски. Явно са атракция за туристите, но днес света ми беше крив. Не ме интересуваше нищо, една снимка щеше да бъде добър спомен, ама мързел. Отклоних се от асфалта. За района имах спомен от къде съм минал и не ми трябваше справка. Срещнах един дядо с магаре, който ме пита "За къде си се разбързал толкова?". Разбързал имах усещане, че в момента охлюв има шанс да ме изпревари. Стар човек, не може да вярвам на преценката му. Смъмрих нещо, нямаше го въодушевеното "На море!". По нататък имаше два трактора, които обработваха една нива. Привлякоха вниманието ми, загледах се какво точно правят в тази крива нива. Не им беше чиста работата. В 20 декара бяха вкарали 2 големи трактора, които дискуваха. В нашия край такава земя се обработва с друга техника. Разбирам ги тия работи, все пак като бях на 4-5 годинки съм карал верижно Т150 :). Дали не бяха само атракция за чужденците? Малко след като пресякох асфалта и те дойдоха. Организират им offroad разходни с джипове. Разминах се с 4-5 машини, от последната се показва от прозореца един младеж и ми вика "What are you doing?". Идваше ми да му покажа един пръст на тоя "пияница", ама се въздържах. Днес целия свят ми е крив, явно.
Последва продължително и плавно изкачване към кулата. Тук сякаш се появи малко хъс в мен. Понатиснах сякаш малко педала. Щеките ми често попадаха в пукнатините на земята, което ме вадеше от ритъм. Въпреки, че имаше сянка на места, успях да се изпотя. Все пак беше обяд и се очакваше жегата да става все по-нетърпима. Маркуча на меха ми нещо се беше усукал и само със силно засмукване успявах да източа малко вода. От дълго време карах така и стабилно пестях водата. Не ми се спираше да се занимавам с него, след всяко спиране трудно намирах воля да тръгна отново. Преминах покрай кулата и започнах да слизам по пътеката. В кално време от тук са минавали големи животни и я бяха направили много неравна. Петите ми се обадиха.
Последва продължително ходене по черен път. На места беше наслан с дребни камъни, но не ми създаваха проблеми. Честно казано нямах ясна представа какво е разстоянието до Ловния дом. Опитах се да не спирам да почивам и да поддържам някакво темпо. Наистина до излизането на асфалта не спрях за почивка, но за сериозно темпо нямах сили. Затова не очаквах да стигна бързо и малко бях изненадан когато чух автомобилите и излязох на бариерата. Тук починах и мислях как ще премина по асфалта. Предстояха ми 2-3 километра по главния път Варна-Бургас. Толкова ли не може да се намери някаква пътека, с която да се избегне този участък. Движението по този асфалт си е рисковано. Движех се от лявата страна на платното за да мога да виждам идващите коли към мен. Влизах дълбоко в банкета при наличието на кола. Обаче не бях помислил за изпреварващите коли. На една права имаше колона, която се движеше в моята посока, т.е от другата страна на пътя. Някакъв ненормалник реши да изпреварва и мина доста близо до мен. Що за идиоти има на този свят, пред него има колона от 5-6 автомобила има права от 500 метра и той изпреварва. Къде ще се прибере на завоя? После се чудим що имало война по пътищата. Докато всички толерираме подобно поведени ще е става все по-зле. В още по-лошо настроение се отбих от пътя, заслужавах си почивката. Бях успял да си откъсна две ябълки от едно дърво. Сигурно имаше доста олово в тях, ама нали искам да съм жеУзен. Ръбай нищо няма да ти стане от две ябълки.
Дълго време се убеждавах, че е крайно време да стана. Часът вече наближаваше 15, а имах още около 14 километра. Както винаги се случва последните метри/километри са най-трудните. Постоянно гледах колко ми остава до края. Имаше две дълги почивки. Направих някаква равносметка и на изминалите дни. Нямаше ли от какво да съм доволен, защо в края бях толкова разочарован? Направих преходи обявявани за невъзможни за пешеходец. Бях далеч от границите си на комфорт в тези 10 дни. Чувствах се жив. Изпълних плана си като брой дни. Какво повече исках? Защо нямаше еуфория? В такива мисли стигнах до село Емона.
Легнах си и се замислих за изминалия ден. Каква бе причината последния ден да е най-тежкия? Бях спал 12 часа, трябва да съм починал, прехода е лесен. Защо света ми беше крив цял ден? Най-вероятно бях разочарован от развитието на нещата вчера. Не от това, че се забавих с един ден, по-скоро че не можах да се преборя със самия себе си. Дали това беше единствената причина? Изпълнявах една своя мечта, една голяма цел бе постигната. Не се ли опитвах до последно да отложа колкото се може раздялата с тях. Когато си отиде нещо голямо от живота ти, неминуемо остава голяма дупка след това. Имах поставена следваща цел, която да осмисли следващите 4-5 месеца. Дали обаче може да се замени една цел с друга толкова бързо. Това не беше края на 10 незабравими дни. Не е и края на 6 месечна подготовка. Края на тазгодишния Ком-Емине беше натоварен и със символиката за края на една страница от моя живот. Време беше за промяна. Не беше ли това истинската причина света да ми е крив?
No comments:
Post a Comment