Мракът е непрогледен. Скоро влизам в гората. Включвам последната степен на челника, но ефекта е нулев. Въпреки, че знам за губенето на периферното зрение при силна светлина в една точка, не издържам и не пестя от батерии. Докато губех височина, си мислех как миналата година бях минал по веломаршрута между Узана и Шипка и почти беше равно. Сега обаче пътеката щеше да ме прекара през терен с редуващи се спускания и качвания. В страни от пътеката виждах очи, които ме гледаха. Животинките сигурно ги беше страх повече и от мен, ама през главата ми минаваха какви ли не мисли. Видях и таралеж ,точно на пътеката.
В 6:05 съм около Шипка. Докато вървях си мислех, защо никой не се е сетил да освети паметника в цветовете на трибагреника. Има подобно осветление на няколко сгради в София. С моя телефон едва ли и тогава ще направя добра снимка, но щеше да е красиво. Всички капанчета са затворени. Днес ще ми се размине яденето на баничка с боза. Нищо, ще пробвам какво е положението на Бузлуджа.
Спирам да се полюбувам на тази гледка. На това място хора вярващи в една кауза са давали живота си за нея. Дано в днешно време да не се налага родната армия да ни защитава. Като видях на живо каква е мотивация им, физическата подготовка и координация, жална ни майка. Подслаждам си мислите е една опаковка мед.
Насочвам се към друг паметник, летящата чиния на Бузлуджа. На едно място съм изпуснал отбивката на пътеката от пътя и се наложи да трамбовам по асфалт, понеже GPS пак не ме засичаше. Вече бях сериозно разочарован от телефон, който се рекламира за outdoоr занимания, а един обикновен samsung ace беше светлинни години преди него с GPS-си. Както казват хората всяко зло, за добро. Имах възможността да снимам една сърна, която доста време се чуди какво да прави.
В последствие успях да хвана пътека отново. Последва преодоляване на няколко хълма. Излязох отново на асфалта. Знаех, че до хижата нямам повече отклонения. Мисълта ми се насочи към евентуалната закуска. Вече наближаваше 8 часа, трябваше да намеря нещо работещо. Новата хижа има нещо като барче, все някакви вафли ще има.
"Здрав дух, здрав тяло. Въпроса е дали след пет дена ще останат цяло" Лого5 Петилетка
В 7:55 съм малко преди хижата. В старата хижа няма никой, хижаря слязъл към града. В новата нощували джиповете правещи прехода, унищожили всичко няма дори вафли. Сядам на масата само с една фанта. Виждам как една двойка туриста със щеки излизат от хижата и поемат по пътеката. Явно сме от една порода. След като няма ядене, да видим какво става във фейса. Да почешем егото си поне. Поствам горната снимка с текста под нея. Няма какво да правя повече тук.
Настигам туристите, наистина са за морето. Момичето ми изглежда, че ходи без никакво желание. Почувствах, че няма да ме заредят с положителна енергия и бързо ги подминах. Вече ме гонеха нямам право да се отпускам, опънах крачката. Скоро навлязох в парка от ветрогенератори. Размерите им са наистина впечатляващи, на моменти издават и странен скърцащ звук. Точно на излизане от парка бяха спряли за почивка 4 туристи. Поговорихме, тяхната цел за деня също беше Предела, а крайната морето. Хижарката на Партизанска песен ще е окаже права, само в рамките на 2 часа срещам 6 човека по пътеката. След излизане от парка следва черен път в гората, който в по-голямата си част е с наклон в моя полза.
На бабин райкин чучур вече беше крайно време да закуся. В 10:20 изглежда няма тв програма, телевизора нямаше картина. Утеших се с малко мюсли и няколко хапчета бирена мая. Бързах да освободя масата за хората след мен, затова не се бавих. Терена отново е в моя полза, но това не ми помага особено. Срещнах няколко руснаци с колела, които бутаха нагоре по баира, определено им беше по-тежко от колкото на мен. Вярно, че има маркиран веломаршрут тук, но все си мисля, че е по-приятно да се минава в моята посока. Физиономиите им издаваха леко отчаяние, единия дори беше с шосейно колело. В мен остана съмнения, че са допуснали голяма грешка при планиране на маршрута си.
Около горски дом Българка копаеха с багер. Бяха голяма бригада, какво ли пък ще правят тук. Странното е, че в следващите дни видях на още едно място подобни дупки каквито правеха тук. Изглежда като да копаят за основи на нещо, 5-6 големи правоъгълни дупки разположени в голям квадрат. Самата сграда беше заключена, вода обаче си има отпред. Седнах на сянка и се захванах да си облепя единия пръст, че от слизането нещо се обаждаше. Вече беше късно имах мехур в предната част на пръста. Изглеждаше зле, но не ми създаваше особен дискомфорт. Обух си маратонката и аха да тръгна, и се появиха преследвачите ми. Бяха с немска овчарка, която сама си носеше храната и водата в специална чанта, закрепена около тялото и. Казаха, че на Купена виела и не искала да ходи, не се учудвам. Обсъждаме възможните места за спане тази вечер, защото на Предела определено няма да се съберем всички. Не са малко ски база Грамадлива, Химик и на самата Грамадлива. Споделят с мен, че днес някой е тръгнал от Ком, с идеята да подобри рекорда. Споделят, че са били трима, но в крайна сметка е тръгнал само единия. Знаех за кои лица става дума. Иван беше си счупил пръста, Божо беше разтегнал адуктор, оставаше само Тони. Понеже не ми казаха име от тук до Емона си мислех, че ме преследва Тони. Изваждат питка, канят ме да си взема, става ми неудобно и поемам по пътеката. Все пак хората си я носеха в раницата, а аз да се възползвам наготово.
По пътя към Кръстец си мислех колко бързо се движа. Групата дойде с около 10 минути закъснение след мен, не трябваше ли да съм натрупал по-голяма преднина. Бяха ли спирали на чешмата? Явно темпото ми не е било никак добро. Това заключение леко ме демотивира. От друга страна ако всичко вървеше по план можеше да бъда свидетел на рекорд на трасето. Не трябваше да изпускам подобна възможност. В подобни размисли се озовавам до изоставената мина Лев. Товарят камиони с дърва на едно широко място в района на мината. Подминавам без да обръщам голямо внимание. Подобни изоставени места не са ми приятни. В контраст с това е обаче гара Кръстец. Да се чуди човек, кой пътува до там и защо са вложени толкова пари в ремонта и. Може и да има причина, но аз не откривам такава. Пресичам релсите и навлизам в гората. Най-накрая някакво качване. Идва ми ободряващо. На разделянето на велоалеята и пътеката виждам двойка туристи. Продължават по велоалеята, докато стигна до нея, обаче те се връщат. Обменяме сведения от къде е по-добре да се мине и единодушно решаваме да минем по алеята. Оказва се, че са за морето, а днес до Предела. Голямо движение днес, направо ще стане задръстване. Споделяме си плановете за спане в следващите дни и как може да се разпределят преходите в следващите дни. Докато си говорим си хапвам джанки, които набрах от едно дърво до пътя. След като обсъдихме важните неща, решавам да продължа с моето си темпо.
Слънцето вече напичаше сериозно, жегата ставане непоносима. Излизането на открити места обрасли с висока папрат и трева, изобщо не беше приятно. Ръцете започнаха да ме сърбят от мъха и различни семена от тревите. Терена не предлага почти никакви гледки, всичко е монотонно. Папрати, трънки и от време на време по-високи дървета. Пътеката не е обрасла и е проходима, но като цяло всичките тези високи треви и папрат създават тягостно усещане. На няколко пъти почивах под по-дебели сенки. Налагаше се често да си събувам маратонките, за да ги почиствам от влезлите боклуци в тях. Поглеждах примерните времена между контролните точки и смятах колко време ми остава до Грамадлива. Вече нямах търпение да дойде хижата. Преди да се изнервя обаче подминах ски базата. Някакво куче се разлая докато минавах, ясно беше че има хора тук, но нямаш желание да спирам, а и няма за какво. На Грамадлива спрях на чешмата. Изпрах си тениската, поизмих се малко поех надолу към прохода. На табелите около хижата пише, че до морето се стига за 9 дена. Дали? Започнах да обмислям възможността да продължа към Буковец. От Предела нямах никакъв шанс да стихна до Котел и трябваше да спя в гората. Продължаването днес до Буковец, щеше да ми осигури утре топла вечеря. Дали можех да преизпълня плана с един ден?
В 16 часа сядам на една маса на кръчмата пред хижа Предела. Два пъти съм сядал тук и съм оставал доволен от обслужването и храната. Домакинът идва с меню в ръка. Поръчвам си бира още преди да е оставим менюто на масата. "Ама да прелива ли?" е въпроса му, симпатяга си е човека. Като невидял си поръчвам от всичко. Шопска салата, пилешка супа, боб с наденица, 3 филии хляб и за десерт кисело мляко с мед. Всичко е много вкусно, но боба беше уникален. Не знам как е готвен, но консистенцията и вкуса му напомняха на готвене в гърне. Само с ползването на вилицата можех да направя така, че чинията да изглежда като измита. Наденицата беше с пикантен вкус, ако не ми предстоеше още път щях да изям още една порция. Обаждам се на нашите и ги излъгвам, че за днес съм приключил и вече почивам в хижата. Отивам до бара и си вземам един голям пакет микс от ядки, голяма локумена вафла и едно шише вода. Сметката ми е 22 лева, всяка стотинка си заслужава. Това също е едно от задължителните места за ядене по маршрута.
Пълня вода в меха, мокря си главата и тениската, и потеглям. Хората от заведението ме гледат странно, какво ли си мислят като ме гледат как тръгвам по черния път към нищото. Храната все още не се е наместила и ми е тежко. До края на деня едва ли това щеше да е единствения ми проблем. Дали наистина осъзнавах какво правя? До Буковец са 24 километра и в най-добрия случай можех да ги мина за 4 часа и нещо. Часът вече беше 17, бях на път от 4 сутринта. Замръкването ми в гората беше гарантирано, въпреки се убеждавах че мога да стигна и по светло. Спане на друго място освен в хижата не беше опция, заслон Караиваново хорище въобще не ми вдъхваше доверие. Стремежа ми в началото беше да ходя спокойно без да бързам и да не спирам за почивки. Бях увеличил личното си тегло с над килограм, въобще не ми беше до бързане. Учудващо дори за мен бях спокоен и вярвах във възможностите си, убеждавах се че в 9 часа съм на хижата. Оптимист!! Това беше момента, който ще даде отговор на много въпроси и можеше да се окаже повратна точка за целия преход. Нощувката на Буковец беше много важна от стратегическа гледна точка. Идеален изходен пункт за атака на Котел.
Пътеката следва черен път и няма проблем със следването на маркировката въпреки, че тя е доста на рядко. Придвижвам се с умерено темпо и гася пожара в мен, с вода доста често. Имах около два литра така, че не се притеснявах в това отношение. Носих толкова много, защото не знаех дали ще има някой на хижата, а бях прочел че чешмата от пред е пресъхнала. Т.Е трябваше да имам запас от вода и за прекарване на вечерта. Достигнах до табелата оказваща, отклонението за заслон Ботура. Блазнеше ме мисълта да хвана пряката пътека и да не ходя до Ботура. Реших да прегледам имали я тази пътека на моята карта. Отново последва дълго чакане за да бъда локализиран, дори включих GSM модула да помогна на телефона. Видях, че са ме търсили от службата на личния ми номер явно е нещо важно. Нямам време за това, изключвам GSM модула веднага след като бях локализиран. Положението ми не беше никак розово за да си позволя да говоря неопределено време по телефона. Пътеката я имаше на картата ми, но не изгледаше да е много използвана не ми се рискуваше да се оплета. Тръгнах към Ботура, тъкмо ще пия студена вода. Водата след обилното ядене ми се услаждаше, дали не бях допуснал грешка с това преяждане. На чешмата се ограничих да не пия много вода, че беше студена, а слънцето вече не беше силно. По спомен часа беше към 7.
От заслона миналата година бях продължим по пътя и след около километър направих почти обратен завой и се върнах на билото. Сега бях решил да следвам маркираната пътека. Имаше леко объркване на едно място, но след 5-10 минутно чудене намерих вярната посока. За пореден път се убедих, че сърните са странни животни. От далеко видях една, че е близо до пътеката. Почуках с щеките, тя ме усети мислям даже ме видя, но се премести съвсем малко по-встрани от пътеката. Продължих да вървя и се приближих до нея. Като се стрелна това животно в гората, все едно съм я изненадал. Вдигна такъв шум, добре че я бях видял и знаех какво точно се случва. Скоро утъпканата пътека ползвана явно и от мотористите се отдели от маркировката. В началото се движеше доста близо и можех да виждам маркировката, но започна да се отдалечава. Най-вероятно тази година пътеката беше леко променена заради паднали дървета и не се следваше точно маркировката. Не ми се рискуваше, реших да заложа на сигурното и да следвам маркировката стриктно. Едва ли утъпканата пътека, ще промени осезаемо посоката си и ще се отклони много от маркировката, но "страх лозе пази". Следвах плътно маркировката и се налагаше да прескачал паднали дървета и по-често техните клони. Това препъване в клоните продължи около 30 минути, след което излязох на път прекаран скоро от дървосекачите.
Стигнах до заслон Караиваново хорище към 8 часа. Това не беше отправна точка в моя план и не знаех колко ми остава до хижата. Единствения ми ориентир беше, че Ботура е на 10 километра от прохода, а го бях минал преди 1 час. Ако приема, че за това време съм минал 6 километра, би трябвало да остават около 8 километра. Помислих си дай малко повече газ и в 9 часа сме пред хижата. Сега погледнах по-детайлния план, почти съм познал оставащото ми разстояние. Опитах да вдигна темпото и мисля успях. Скоро започва да се стъмва извадих челника. Отначало ползвах слабия режим, но много бързо бях принуден да пусна най-силния режим. Стана пълен мрак само в рамките на 20 минути. Все още бях спокоен, като едва ли не очаквах всеки момент да видя хижата. Времето напредваше, а не достигах крайната си цел. Всичките ми сетива се изостриха. Внимавах много за маркировката, тя беше добра, а и като цяло е движех по широк път. На места имаше дълбоки коловози и успях да нагазя на няколко пъти в кал. Намокрих краката си, но това не ми направи голямо впечатление. Бях впрегнал всичките си налични сили за да напредвам. Не исках да гледам колко е часа, определено минаваше 9. Само щях да се разочаровам още повече. Виждах някаква светлина, дали не беше хижата. Вместо да се приближавам към нея, пътя ми поддържаше друга посока. Дали имаше изобщо светлина или си въобразявах? Чувах двигатели на автомобили, дали? Часовникът показваше 9:40 къде по дяволите е тази хижа. Започнах да се изнервям, може ли да съм объркал нещо при преписването на километрите. Теренът предлагаше непрекъснати спускания и качвания. Физически не чувствах умора, все пак ставаше дума за оцеляването ми. Само, че в такива момента трудно се запазва спокойствие. Стремях се да не се оглеждам извън пътя, за да не виждам очите на любопитните животни. Най-накрая видях светлина, скоро различих и силуета на хижата. Минах покрай чешмата, не се загледах много, но определено имаше вода. Пред хижата имаше кола, би трябвало да има някой. Застанах пред входа, една стая на втория етаж светеше, кучето се разлая. Хижярят се показа и слезе да ми отвори. Извиних се за късния час, отказах вечеря, не исках да притеснявам човека посред нощите. Хапнах малко от ядките и си легнах.
Снимката оказваща края на прехода ми е от 22:06. Денят се оказа доста дълъг. Сигурно ми се събират около 2 часа почивка, т.е 16 часа ходене. Изминал съм около 70 километра. Бях преизпълнил плана, вече бях с един ден аванс. Дали беше постижимо да стигна за 3 дена до морето? Утре трябва да следвам плана и да стигна до Котел. Не се чувствах премазан, може би и адреналина ме държеше. Доволен от себе си, заспах.
No comments:
Post a Comment