Пристигнах на Петрохан към 14 часа. Седнах в капанчето на прохода и си взех едно кисело мляко с вафли. Факта, че млякото беше студено ме притесняваше. При преминаването с колелото гърлото ме заболя още първата вечер след студен айрян, изворна вода и сладолед. Сега исках да внимавам повече. По време на прехода, киселото мляко не беше със “животински произход” и беше съществена част от менюто ми. С мен слезе още едно момче с голяма раница. Нямаше съмнение, че и той е за морето. Стоеше на съседната маса в заведението и пиеше кафе, но нямах желание за разговори в момента. В главата ми вилнееха други мисли. След като приключих с обяда разпънах щеките и газ към връх Ком. Тръгнах в 14:30 нагоре. От София си носех около 200 ml вода, затова напълних от рекичката до пътя след гората, едно шише от 500 ml. Трябваше да почвам да пия вода едва ли не насила. Прогнозата за тази вечер беше 50% възможност за буря след 18 часа. Времето си беше облачно и леко хладно. Мислех си, че дъжда няма да ми се размине тази вечер. По пътя ме изпревариха двама моториста, с които се поздравихме. В последствие на гара Кръстец, разбрах че и те са правили Ком-Емине. В това приятно време напредвах бързо към върха, може би и малко подплашен от времето. Исках да сляза в ниското колкото се може по-бързо. Планът беше до 18 часа да съм в гората преди хижа Пробойница. При последното изкачване към връх Ком срещнах отново двамата мотористи. Спускаха се или по-скоро единия се мъчеше да спуска. Първият, който беше в подножието и чакаше другия, ми каза че съм се движил много бързо. Дали наистина беше така? Мотористи какво им разбира главата от ходене пеша. След час и 50 минути съм на върха. Духаше си прилично. Избрах си две малки камъчета, снимка и пуснах часовника :)
Приключението започва, часът е 16:50. Притегнал всички колани на раницата се спускам от върха бягайки. В свински тръст продължавам до момента, в който пътеката се отделя от пътя. Еуфорията беше голяма. Толкова дълго чаках този момент. Опитвах да не се подавам на емоциите и да не прекалявам с бягането. Всичко едва сега започваше и трябваше да пестя сили за да издържа до края. По план трябваше да бягам най-много по 10 километра на ден и да избирам най-подходящите за това терени. Стръмните спускания определено не бяха такива. Пропускам да напълня вода от рекичката, нямам време хронометъра е безпощаден. След час и 30 минути съм отново във заведението на прохода. Момчето, което слезе с мен от автобуса е тук и хапва супа, отново нямах желание за разговори. Този път хапвам топло бобче. Едва ли щях да успея да хапна на друго място днес. Така, че спирането тук си беше задължително. Докато хапвам наблюдавам как 3 колоездачи си приготвят колелата. Двама от тях са с джърсита на Виваком, сериозна работа. Докато чакам да пресека асфалта, единият спира до мен и ме пита за пътя. Обяснявам му да карат само по асфалта нагоре. Оказва, се че и те планират преминаването на маршрута за 7 дни. Ето с кого ще се гоня. Пълня едното шише от чешмата след прохода и продължавам с туристическо темпо. С колелото се бях объркал точно тук и леко се полутах, но сега успях да хвана пътеката след мочурищата. Излязох на билото, времето сякаш се оправяше. Вятъра разтика облаците и слънцето все по-често се показваше. Зараждаше се надежда в мен, че няма да ме вали тази нощ.
Преди последното спускане към гората спрях. Нещо не ми бяха удобни маратонките. Няколко дни преди тръгването бях успял да прецакам оригиналните им стелки. Затова бях сложил други стелки, които извадих от маратонките за колоездене. Махнах стелките, защото мислех, че са твърде обемни и намаляват мястото за пръстите ми. Самото неудобство се чувстваше при кутрето, което беше притискано от другите пръсти. Малко несериозно да тръгнеш с маратонки без да си ги тествал. Ама каквото такова. Намазах обилно с вазелин. В гората преди хижа Пробойница имаше паднали дървета. Преодоляваха се лесно, маркировката беше на често. Стъмни се и извадих челника. Скоро излязох на макадамения път за хижата. Повечето от камъните са нестабилни затова не исках да бягам, по иначе много приятния наклон. Трябвали са ми 3 часа и 10 минути за да стигна от прохода до хижата. В хижата светеше, но до колкото знам вече не приема туристи. Аз нямах и планове да спирам и вода не ми трябваше, така че продължих към село Губислав. След първата махала пътя става земен без камъни. Потичвах си лекичко и звънчетата ми огласяха всичко наоколо. При преминаването през следващите махали, кучетата на всички къщи се активизираха. Спрях да пия от чешмата в “центъра” на селото и допълних шишето. Стигнах до табелата, в която се оказваше че има възможност да се ползва пътеката маркирана наскоро или старата пресичаща на няколко пъти асфалта. Реших да играя на сигурно и да следвам познатата ми пътека. Ползвах си отбивките от пътя през гората. Не знам до колко това беше правилно решение, ама в тъмното не ми се търсеше маркировка. Последва монотонно спускане по асфалт. Тичах от време на време, колкото да се каже, че не се мотам.
Минах по моста на река Искър и се озовах на гара Лакатник. Разбира се нищо не беше отворено и нямаше жив човек. Минаваше 23 часа. Спрях на чешмата малко след гарата. Извадих си стафидите и си хапнах. Подкрепих се и с едно барче. Още не ми се спеше и всичко изгледаше да е наред. Тръгнах да катеря баира към село Лакатник. Тук знам, че има пътечки, който спестяват част от асфалта, но след излизане от гара Лакатник, си хванах пътя. При предното ми преминаване пеша имах спомен, че се минаваше през едни градини и едва ли не през имотите на хората. Казах си, че ще обиколя малко ама да е по-сигурна работата. Бях се подготвил психически за качването и го минах в добро настроение. Дори не спрях на чешмата преди селото. Потичах малко и се озовах на чешмата в селото. Допълних шишето, една фъстаковка и поех към хижа Тръстеная. Тук си следвах пътеката и не губих време да обикалям по пътя. Дъжд явно нямаше да има тази вечер, беше приятно хладно. Бях с къс ръкав и се чувствах добре. Напъвах с щеките нагоре и се движех с добра скорост. Към 2 часа бях пред хижата. Напълних двете шишета с вода. Пред хижата една групичка запиваха. Не смятах да се отбивам и продължих. Обиколих малиновите плантации и стигнах до горичката. Мислях дали да продължа още тази вечер. Факта, че следваше труден за ориентиране участък и това, че бях с 2 часа по-бърз от планираното време, наклони везните да спя тук. Облякох всички дрехи и си легнах. Дълго не можах да заспя, имаше вятър и ми беше студено. Станах и потърсих по закътано място да легна. Май намерих такова и съм дремнал малко. Ама пак се будех от време на време от студ.
No comments:
Post a Comment