Беше си тъмно. Пуснах челника, а сега накъде. Въпреки, че съм минавал два пъти от тук не си спомнях как продължава пътеката. Спомням си, че се минава покрай една поляна и след нея се влиза в гората. Пътят до поляната беше асфалт, ама как да стигна до тая поляна? След като изляза на главния път наляво или на дясно? Телефона също му се спеше още. Огледах за маркировка, няма никаква. Ако следваме посоката на движение от вчера трябва да сме на дясно. Потеглих, маркировка никаква, ама нали на пътища маркировката е на рядко продължих. След около 5 минути телефона се събуди и установих, че съм в грешка. Кръгом и се връщам пак на изходна позиция. Имах толкова километри да мина днес, а още от сутринта губя време. Стигам до отбивката за Чумерна и започвам да си припомням нещата. Миналата година обиколих с колелото по асфалт, за да стигна до хижата. Беше много тежко не само поради баира, но и понеже ми беше лошо. Сега този вариант не беше опция, маркираната пътека е по пряка. Достигам постройката в края на поляната и хващам пътеката. В гората е още по-тъмно, но пътеката си личи добре, има и маркировка. Подготвен бях психически, че следва плавно набиране на височина и няма да е лесно. Тялото вече се е събудило така, че избирам тежка предавка и настъпвам педала.
В страни от пътеката отново ме гледат някакви очи, ама вече ми е все тая. Гладен съм, ако всичко върви по план в 7 часа трябва да съм на Чумерна. Дано хижаря е станал, искам пържени филийки със сладко. Дори си ги представях наредени в чинията, спомена от миналата година беше още жив. Тогава след като бях повръщал вечерта, ми дойдоха като мехлем. Окрилен от тази мисъл, напредвах към манджата. Терена очаквано беше изкачване, но успявах да си регулирам дишането и да не ми се налага да намалявам на по-сериозните баирчета. Светлината се увеличаваше и ми позволяваше да се ориентирам кога прехвърлям възвишение и кога пак ще поема нагоре. Пътеката е само в гора и не предлага никакви гледки, просто вървях с мисълта за предстоящото ядене. Малко неочаквано хижата се показа иззад дърветата.
Maratonec беше стигнал за 3 часа, часа беше 6:20. Като сметнем объркването ми в началото, което може би ни е стривало 10-15 минути, излиза че до съм стихнал за 1 час и 50 минути. Дали снощи не бях прав и наистина да има някакви разминавания в километрите и часовете. В момента това не ме интересуваше в хижата светеше. Влизам вътре, обаче греда, няма никой в столовата. Повъртях се, пълних си вода, влизах и излизах няколко пъти никой не се показа. Добре де, мога и с вафли да се задоволя.. Толкова ли нямам късмет, хижаря просто трябваше да е станал. Сядам отпред, имам си локумена вафла. Изяждал половината и едно пакетче мед. Все още няма признаци на живот в хижата, мятам раницата и хващам подсичащата пътека на връх Чумерна.
Въпреки, че времето е ясно и ще се разкрият гледки, решавам да не се качвам до върха. Имах много километри за днес. Трудно се прави прехода от Чумерна до Котел, а аз ще опитам да го направя от Буковец. Деня не започна обещаващо първо объркване, сега и липса на закуска. Какво ли щеше да се случи до вечерта? Не бях отчаян от случилото се, но бях разочарован. До вечерта е сигурно, че няма да има стабилно ядене. Пък ако не стигна до Котел, вечерята също е под въпрос.. Пътеката продължава да се вие в Темна гора. Благодарение на мотористите се следва лесно и маркировката е на ниво. С водата бях добре от към количество. Обаче в интернет има мнения, че водата в хижата не е с добро качество. Следващата сигурна вода е чак на изворите на Камчия. Поне на мен водата на вкус, не ми беше неприятна. Вярно, че меха ми вече понамирисваше и май е все тая какво ще има в него. Последва продължително ходене без каквато и да е промяна в обстановката. Гора, дървета, гора и пак дървета. Пресякох черен път, имаше и табло с карта. Чесно казано не разбрах много от него, липсваше точката "вие сте тук". Разбрах само, че пътека прави един завой с голям диаметър. Незнайно защо не е прекарана в по-права линия, какво всъщност обикаля. Предполагах, че това е мястото с водата отстояща на 9 километра от хижата. Нямах желание да я търся, пак трябваше да се моля на телефона си. Седнах да почина и пийвах вода от шишето си напълнено от Буковец.
В следващите часове пътеката не предложи голямо разнообразие. Дървета, дървета и пак дървета. С колелото това е една забавна и игрива пътека, но за ходене беше далеч от забавна. Докато вървях си спомнях, че на едно място имаше едно много стръмно и кратко изкачване. Предните две години все се чудех, защо качваме това възвишение, а не го подсичаме. Картата не показваше да има друг вариант, странно. Напредвах с мисълта, че преди да го мина не мога да очаквам да започна да излизам от гората. Най-накрая стигнах до мястото, мотивиран да се кача без почивка и мотане, дадох газ. Към края на качването намалих темпото значително и ми се причуваха гласове. Вярно, че ми се вдигна пулса, ама чак да ми се причуват неща. Гласовете ставаха все по-ясни. Изпънах баира и видях двама туристи, явно баира ги беше изморил. Почиваха и се заприказвах ме. За къде може да е човек преминаващ през тази гора, нямаше нужда да питам. Смятат да нощуват в Котел, имат палатка и гората също е опция. Споделям информация, че няколко километра преди града има заслон. Следващата вода не е в Котел, ами на заслон Вратник. Не знам колко вода носеха, но споделиха че са се приготвили да имат до Котел. Леко бях учуден от предварителната им подготовка, сигурна вода имаше на Вратник, предполагаема на Агликина поляна. В интернет има толкова много информация, а бяха млади момчета. Оказаха се и без навигация, абе авантюристи. На раздяла ги излъгах, че сме близо до Агликина поляна. Тогава наистина вярвах, че остава не повече от час. Започнаха сечищата и скоро минах до мястото, на което с Николай спахме през 2013. До него имаше вода, но сега не проявих желание да пия от нея. Поляната нещо не идваше и напомняше ситуацията от снощи. Така се получава като човек си изгради грешни очаквания. В крайна сметка пристигнах.
Облякох се и седнах под сянката. Дори снимката е правена от това положение :). Часът е 10:51, гладен съм не мога да чакам обяд. Изяждам остатъка от локумената вафла и изпивам половин литър изостар. Ядките си ги оставям за изворите на Камчия. Тук също би трябвало да има вода, но имах достатъчно за да изкарам до заслон Вратник. Просто исках да си почина. Чувах някакво дете да вдига шум в близост. Скоро чух и двигател на автомобил. От единия край на поляната се зададе жигули натоварено с накосени малини. Явно там беше водата. Останах на поляната поне 20 минути. Сега ме яд, че не снимах камъка, но намерих една снимка от миналата година.
След сериозната почивка беше време да тръгвам. Следваха около 3-4 километра по асфалт. Този факт и умората, ме сломиха духом. С нежелание трамбовах по асфалта. Подминах прохода Вратник, нямаше чудене за посоката. Продължих по пътя, пътеката не се ползва и е непроходима. Почти нямаше движение, освен един голф2. На един десен завой, се върнах на пътеката. Скоро тя се превърна в път, прекаран от дървосекачите. Още работеха по сечището и се срещнах с няколко роми. Едно дете, играещо си до пътя ме попита "Ти кой си?". Изненадан, не знаех какво да отговоря. След 10-20 секундно мислене изтърсих "Турист", дали изобщо знаеше значението тази дума. Тук наблюдавах странна ситуация, по разтоварване на самари натоварени с дърва от кон. На коня има нещо като самар и от двете страни се слагат цепеници дълги около метър. Транспортират се до пътя, стопанина отвързва въжето и дървата падат. Конят прави нещо като подскок, за да си предпази краката от счупване и се отдръпва от мястото. Не ми е ясно как не чупят краката на конете, като това се случва поне по 100 пъти на ден. Поздравих работниците и след кратък, и безсмислен разговор продължих.
Дървосекачите поне бяха оставили дърветата с маркировката докато прекарват пътя. Около заслона имаше няколко коли и нахвърлян багаж около тях, но хора нямаше. Явно бяха на работниците. На чучура на чешмата на изворите на Камчия имаше някакви гадинки. Наподобяваха малки червейчета. Напълних си едното шише, но като погледнах водата беше пълна с тях. Измих с вода всички твари от чучура и си напълних отново вода. Предполагам, че пак имаше гадинки вътре, но не погледнах в шишето. Облякох се и седнах да си изям ядките, които мъкнех от вчера. Направих си пак половин литър изостар. Преди да тръгна си напълних вода в меха и в шишетата. До Котел имах 20 километра, в които няма вода и напълних около литър и половина. В 12:20 направих няколко снимки преди да тръгна.
Водата с мекотелите
Надпис до чешмата
Отпочинал тръгнах по пътя си. Следваше ходене в гората на сянка, кратките излизания на открито ми показваха за каква жега става дума. Малко след като тръгнах от чешмата, главата ми започна да се замайва. Почувствах някакво пулсиране в областта на главата, наподобяващо положението след дълго и интензивно натоварване. Продължих да вървя, но някак си бях в безтегловност. Сякаш краката ми не усещаха земята и стъпва някак странно. Бърз преглед на възможните варианти за действия се свеждаха само до аналгин. Нямах друга опция спрях и пих два аналгина. Метнах раницата на гърба и помагайки си с щеките закрачих. Стараех се да насоча мислите си в някаква посока различна от състоянието ми. В продължение на 5 минути нещата не се промениха много. След това някак с магическа пръчка всичко се оправи. Помен нямаше от замайване, бях като нов. Какво се беше случило?
Миналата година след Буковец изпаднах в почти същата ситуация. Спрях на чешмата, пих вода и ядох нещо сладко. Потеглих и ми стана адски студено, препичах се на слънце, а ме тресеше. С големи мъки се добрах до Чумерна, вечерта повръщах. Дали тялото ми отказваше да поема повече натоварване? Сега отново имаше спиране и вода. Може би при стоене на едно място тялото ми губи много бързо топлина. Бях си облякъл якето, водата не беше студена. Дали цялата ситуация с мекотелите във водата, не беше в основата. Можех ли за 10 минути да получа реакция спрямо лоша вода? Дали психиката ми не се опитваше да ме убеди, че тялото ми не може повече. Дали плацебо ефекта от аналгина ми помогна? Нямам проблеми с кръвното и едва ли е имало рязка промяна на някоя граница. Не съм много наясно с физиологичните процеси, които протичат в тяло докарано до голямо изтощение, но за мен това беше психологическа атака. Сработваше инстинкта ми за съмосъхранение и мекотелите във водата, бяха добър повод за мозъка да се опита да ме убеди, че трябва да спра да се движа. Само след 10 минути бях като нов, нямаше ми нищо. Тук смятам, че проявих характер и не паднах духом.
Скоро стигнах до Делирадевата бука и гроба на опълченеца. Щом съм имал желание да снимам, значи всичко е било наред :). На едно място имаше объркване. Секачите бяха прекарали нови пътища и на разклоненията нямаше маркировка. След дълго "чудене" от страна на телефона, все пак ми посочи правилната посока. Намерих маркировката, но загубих около 15 минути и качвах един баир напразно. Гората започна да оредява и все по-често да излизам на слънце. Джанките изобилстваха, нападах ги с настървение. Както казват на село "Глад мъчи добитъка". От сутринта бях на една локумена вафла и 100 грама ядки. Плодовата захар ми подейства добре. Смятам, че започнах да ускорявам темпо и да се чувствам по-добре.
Зареден с енергия излязох от гората и се озовах на голото било. Слънцето се раздаваше, все пак беше 4 часа. Около пътя няколко трактора косяха тревата. От време на време се чуваше страшно тракане, когато ножовете на косачките закачаха нещо твърдо. Тук също видях странните изкопи, които правеха около горски дом Българка. Въпреки, че очаквах и следях за вековното дърво така и не го видях. Как бях го пропуснал? Това беше посоката и телефона го потвърди. Стигнах и до левия завой при края на пътя.
Лирическо отклонение:
През 2013 тук поради проблем с планинската картата (просто свърши, нали свърши планината:) ), софтуера на телефона се побърка и зумваше картата на 20 километра растер. Озовах се в Жеравна и бях се отказал от прехода. Вечерта преди лягане на спокойствие за 5 минути успях да излъжа софтуера. Отново бях в играта :). На пътеката си играх повече от 30 минути, ама бях ядосан и мисленето не ми се отдаваше. Може би сега е момента да се извиня на Николай, че изпуснах нервите си тогава. Извинявай Ники, не беше правилно да си го изкарвам на теб. В действителност явно не съм спокоен човек. Благодаря, че се опитваше да ми поддържаш духа, въпреки всичко.
Сега нямаше съмнение, че посоката е вляво, успоредно на далекопровода. Миналата година бях сложим един клон, в дупката на отрязаната тръба в основата на един от коловете, на отсрещния рид. Тази година го нямаше, а можеше да помогне на някой. Тази година не намерих нищо подходящо. Когато човек знае посоката, се ориентира лесно в района. Почти не се съветвах с телефона. Миналата година при преминаването с колелото ми беше много трудно. Спомените ми бяха за много коприви и треви. Табела с надпис "Котел", сочеща към някакви храсти, през които не личеше да е минавал човек. Бях наплашен и очаквах подобен ад и тази година. Когато в 5 и нещо се озовах на пътя в гората, не можех да повявам, че всичко е свършило. Толкова ли е била буйна растителността миналата година или просто съм бил уморен и всичко ми се е увиждало. Може би бутането на колелото е оказало влияние. Сега бях с лека раница и можех да мина много по-лесно през препятствията. Имаше чудения на няколко места и за радост телефона ми помогна. Изглежда честото му ползване му помагаше да ме локализира по-бързо, факт който ми помогна да му намеря цаката и на него. На едно място се спънах е един клон и успях да си скъсам маратонката. Не беше нищо сериозно, само мрежата за дишане се разпори.
След като вече нямаше съмнение, че няма да има повече паднали клони и коприви, спрях да почина. Нямаше и 6 часа, а до Котел ми оставаше около 1 час. Не очаквах да се справя толкова добре. Не почивах много, имах желание за ходене.
Подминах заслона, който беше вариант за спане ,в 18:23. Няма да я бъде тая, тази вечер, ще спя в чисти чаршафи. Изпаднах в някакво странно състояние на радост. Сложих щеките на рамо и си крачех, все едно след цял ден лежане ми е доскучало и съм излязъл на разходка в парка. Нямаше чувство за умора, чувствах прилив на енергия. По пътя имаше камъни и терена може да се каже, че предлага технично спускане. "Удри уйно", хванах щеките здраво и газ надолу. На места почти притичвах, терена ме забавляваше. Прескачах коловози, търсех си място за стъпваме между камъните. В цялата тази еуфория съм пропуснал Набожното дърво.Започнах да се притеснявам, къде е това дърво, нали трябваше да е близо. Така в очакване на тази контролна точка, достигнах до първите къщи на вилната зона на Котел. Тук пътя стана асфалтов поуспокоих топката. Към края на спускането започна схващане на двата прасеца. Имаше някакво дърпане при стъпване на пръстите, оставаше ми съвсем малко не исках да се притеснявам. Може би бяха претоварени, почивката ще им подейства добре. Влизам в Котел и се отправям към къщата, в която спах миналата година.
Дали всичко можеше да приключи толкова лесно? Човека е в градината си влизам и питам "Място за спане?". "Нямам свободни места", явно съм останал безмълвен, "Чакай ще се обадя на една позната". Отивам до чешмата да се измия. Миналата година лепих гума на нея, беше ми познато мястото. Жената, на която звънна домакина не му вдигна. Човекът миналата година беше много разбран, говорихме надълго и широко за прехода. Сега затвърди впечатлението ми. Упъти ме къде мога да намеря евтини стаи, дори каза ако не намеря нищо да мина пак, можело да му върнат обаждане. Обиколих и двете места, за които ми каза нямах успех. На единия телефон не ми вдигнаха , на другия нямали свободни места. Реших да се обадя на нашите да им кажа, че съм добре. Казах, че съм в Котел и вече почивам в стаята си :). Затворих и реших да обиколя малко из града. Лутах се доста видях, няколко табели за стаи, но така и не видях телефони или хора. Малко преди да се отчая видях надпис хотел. Няма никой на рецепцията, имаше телефонен номер. Имат свободни стаи на цена 40 лева, няма как искам чисти чаршафи. "Ей сега идвам", е това е приказка.
Човекът ме пита искам ли да видя стаята преди да платя. Не ме ли вижда, че идвам от джунглата какво ме интересува имали телевизор или какви са плочките в банята. Плащам и се отправяме към стаята. Имам си 3 легла за тази вечер, да можеше да си оставя по едно за следващите вечери :)
Леглото, на което спах е в ляво от тези и не се вижда
Разопаковам си краката да ми починат прасците. При разтриване се напипват твърди образувания, на местата на които усещах схващания. Няма болка, разтривам интензивно и скоро нещата се подобряват. Изпирам повечето си дрехи. Топлата вода е в изобилие, не я пестя изобщо при къпането си. Прекарвам поне 30 минути под душа, чувствам се прероден. Време е за манджа, обувам току що изпраните къси гащи и суха тениска. Няма проблем, нали не съм нa връх Ботев. Спомням си разказа на maratonec, как излиза с мокри дрехи от заслон Ботев, а вън набива дъжд с вятър. Потрепервам при тази мисълта и си забранявам да се лигавя.
Засядам на масата и получавам кожено меню, тук ще бъде "тежко" си мисля. Цените народни, какво му трябва повече на едни изгладнял Ком-Еминеец. Шопска салата, пилешка супа, омлект с кашкавам. 1 литър айрян и малко хляб. Докато чакам салатата хващам и интернет, пълна идилия. Солницата от оливерника почти се изпразва, а последната часа от айряна горчи от сол. Омитам всичко и се качвам в стаята си. Тежко ми е, но няма проблем, нямам повече работа днес. Към 9 часа усещам приятния мирис на възглавницата и забавям пулс.
Един не лош ден. Успях да изпълня плана си. Изминал съм около 60 километра. Преживях и първата си критична ситуация в прехода. Краката са добре, пришките на петите се усещат се по-рядко. Почивката ще помогне на прасците да се възстановят. Тялото ми се е превърнало в гъба, която задържа голяма част от предоставената му вода. След един 1 литър айрян нямах ставане до тоалетна вечерта, на сутринта бях удивен от този факт. Май съм сериозно обезводнен, трябва да се вземат мерки.
No comments:
Post a Comment