Първо няколко думи за хората, които за първи път попадат на този блог. Главната цел на всичките писания тук е има какво да си препрочитам след време и да си спомням за лудориите, които съм правил. Кой съм аз? Дете от село, дошло в града, ама не го свърта в него. Още не пораснало достатъчно за да му дойде акъла в главата. Затова на моменти вземам меко казано наивни решения. Едно от тях е, че мога да бъда планински бегач. В следващите редове ще става дума за преминаването на най-дългия туристически маршрут в България по билото на Стара планина. Или с други думи казано, ходене на море пеша.
Малко предистория за начинанието Ком-Емине. Преди лятото на 2021 година имах няколко преминавания на маршрута. Първото съвсем туристическо за 14 дена. Последвано от опит за преминаване с колело, приключило с техническа повреда в “Ужаса на Ришки проход”. 2015 направих пешеходно преминаване за 10 дни. През 2019 година планирах да тръгна отново по билото с план за 6 дни. Да звучеше леко наивно, ама нали вече съм ултрамаратонец. През 2018 участвах в 3 най-големи ултра маратона в България и сглобих медала мечта за всеки планински бегач в страната. Класиранията ми бяха в топ 6 и на 3 състезания. Егото беше до небесата 😀 Нищо, че първите ми правиха по 10-12 часа разлика.
Обаче не ми е било писано да го направя. На третата тренировка след Витоша 100 почувстваш болка във външната част на лявото коляно. Последва почивка, но нещата не се оправяха. В поредната си лудост реших да участвам и на Трявна ултра в това състояние. Реших, че ако намаля личното тегло и изчистя организма от токсините, ще съм готов. Една седмица глад, само вода без нищо друго. Свалих около 1 кило, за токсините не мога да кажа. Ефекта беше нулев. Така след почти един месец без бягане след Витоша 100 и леко измършавял стартирах на Трявна. Всичко беше що годе добре до 20-30 километър, след това болката се върна с пълна сила. На 110 километър разума в мен започна да проговаря и исках да се откажа на подкрепителния пункт. Това обаче беше пункта на К3 и при мен дойде Марангозов един от организаторите на Персенк ултра. Бегачите го знаят като човека измислящ най-трудните трасетата за бягане. Дали можех да очаквам милост от негова страна? Почти ми забрани да се отказвам с довода, че съм бил 7 в класирането и оставало малко. Отказваше да приеме довода ми, че вече съм го завършвал два пъти и сега просто не ми е приятно. Почти на сила ли разтвори течен ангина във водата и ме изпрати към следващия пункт. Болката се търпеше, но някъде там умря мечтата ми да стартирам тази година по Ком-Емине.
До края на 2019 бягането почти липсваше. В началото бях леко уплашен, защото болката я имаше и при нормални ежедневни движения. Няколко месеца живях със заблудата, че имам проблем с коляното и просто трябва да почивам. Болката обаче не отминаваше, всяко застояване в седнало положение повече от 2-3 часа водеше до дискомфорт в лявото коляно. Почнах с различни упражнения за укрепване на мускулатурата на краката. Обаче като нямаш представа каква е причината, не можеш да намериш и правилното решение. Аз вярвам, че тялото има силата да се лекува само и отказвах да търся помощ от медицинско лице. След няколко месеца четене, проба грешка, най-накрая си поставих правилната диагноза ITB синдром. В общи линии това е напрежение в едно сухожилие минаващо по външната част на бедрото, чиито долен край е захванат във външната част на коляното. Причината за болката е слабо развита мускулна група с име gluteus, това са “мускулите на гъза”. С правилните упражнения с ластици и сериозни изкачвания/спускания в планината нещата се подобриха сериозно.
Последва годината на корона вируса(2020), нещата бяха доста объркани. Нямах необходимата физическа подготовка, така че имах една почивна година. Само с колелото се опитвах да се раздвижвам малко. Бягах по-малко, но още имаше страх болката да не се върне. С началото на 2021 година и поставянето на цели за годината, мечтата беше на дневен ред. Подготовката за начинанието трябваше да стартира. Започнах с още по-голямо желание и упоритост да тренирам слабите мускулни групи. Зимата доста често си пантех със ските. Не знам до колко съм прав, но времето прекарано зимно време в планината ми действа много добре. Дори и с 20-30 километра бягане на седмица, се чувствах много добре. Скоростта си беше на прилично ниво за моите стандарти, издръжливостта също. Може би най-важното е, че чувствам така да се каже “глад” за бягане.
В този интервал от време се случиха и други неща 😀. Реших, че ще пробвам да намаля консумацията на храна с животински произход. Просто се случиха някои неща в кратък период от време и бях “подтикнат” към подобно решение. Започнах да слушам подкаста на Rich Roll, който спазва подобен режим на хранене и е ултрамаратонец. Гледах няколко филма на тази тема, единия беше “The game changers”. Аз като цяло никога не съм бил голям фен на месото и от малък имам навика да не си изяждам место в порцията. Факта, че най-големият замърсител на околната среда е животновъдството също накланяше везните. Както казва Веселин Орешков всичката енергия идва от слънцето. С какво животните са по-добри от нас, че трябва да разчитаме на тях за да обработват растенията(слънчевата енергия) вместо нас. В наши дни формата на отглеждане на животните до толкова е индустриализирана, че вероятността на приемаш “химия” при консумация на животински продукти е голяма.
Другата съществена промяна, която направих беше да намаля интензивността на трениране. Планирах много тренировъчни часове за моите стандарти и ако интензивността е висока риска от контузии нараста. За мен по принцип е нещо нормално да бягам в парка със среден пулс от 160. Като последните години спрях да бягам с пулсомер и да гледам тази метрика на бяганията си. Тук отново Rich Roll имаше пръст в цялата работа. Слушах подкаст, в който на дълго и на широко се обясняваше колко важно е правилното планиране на тренировъчния процес, работни зони и хранене. Ползвах метода на Maffetone за определяне на горната граница на пулса. След няколко тестови бягания си стиснахме ръцете на 145 удара за горна граница. В началото това ми беше малко, ама наистина малко. Баирите в Западен парк, трябваше едва ли не да ги ходя. Промених и стандартния си маршрут за бягане с цел избягване на един от стръмните баири. С времето тялото започна да се нагажда и след месец при целенасочено седене на горната граница бях способен да бягам с темпо под 5 минути на километър. Като се има предвид, че никога не съм бил бърз, това беше немислимо за мен в началото. Разбира се много зависи и колко съм почивал преди това. Ако бягането ми беше втора тренировка за деня, пулса направо го нямаше. Това ми даде кураж да продължа с тази стратегия за трениране. Интензивните тренировки бяха с колелото, там си позволявах да се раздавам до край.
Каква беше физическата подготовка? Ами плана беше 50-60 километра бягане на седмица. Около 150 километра с колелото, през почивните дни качвания до Черни връх като турист. Разбира се започнах постепенно увеличаване на обема на тренировки и май месец достигнах до върховото натоварване. В работните дни бягания по 12-13 километра в парка. Три пъти по 40-60 километра с колелото, главно асфалт. При туризма бях стигнал до маршрута Бояна- Черни връх -Драгалевци - Черни връх - х. Селимица - Черни връх - Бояна. Или с други думи 3 качвания на Черни връх в един ден, с ползване на два от най-стръмните маршрута. Това беше около 35-40 километра с денивелация около 2 000 метра. Имаше и поредни дни с туризъм, като втори не беше нищо сериозно. Смея да твърдя, че точно това планинарстване беше от съществено значение за успеха в начинанието. Трениране на психиката и правилните мускулни групи. По време на прехода щеше да ми се налага да минавам много по-голямо разстояние, но това беше добра подготовка. Статистиката на часовника показваше, че през месеците май и юни съм имал средно по 2 тренировъчни часа на ден и съм изгарям над 1 500 kcal на ден в тренировки. През процеса на тренировки глада яко ме гонеше. Може би ограничаването на животинската храна, факта, че няколко човека ми казаха за подобен ефект и гледането на статистиките на часовника ми влияеха. Ядях нетипично за мен количество храна. Постоянно бях гладен. Може би и факта, че бях вкъщи близо до храна имаше влияние, но буквална постоянно имаше нещо в устата ми. За моя радост личното ми тегло се запазваше в нормални граници.
Какво беше планирането? Ами почти до последно плана беше за преминаване на маршрута за 6 дни. Разчитах главно на печелене на време от сън. Планирах да спя по 2-3 часа на ден. Имах доста свободно време и реших да мина първо с колелото по маршрута. Като целите бяха няколко. Да оставя пакети с храна на няколко места по маршрута, да бъде генерална тренировка за същинското преминаване, да си припомня маршрута и да тествам как ще реагира тялото ми на безсънието. Исках да имам свободата да не минавам през някои хижи(Лескова и Чавдар) и да не се съобразявам с “работното време” на останалите. Затова реших пакетите с храна да са на ключови места по маршрута. Именно чешмата на Мечо, чешмата Чавдар преди прохода Витиня и чешмата 5 чучура след х. Планински извор. Пакетите съдържаха овесени ядни, барчета, стафиди и фъстаковки. Надявах се това да не привлича горските обитатели и нямаше какво да се развали.
На 11 юли(неделя) сутринта в 7:00 бях пред урните за гласуване. Упражних правото си на глас, прибрах се до вкъщи и се метнах на колелото. Раницата ми беше по тежка от обикновено, пакетите с храна си тежаха. Първите километри на излизане от София бяха леко мудни. Колелото не вървеше с познатата лекота. Скоро приех “новата реалност” и се опитах да насоча мислите си към предстоящото. Минах по историческия път, който стига до Петрохан и седнах да се почерпя в заведението на прохода. В 13:15 тръгнах от връх Ком по легендарния маршрут. Ще скицирам набързо прехода ми с колелото, защото основната тема е пешеходното преминаване. Първият ден, най-запомнящото се беше изкачването към село Лакатник. Леко ме озори и ми се налагаше да ползвам доста ниски предавки, нехарактерни за педалирането ми по асфалт. Към 23 часа спрях да нощувам в една ловна вишка малко преди х. Лескова. На другия ден оставих по един пакет на чешмата на Мечо и чешмата преди Витиня. Вечерях на Кашана и към 23 часа бях на х.Паскал. На следващият ден си имаше яко бутане, малко съжалих, че съм тръгнал с колелото. Акостирах на х.Добрила в 22 часа и вечерях обилно 😀. Сутринта качих връх Амбарица и хванах подсичащата пътека, която ме върна на билото след връх Костенурката. Тази вечер спането беше с продължителност 15 минути на заслон Ботура. Сутринта закусвах шоколад на хижа Буковец и леща на Чумерна. Вечерях в град Котел и спах на чешмата с беседката малко след Върбишки проход. Сутринта със свежи сили на разсъмване прекрачих прага на “ада на Ком-Емине”. Малко преди село Добра поляна дясното бедро започна да се схваща, с напредването на времето болката ставаше все по-силна. Десният крак имаше сила само да превърти педала. Тази вечер спане нямаше, “карах” до морето. В 4 часа бях в село Емона, вечерта бях прекарал най-ужасните си 6 часа на колелото. Когато пристигнах трудно можех да сгъвам десния си крак. Облякох всичките си дрехи и легнах на поляните след селото. Теглих чертата, трябваха ми 5 дена и 20 часа за да стигна до морето. Хапвах си фъстъци и знаех, че съм надмогнал болката и зависимостта си от физическото тяло. Колкото и да ме болеше в момента, ще ми мини и ще ми остане още едно доказателство, че духа е много по-силен от тялото. На сутринта имах среща с приятели в Иракли, на моменти крещейки от болка се добрах до къмпинга. В следващите няколко дни бях в добра компания и болката все повече отшумяваше. След няколко дни направих опит за прибиране с колелото до София, но дясното бедро отново блокира и се добрах само до Айтос и с влака вкъщи.
Предстоеше така очакваното предизвикателство, а аз бях с контузия. По план трябваше да почивам 1-2 седмици и да тръгна отново по пътеката. Успокоявах, се че имам проблем с мускула и той рано или късно ще се възстанови. По друг начин бих процедирал ако травмата беше в някоя става. Масажи, лед и разтягания бяха основните ми занимания. Реших да почивам до пълно възстановяване. Необходимото ми време за преминаване с колелото, травмата ми, ме накараха да преразгледам графика. Гледах, чудих се, умувах и накрая реших да го променя на 7 дни. Пък ако имам възможност винаги мога да го преизпълня. Притеснявах се да не се разочаровам ако почна да изоставам и да падна духом.
Тъкмо бях решил, че тръгвам и прогнозата вещаеше 3-4 дни на бури в централен балкан. Трябваше да изчакам още малко. Вечерта преди тръгване бях поканен на “бебешко парти”. Този път не бях шофьор и ми извадиха една медена ракия. В добра компания и философски теми леко се “наквасих”. Легнах в 3 часа, на ръба на повръщането. Едва ли това беше най-добрия сценарий за почивка преди прехода, ама каквото такова. На другият ден с лек махмурлук приготвям багажа и хващам автобуса за Петрохан.
Опитах се да сведа до минимум екипировката, която щях да взема. В крайна сметка взех следните неща:
- ветровка и дълъг панталон против дъжд
- лятна и зимна термо блуза
- аптечка, репелент, вазелин, бинт
- челник
- външна батерия и батерии за челника
- слънчева шапка, комарник за глава
- барчета и стафиди
Ползвах раница предназначена за колоездене, понеже бегаческата ми раница не можеше да събера този багаж и нужната ми вода на някои участъци.
No comments:
Post a Comment