Сутринта се събудих преди алармата. Масажирах отново крака. Не ми се тръгваше изобщо. Вечерта бях ставал да пикая и при вървене усещах болка. Бях отчаян, предстояха ми още не малко качвания и ако след всяко болката е толкова остра просто нямаше как да си го причиня. След дълго мотане си обух маратонките, като внимавах да не стягам много връзките. Още с първите крачки болката напомни за себе си. Опитах да намаля до минимум изтласкването с десния крак. Болката не беше остра както снощи и с напредване на времето мозъка, щеше да включи защитните си механизми и щеше да почне да я игнорира. С много въпроси в главата стигнах до паметника с оръдията, където пътеката се отклонява от пътя. Може би на това място съм правил снимката, която си харесвам най-много. Бях хванал момента, когато слънцето се показва и започва да стопля оръдията. Точно в този момент не можех да се зарадвам на нищо. Всичко ми беше криво, беше ми студено, бях гладен. Единственият “светъл лъч” беше светлоотразителната маркировка на Трявна ултра. Състезание, което съм завършвал 3 пъти и винаги ще предизвиква умиление в мен. По време на прехода бях точно с тениската на това състезание от 2019. Има много емоции свързани с нея, защото бях с нея, когато се изпари надеждата ми, че ще мога да мина Ком-Емине през 2019. Дали сега щеше да ме споходи същата емоционална дупка по това трасе. Мислите ми се надпреварваха в главата ми и ме разсейваха от усещането за болка. Скоро маркировката на състезанието пое право нагоре да качи един връх, а пътеката го подсичаше. Казах си “сега или никога”, газ нагоре. Знаех, че това е просто едно безцелно качване, което можеше да си спестя. При състезанията в повечето случаи се търси трупане на денивелация, а не логичното трасе. Време беше да проверя до колко съм способен да катеря стръмни баири. На моменти качването си го биваше, тялото почна да вдига температурата. След като се качих на възвишението бях обнадежден. Нямаше срязваща болка, дискомфорта се увеличаваше, но можеше да се търпи. Последва спускане по ужасно хлъзгав терен, докато се включа отново в пътеката. Лека полека мрачното ми настроение започна да отминава. “Има надежда за квартал Надежда”. Болката си я имаше, но можех да продължа, само да не се усили. Точно това беше надеждата ми в този момента, да не се усили и да стане нетърпима.
Достигнах до чешмата пред хижа Бузлуджа. Часът е бил около 7, т.е трябва ли са ми 2:10 минути за да стигна до тук. Изоставах само с 10 минути от предвиденото време, може би положението не е чак толкова зле. Имаше двойка туристи пред хижата. "Може да има закуска и за мен". Посреща ме супер учтив хижар. Сипа ми чай, даде ми две вафли. Дадох му 10 лева, каза че няма да ми върне и да си задържа парите. Аз му казах, че ще пия още един чай и може да не ми връща ресто. Той категорично отказа и ми каза, че следващия път ще си платя. Оставих всичките стотинки, които имах но те не стигаха. Момичето явно беше приготвило пържени филийки за закуска и им беше останала една. Предложи ми я, нямаше как да откажа. Как да не му стане мило на човек, повече от приятно посрещане. Точно в този момент когато светът ми беше крив, човечността и добротата ме “заляха”. Седнах на пейките пред хижата. Ядях си филийката и вафлите, и си говорих с младежа. Нямаше съмнение, че сме в една и съща посока. Техният план беше да стигнат до Предела. Аз не смееш да правя планове за края на днешния ден. Нещата всеки момент можеше да се объркат. Аз влязох в хижата за още един чай и видях как девойката плаща на хижаря. Тогава въобще не се сетих, че тя му даде дребни пари и вече можеше да ми върне ресто. Двойката тръгна преди мен, аз си изпих чая и си доядох вафлите.
Гледах да не се бавя много на хижата преди да тръгна. Минах покрай новата хижа. Ресторантът не изглеждаше да е работил скоро. Като минах с колелото имаше детски лагер и също не намерих храна. Стигнах до входа на ветрогенераторния парк и подминах чешмата. Вода не ми се пиеше, но защо не стигах двойката туристи. Не бяха тръгнали много преди мен, дали не се движех бавно. Срещнах ги на чешмата на пътя преди хижа Младост. Пълнеха вода, пожелах им лек път. Преминах през електро пастира около хижата и следвах пътеката. Нямах време да обикалям по пътя. На едно от изкачванията, знаех че има подсичаща пътека в ляво, но електро пастира минаваше някъде от там и не ми се рискуваше. Качих баира по коловата маркировка, болката напомняше за себе си. Преди да вляза в гората започна да пръска лек дъждец. Прибрах телефона във водонепроницаемия му калъф, но не си облякох ветровката. Слънцето вече ме беше стоплило и подобен дъждец не ме плашеше. Така и не заваля стабилно, но бях доволен, че в момента не съм около Ботев. Днес по прогноза вероятността за валежи в централен балкан не беше малка, имаше възможност и за гръмотевична буря. Докато спусках към Българка си мислех за случката на хижата. Съжалявах, че не се бях сетил да си платя, когато видях девойката дава пари на хижаря. Бяха ми вдигнали настроението и поне можеше да си платя.
Болката в ходилото ми започна да става все по настоятелна. Мислех с как мога да си помогна. Вече бях отпуснал вързанките колкото мога. Маратонката трябваше да стои на крака ми подкрепяна от нещо, не можеш да си махна връзките. Другата мисъл, която ми идваше е да намаля сгъването на пръстите до минимум. Ама какво да подложа под ходилото си. Почнах да се оглеждам за пластмасови бутилки, с цел д си отрежа парче от тях. Скоро обаче видях счупена маркираща табелка на Трявна ултра. Беше пластмасова и се гънеше доста трудно. Реших, че това е добър вариант и като стигна до Българка ще я изрежа по стелката и ще я бинтовам за стъпалото си. В този момент се сетих как Дизела изряза част от маратонките си с надеждата да осигури повече място за пръстите си. Какво ли не прави отчаяния човек по Пътеката. Преди да стигна до хижата намерих и още една счупена табела, но тази беше от маркировката на велосипедния маршрут. Държа да отбележа, че и двете табелки бяха на земята и аз не съм ги маха или чупил от дърветата.
Седнах пред горски дом Българка и се залових да майсторя 😀. Табелата на велосипедния маршрут се оказа от твърда пластмаса и не можах да я изрежа с джобния си нож. Табелката на Трябва утра обаче успях да я изрежа по стелката. Сложих я над чорапа и я бинтовах за стъпалото ми. Обух маратонката малко трудно, защото ми идваше тясна. Нямах желание да ям или да пия вода, исках единствено да проверя “изобретението” си. Още при първото стъпване бях обнадежден, болката сериозно намаля. Дали проста си бях решил, че това ще ми помогне или имаше реален ефект не мога да кажа. Обаче с времето наистина болката почти изчезна. Стигнах до гара Кръстец в много по-добро настроение. Спрях на гарата да хапна. Един от работниците дойде при мен и ми обясни, че тая година потока от туристи бил голям. Разказа ми един случай на голяма група, която почти била напълнила перона и си топлили голите крака на слънце. Живописно описа състоянието на изтормозените им стъпала и се чудеше защо си го причиняват. Предложи ми да ми даде минерална вода, но аз си имах достатъчно. Аз въобще не исках да му кажа, че съм си бинтовал крака с пластмаса 😀 Щеше да ме разправя на следващите Ком-Еминейци. Не се застоях много на гарата и към 11:20 потеглих.
След гарата има едно лекичко изкачване. Болката наистина беше изчезнала. Ако обездвижването на пръстите намалява болката какво я поражда? Никога досега не съм изпитвал болка в горната част на стъпалото. Винаги си стъпвам на пръсти при изкачванията защо точно сега получих такава травма. Търсех отговор на този въпрос, защото очаквах, че и левия крак скоро ще ме заболи. Сега го натоварвах повече с цел предпазване на десния. Предпочетох да мина по пътеката, а не по велосипедния маршрут с цел да спестя малко обикаляне. Днес дори не ми минаваше мисълта да опитам да бягам. Така, че може да преживея провиране между храсталаци и треви. Спомените ми за този участък бяха точно такива високи треви и папрати. Всякакви семенца лепнат по потните ти ръце и слънцето се опитва да те изпече жив. С колелото минавах вечерно време и нямаше подобни неща. Следваше се коларски път, който беше добре поддържан. Маркировката беше на рядко, коловете бяха заобиколени от треви и дървета и се виждаха много трудно. Само наличието на пътя улесняваше ориентирането. Сега беше светло и не ми се спеше, но положението беше същото. През цялото време се следваше пътя. Само на едно място не видях маркировка дълго време и погледнах на телефона. Пътят го нямаше на картата, а се бях отклонил от маркировката. Предполагах, че скоро ще се слеят, но страх лозе пази. Върнах се и по гпс открих маркировката, която преминаваше през едни папрати, много малко хора я бяха следвали преди мен. Разбира се скоро излязох отново на пътя. Слънцето въпреки, че се раздаваше имаше достатъчно моменти, в които бях на сянка и не ми беше неприятно. Скоро излязох на широко място без много дървета и разпознах местността. Справка с телефона потвърди, че правя ляв завой и се прехвърлям на съседния баир. По спомени ми оставяше съвсем малко до спускането към Грамадлива.
Левият ми крак последва примера на десния и започна да ме боли на същото място. Бях си отрязал едно парче пластмаса от шише и си го носих в раницата. Спрях под една сянка и бинтовах и левия крак с пластмаса. Станах като робокоп 😀 Но и този път “лечението” подейства и успокои болката. Дори на спускането към ски станцията на моменти бягах. Наклона си е доста голям и прецених, че бягането на моменти е по правилното решение. На ски базата нямаше никой. На хижа Грамадлива имаше двойка, която товареха нещо в колата си. Явно бяха стопани на базата на ПСС или на хижата. Въобще не ме интересуваше, знаех че хижата не работи. Освежих се на чешмата и продължих. Обяда ме очакваше, още помнех боба с наденица от преди 5 години. Когато стигнах до хижа Химик вече знаех как да мина покрай нея. Малко преди хижата трябваше да се отклоня от пътеката и да се включа в един път. С колелото бях тук вечерта и ми коства доста време за да разбера как да мина от тук. Причината, е че пътеката стига до едни заграждения точно преди хижата и няма как да се мине. На хижата нямаше никой, но това не ме притесни. Бързах да не ми се стопли бирата.
Някъде към 14:30 видях кръчмите на прохода. Двоумях се дали да не си разопаковам ходилата за да си починат малко. Или да не пипам нещата щом продължават да работят. Реших да следвам принципа в програмирането “щом работи, не пипаш” :) Седнах на една слънчева маса в кръчмата. Поръчах си боб, шопска салата и кисело мляко със сладко. Нямаха топла бира, та се наложи да пия студена. Боба този път не ми хареса чак толкова, може би защото нямаше наденица. Обаче като добро прасенце си изядох всичко. Купих си и един голям пакет ядки, който после се оказа с изтекъл срок на годност. С пълен корем и без сериозни болки пресякох асфалта и започнах да катеря баира, за да се кача отново на билото. Не си давах много зор, тялото ми трябваше да свикне отново със слънцето и да ми мине малко тежестта в стомаха. Бавно но славно се качих на билото и пътя започна да катери и спуска до безкрай. Скачалките бяха малки и се следваше коларски път, който си беше добре поддържан. От всичкото това нагоре надолу десният ми крак отново ме заболя. Разопаковах го да видя какво е положението. Пластмасовата табелка на Трябва ултра се беше пречупила на две места. Може би не оказваше достатъчни съпротива за да намали сгъването на пръстите ми. В главата ми започнаха да преминават различни идеи за действие. Пробвах да махна вързанките от местата където ме боли и да вържа връзките за глезена. При тази схема петата ми се вадеше на всяка стъпка. Последва оптимизация на решението. Пробих дупка в задната част на маратонката около петата и прекарах връзката от там. Завързах връзките около глезена. При тая постановка горната част на ходилото ми изобщо нямаше контакт с връзките на обувките. В началото нямаше успокоение на болката. Продължавах да вървя, болката поне не се усилваше. Нямах друго решение бях в нищото и нямаше как да остана тук. Или трябваше да се добера до хижа Буковец или да се върна. Не исках да пия болкоуспокояващи. Очакваха ме още много километри до морето, няма да ги карам на хапчета, по-добре да се откажа. С течение на времето болката започна да намалява. Може би някъде около заслон Ботура, болката стана пренебрежима в десния крак. На заслона хапнах малко ядки, пих студена вода. Починах малко и хванах баира, който щеше да ме върне на билото. Ако успея да се кача на билото без да почувствам отново болка, може би бях намерил правилното решение с маратонките. Докато катерих обмислях и какво друго мога да направя. Нямах друго решение, единствената ми надежда беше, че съм стегнал прекалено много маратонките в първите дни и това е довело до болката. Сега като няма допир на връзките до проблемните части на ходилото, нещата малко по малко трябва да се оправят. При изкачването, маркировката е доста закачлива. На места има усмихнати човечета и разни ободряващи надписи. Не можах да им се зарадвам истински, но за момент ме изваждаха от мрачните мисли за предстоящата болка.
За моя радост се качих на билото без да почувствам болка. Явно бях намерил решение на проблемът. Маратонката ми стоеше добре на крака и не хлопаше. Приложих същата схема и за лявата маратонка. Махнах бинтовете от краката си и освободих малко повече място за пръстите. Някак си се успокоих, започна да се връща надеждата, че ще мога да продължа и да стигна до морето. Отново си спомних за изрязаните маратонки на Дизела. Когато те налегне отчаянието, човек се хваща и за най-малката спасителна сламка, която намери. Сега някак по-лесно приемах непрестанните качванията и слизания. Знаеш, че до хижата има още много и мрака ще ме обгърне преди да стигна до нея. За разлика от предишното ми пешеходно минаване от тук не мислех да изпадам в ужас. Вече не ми правеше такова впечатление. Следях само колко часа съм се движел от Предела, за да знам колко още време ми остава. Подминах заслон Караиваново хорище и продължих с това нагоре надолу. Баирите не бяха никак полегати и не случайно съм слизал от колелото да бутам. С колелото бях тук към 6 сутринта и бях спал 15 минути на заслон Ботура. Тези баири ми се струваха като планини. Постоянното слизане и качване от колелото допълнително ме бавеха. Единствената мисъл беше “колко още има до хижата”. Сега не исках да си причинявам това и се опитвах да мисля за друго. Скоро се стъмни и извадих челника. Знаех, че светлините на хижата не се вижда от далеко, затова и очаквах просто тя да изскочи пред мен. Часовникът показваше, че вече наближават 5 часа от както съм тръгнал. Ако съм бил бърз вече трябва да съм много близо. Пак изпаднах в състоянието, в което очаквах хижата след всеки баир. Телефонът потвърди, още 500 метра в права линия и сме там. Само, че аз не се движа в права линия и сигурно ми отне цяла вечност.
Хижарят беше седнал на една маса отпред с още един човек. Питах го дали има бира за мен и му казах, че няма да спя в хижата. Платих си бирата и седнах на една маса до тях. Часът е бил някъде към 21. Докато ядях от ядките си, ме разпитваха от къде идва, до къде смятам да стигна. Дори ми предложиха да се обадят на хижарката на Чумерна да ме чака. Отказах, това че съм тръгнал да си правя кефа по нощите, не значи че останалите трябва да се съобразяват с мен. Хижарят се разприказва и ми разказа за опита на Христо Минков и как треперел като лист като стигнал до тук и колко време го чакали да пристигне. Изрази мнение, че не е бил подготвен физически и екипа му също бил неподготвен. Не исках да се заяждам с него. Как така го реши това и като какъв изразява това мнение. Младежът стигна до тук, а много други не можаха. Уцели лошо време. Понякога много малко му трябва на човек за да бъде пречупен психически. Особено на неговата възраст. Колко екип му е нужен на човек като съпорт? Трябва му само доставка на храна и малко морална подкрепа. Въобще да се чуди човек, как може някой да се изказва по теми, по които не е запознат. Добре изрази мнение, кое е грешно или правилно, ама кажи аз така мисля. Не да се изказваш като “всевишния”. Аз си рупах ядките и си пих топлата бира, и само кимах. Всеки си има глава на раменете.
След около 40 минути, поех към Чумерна. Нямаше как да обикалям по асфалта. Пътеката си беше достатъчно добре маркиран коларски път. Нямаше да имам проблем с ориентирането. Поддържа сравнително приятен наклон, който дори успявах да карам с колелото. По-важният въпрос беше докъде да стигна тази нощ. Да спя ли изобщо, да вляза ли в Темна гора по тъмно. Имах няколко опции да спя пред хижата, да стигна до изворчето с беседка или да ходя цяла нощ. Сякаш беседката, която беше на около час след хижата, изглеждаше най-логичното решение. Щях да съм там към 12 часа и близо до вода. Може да се каже, че това беше плана преди да стигна до хижата. На хижата не очаквах да намеря хижарката, но се надяваш че ще мога да си напълня вода. Хижата обаче беше заключена, аз имах още около 200ml вода. Трябваше да ми е достатъчна да стигна до следващата вода. Застоях се малко пред хижата и се замислих дали ми се влиза в тази безкрайна гора по тъмно. На сутринта също щеше да е тъмно, ако стана рано. Накрая ме домързя и реших да спя на пейката пред хижата. До болка познатата постановка, студ цяла нощ. Будех се често къде за да се завъртя да не натъртя някой кокал или да се сгрея малко с интензивни движение. Поне нямаше болка в краката. Всичко друго ще го преживея. Имах вариант да извадя и спасителното фолио, но то беше за еднократна употреба и нямаше да мога да го прибера после. Не исках да се лишавам от него, защото нищо не се знае.
No comments:
Post a Comment