Бях навил алармата за 4 часа ама не ми се ставаше. Въпреки, че ми беше студено и не можеш да спя. Полежах си още час. В 5 станах целия треперейки. Отказах да събличам каквото и да е и тръгнах. Ясно беше, че скоро ще се стопля, ама нека дойде това време. Подминах еко фермата, полутах се малко след това. Телефонът помогна да намеря пътеката. Скоро бях в гората на ясно видимата пътека. Съмваше се, затоплих се, хапнах една фъстаковка. Почвах да идвам на себе си. Единственият проблем бяха леко схванатите бедра. Успокояващ беше факта, че бяха и двата, защото ако беше само десния щеше да е лошо. Подминах разклона за манастира 7 престола и се оглеждах за джанки на откритите места. Един път бях ял тук сливи и още ги помнех. Ама тази година джанки имаше само след Котел, лоша работа. Първата вода, която е на 7 километра след хижата изглеждаше ужасно. Около нея навсякъде кал и тиня, а тя едвам тече. Имах си достатъчно вода. Седнах хапнах малко стафиди и едно барче. Съблякох дългия панталон. Време беше да вдигна скоростта на движение. По напънах се малко на изкачването след горски дом Чукава. Имах планирана почивка на Хайдушки кладенец. Напълних вода и хапнах още малко стафиди. Не след дълго пътеката стига до билото и ловното чакала, в което бях спал при преминаването си с колелото. Мислех си дали снощи не можех да стигна до тук. Ама сметките показвах, че са ми трябвали около 4 часа да стигна до тук, а това означаваше, че щеше да е вече светло и от спане смисъл няма. Продължих по билото и се гледах ме с любопитните крави. Не планирах слизане до хижа Лескова затова продължих по билната маркировка. Според трака, са ми трябвали около 5 часа за да стигна до тук. Следваха няколко стръмни изкачвания. Обаче нетърпението ми да разбера дали ще намеря оставената храна до чешмата ми даваха сили. Скоро срещнах двама туристи, първите който виждам по маршрута за тази година. Снимаха си хората и се мотаха, не всички бързат като мен. Поздравих ме се и ги подминах. Вече виждах мястото където се намираше чешмата, забързах още повече. Греда, някакви животни бяха ми намерили храната и не ми бяха оставили нищо освен част от опаковките. Събрах си боклуците в раницата и слязох до чешмата. Лошо, явно стратегията ми да не заравям пакета в земята и факта, че беше в найлонов водоустойчив плик не бяха добро решение. За днес имах достатъчно храна, ама не е в това въпроса. Можех да си хапна някое друго барче с удоволствие. Свършен факт, няма какво да се ядосвам, другия път по-добро планиране. Ядох от провизиите в раницата си.
Леко разочарован продължих по пътеката. Още с преминаването си с колелото бях учуден. По спомен след чешмата следваше една много приятна пътечка в гората. С мека настилка поддържана от мотористите, която шепнеше “пробягай ме” при предишното ми преминаване. Сега тя липсваше, бяха прокарали път и съсипали прекрасната пътека. Имаше още няколко места по нататък където спомените ми се различаваха от действителността и явно ситуацията в планината се променяше. Следваше движение по горски път близо до оградата на горското стопанство. Релефът беше постоянно нагоре надолу. Имах си един набелязан странен камък край пътя, който трябваше да мина за да се надявам да стигна до края на оградата и бариерата. Скоро подминах него и бариерата. Предстоеше ми продължително вървене в гора, без гледка. Приближавах подножието на връх Мургаш. Само, че до там имах няколко слизания в долчинки. Въпреки, че от сутринта виждах върха, знаеш че ми предстоят много часове до него. Когато човек е подготвен какво го очаква, някак по-спокойно и философски приема нещата. Няма да забравя първото ми минаване от тук и отчаянието, което ме беше обзело при безкрайното катерене към Зла поляна. Сега беше друго, вървях и си очаквах преминаването през контролните точки. Една от тях е поляната, на която пътеката прави обратен завой. Преди имаше папрат висока колкото мен, но сега беше доста по ниска и нямах проблем с ориентирането. На места имаше къпини, но не си позволявах да се спирам за дълго, времето течеше неуморно. Пресякох и коларския път, ясен знак, че съм на последното изкачване. Дай, напъни се още малко. Видях и оградата близо до пътеката, малко остана. Излизам от гората, слънцето се раздава на макс. Започвам да се “пържа” в собствен сос. Няма грижи, щом не ми е студено ще го преживея. Сутиена на един от маркировъчните колове преди Зла поляна повдига настроението ми. Информационната табела точно на разклона е паднала на земята. Преди 3 седмици си беше здрава. Какъв идиот трябва да си за да я счупиш? Едва ли е имало толкова силна природна стихия за да я счупи. Тук не ми се полага почивка, продължавам към рекичката Чешковица. Там трябваше да почина и хапна. По пътя до там срещам още двама туристи. Раниците им са огромни и пълни, няма какво да се оплаквам аз с моята раничка. Питат ме дали съм срещнал предните 2 туристи. Явно са спали заедно на Лескова. На реката се събираме отново и обменяме информация къде е следващата вода. Щели да се опитат да стигнат до заслона след Витиня. Аз отговарям уклончиво къде смятам да спя.
Тръгвам преди тях. Тук пътя има едни огромни “ями”. Не знам дали на правени с цел ограничаване на движението или са естествени, но преди години ги нямаше. С колелото беше доста трудно преминаването им. Ямите са с дълбочина около 3 метра, но слизането и излизането от тях сигурно се случва под 60% наклон. Странна работа, как са се пръкнали там. Не след дълго се озовавам на Зла поляна. Часът е към 13:30, трябва ли са ми около 8 часа да стигна до тук от Тръстеная. По графика трябваше да съм тук в 17 часа, добре е имаме малко аванс. Малко след като подминах говедарника, някой се развика. Не чух ясно какво вика, ама нямах желание дори да се обърна. Това обаче вкара една фраза в главата ми. “Къде одиш бре джингиби”. Разведрявах обстановката като си повтарях това по безкрайното спускане към Витиня. С колелото ми отне около час, а на моменти хвърчах с 30 километра в час. Колко по приятно, щеше да е ако съм с колело. Ама няма ще трамбоваш пеша. Бедрата още не ме бяха отпуснали напълно, затова отказвах да бягам в този участък. Тая година не видях и малини край пътя, бедна работа. Обаче бях леко изненадан когато открих част от храната си близо до чешмата. Горските обитатели я бяха намерили, но не бяха успели да изядат всичко. Колко му трябва на човек да е щастлив, да сподели малко храна с гризачите. Оцеляло беше едно овесено барче с мед, една scala, 3 фъстаковки и малко стафиди смесени със семки. Започна пир на чешмата. Изядох всичките ядки, овесеното барче и една фъстаковка. Като през това време си охлаждах краката на чешмата, идилия. Намазах краката с вазелин, сложих отново стелките в маратонките и газ. За темпото не знам, но настроените беше много по-добро. Планината се огласяваше от “Джингибииии”.
Към 16 часа пристигам на прохода Витиня. Чешмата не работи, няма нищо за ядене, няма какво да правя там. Продължавам към горското стопанство Витиня. Докато вървя по асфалта вижда малко шише с кока кола. След лек спор със себе си се навежда да го вземам. С колелото съм намирал изпаднали шишета с кока кола, ама поне не бяха отваряни и бяха няколко. Това беше отваряно и беше половина. Нося го известно време и си мисля. Стояло е на слънце, станало е на ошав. Кой знай кое е пил от него, толкова ли си умрял за една кола. Аз по принцип избягвам да пия газирани неща последно време. Ама си ми е късмет, да го намериш насред нищото. Както се вика шамар да е, аванта да е. Изпих си го. Ама стояло на слънце, по бетер и от чай. Сега пък друго 20 като си го ползвал, не трябва ли да нося шишето със себе си, не да го хвърляш. Пак чудене, накрая го хвърлих, трябва да тежи на съвестта на този който първоначално го е хвърлил/изпуснал. С това се занимавах докато стигна до отклонението от асфалта😁 След него ме очакваше малък ад. Множество паднали дървета, трудно следяща се маркировка. Добре, че някой добър човек е слагам лентички по дърветата за да прекара на места нова пътека. Тук с колелото имаше, мамата. Сега беше доста по-лесно, пък и го очаквах. На прохода Арабаконак имаше табела хижа Чавдар с отбелязано време на нея. Не помня точните числа, но при пресмятане на разликата между предната и тази, излизаше че съм по-бърз от предвиденото време. Това се очакваше, но друго си е да го видиш нагледно. След прохода смятах да стигна до хижата по маркираната пътека. Тя на места си беше доста стръмна и ми даваше зор. Ама знаех, че така пестя време и ще стигна по-бързо до вечерята. Бях в гората, не беше толкова жега, давай момче, напъни малко. При достигане до колибата с надпис “200 метра през копривата”, нямаше и миг чудене. Хванах си билната пътека, която на картата беше отбелязана като обрасла, но дори с колелото аз нямах никакъв проблем да я мина. На едно място по не внимание изпуснах маркировката подведен от почти оформилата се пътека от други объркани преди мен. Но скоро намерих правилната посока и излязох на билото. Тук някъде явно умората си е казвала думата. В края вече се молех да видя хижата пред мен, а тя все не идваше. Гледах часовника и знаех, че е още рано, но все тръпнех в очакване. Накрая стигнах до хижа Чавдар, а часа е около 20. Първата хижа, в която щях да ям от началото на прехода. Отвън имаше групичка младежи. Повъртях се пред хижата и Иво дойде. Менюто за вечеря е зеленчукова супа. Поръчвам си две с 4 филийки хляб. Една жена сяда до мен на масата и се заприказваме. "Как човек се решава да мине Пътеката сам?". "Защо го прави 5 път?" На въпроса защо искам да го мина за 7 дни, отговарям кратко и ясно “Его”. Иво ми предлага и пържени тиквички с кисело мляко, не отказвам храна, не и в този момент. Изяждам си всичко, плащам си и съм готов за път. На хижата прекарах около час. Напълних вода, облякох лятната термо блуза, челника и газ към билото. Въпреки голямото количество храна не ми беше тежко. Катерех си по баира в добро настроение и с прилично темпо. На билото ме застигна мрака. Пътеката продължава по широк каменист път и човек няма как да се обърка. Не ме интересуваше маркировка, посоката беше ясна. Гледах светещите селца в подножието на планината. Небето беше ясно, имаше звезди. В цялата тази идилия единственото, което ме притесняваше бяха големите подвижни камъни към края на билния път. Още помня как подмятаха колелото и едвам успявах да пазя баланс. Ръцете ме бяха заболели да стискам кормилото. С една дума очаквах доста неприятни часове до прохода. Знаех, че ще ми отнеме около 4 часа да завърша този етап и просто гледах колко време е минало до момента. Нямах проблем с ходилата, глезените бяха добре, бедрата се чувства все по-добре. Дори си мислех дали да не продължа към хижа Паскал тази вечер. Явно доста съм се замисли, защото по едно време излизам на път без камъни. Как така, какво става? Справка с телефона, на прав път съм и съм доста близо до чешмата. Минал съм през участъка с едрите камъни. Ти да видиш, доста под очакваното време. Пропускам чешмата и се спускам към прохода, леко потичвайки на места. Към 12 без нещо съм на прохода. Нямах желание да досаждам на хижарката, въпреки че още можеше да е будна. Реших да спя близо до паметника. Нощта отново се оказа студена. Отново се будех от студ и не успях да се наспя.
No comments:
Post a Comment