Навих алармата за 5 часа. Студът ме събуди много преди това. Не ми се ставаше. Въпреки многото часове отделени за сън, не можех да се наспя и да почина. Докато чакам алармата разтегнах малко бедрата, малко масаж. Закусих с кроасана, който си взех от хижа Чавдар. Имах една вафла, която си пазех за чешмата 5 чучура. Алармата най-накрая звънна и беше време да тръгна. Отново не съблякох никакви дрехи, бях намръзнал цяла нощ искам малко да се стопля. Имах около 200 ml вода, но ме мързеше да слизам до хижата да си напълня вода. Разчитах, че е рано и ще успея да стигна преди да напече слънцето. Малко лекомислено от моя страна като се има предвид, че до следващата вода имах около 5 часа. Хванах лятната пътека почваща от пресъхналата чешмата. Набира се плавно височина като се подсичат няколко върха докато се излезе на билото. Беше още тъмно и изпуснах за момент маркировката и се наложи да драпам право нагоре за да се върна на пътеката. Започна да става светло и се виждаха стадата от крави и коне, които си пасяха кротко. При излизането на билото ме посрещна стадо любопитни крави. Аз седнах да съблека дългите панталони, да облека тениската с къс ръка и да намажа краката с вазелин. До момента имах само наченки на пришки на петите на двата крака. Пръстите успявах да ги предпазя до момента от пришки, кожата на кутретата беше раздразнена, но видими поражения нямаше. Вече затоплен и събуден вдигнах темпото. Ползвах всички налични подсичащи пътеки. Настроението започна да се вдига. Слънцето се показваше на моменти зад върховете и ме зареждаше с енергия. Скоро качих в връх Паскал, оказа се че качването му дори когато си на билото не е лесна работа. Отне ми сигурно около 40 минути, а от хижа Паскал ми отнема малко над час. Може би слизането до хижата не губи чак толкова време, като се има в предвид, че се спестяват не малко качвания и слизания преди това. От върха до чешмата знаех, че ще ми трябват около час и половина да стигна до водата. Затова си позволих малко по-голяма глътка на върха. Времето още не беше топло, водата щеше да ми стигне. На разклона за село Антон бях оставил и последния пакет с храна. Беше близо до аптечката, скрит в големите камъни и затиснат с по-малки. Дали отново щях да имам късмет да намеря храна в нищото. Забързах натам с надежда. За мое разочарование отново намерих само няколко опаковки. Прибрах ги в раницата, нищо имам си храна в раницата все ще оцелея. Към 9 часа бях на чешмата. Пийнах студена вода, хапнах си вафлата и една фъстаковка. Гледах да не се застоявам много, че до хижа Ехо ме очакваше доста път, по план около 6 часа. Слънцето обещаваше да напече здравата. Напълних си двете шишета(1 литър общо) на откритото било не ми се жадуваше. След чешмата има едни дълбоки улеи, по които върви пътеката. Тук с колелото единствената опция е бутане на задна гума, сега беше доста по-лесно. Трябваше за обяд да съм на хижата, давай момче, ще изстине бирата. Тук някъде срещнах групичка от 3 туристи. Всъщност не знам дали бяха заедно защото едната жена беше доста изостанала от двойката преди нея. Като приближих до двойката, момчето каза на момичето да ми направи път. Последва отговор “К’во бе?”, явно не го беше чула, ама някак грозно прозвуча. Докато се разминаваме дочух, че водата им е на свършване, а имахме доста време до следващата. Замислих се дали да не им дам едно от моите шишета, със сигурност щяха да жадуват. В край сметка реших да не го правя и да си спестя отбиването до чешмата преди връх Вежен. Срещнах и голяма група туристи в подножието на връх Братаница, почиваха на слънце, хапваха и се смееха. Така е като не бърза човек, може да си позволи такива неща. Аз днес трябваше да бързам, че крайната цел беше хижа Добрила. Подсякох старопланинското конче за да спестя време. Вежен вече не изглеждаше толкова далеко, ама дали наистина е така. При изкачването му за пръв път спрях да почина по средата на баира. Това не беше добър знак, явно умората натежаваше. Пийнах малка глътка вода и се полюбувах на гледката. Станах и закрачиш отново. Повтарях си, че мога да намаля темпото на движение, но спирания преди да стигна хижата са забранени. Пропуснах водата преди Вежен, имах още поне 700ml. Качих върха и видях хижата. Това обаче не значеше нищо, имах още два часа докато стигна до там. Това винаги ми действа депресиращо да виждам крайната точка и да се почне едно качване слизане и така още два часа. При Каменната порта се разминах с един колоездач с куче, който си почиваше. Кучето ми се зарадва и скачаше около мен. До хижата постоянно се изпреварвахме с колоездача. Той спускаше бързо надолнищата, а аз го изпреварвах на изкачванията. Беше добре екипиран, с правилно колело и спускаше участъци, които аз дори не си помислях да спускам с колелото. Мен ми беше топло, за него не знам с всичките тези кори и full face каска. При подсичането на Юмрука реших, че е крайно време да си изпия водата. Имах едно цяло шише, до хижата се наливах почти на сила.
Около 13:30 бях на хижата. Жегата на пейките навън беше нетърпима. Затова седнах в столовата на хижата. Взех си две лещи, една бира, 4 филии и две вафли. Жегата доста ме беше изморила. Останах около час в хижата за да почина. Според плана в 17 часа трябваше да съм на чешмата 5 чучура. Пресметнах, че трябва да стигна до Козя стена до 17. С други думи се движех с добра преднина. Дали наистина 6 дена не ецелта, която трябва да гоня. Такива мисли ме занимаваха в този момент, но за да се случат нещата си трябва движение. Излязох от хижата и шок, слънцето направо гореше всичко. Трябваха ми около 10 минути за да се аклиматизирам. На изровената пътека след хижата, успях да падна два пъти. Дали шосейните ми маратонките нямаха достатъчно сцепление или бирата си казваше думата. Имаше и няколко подхлъзвания без падания и резултата дойде. Започна да чувствам дискомфорт в областта на вътрешните коленни връзки на лявото коляно. Не беше нищо фрапиращо за момента, но определено ги бях натоварил. Всичко това доведе до спадане на настроението. Трябваха ми около час и 30 минути да стигна до хижа Козя стена. Купих си един кроасан от хижата. Ако исках да стигна до Добрила това спиране трябваше да се пропусне, но разума казваше друго. Все пак не се мотах много преди да тръгна отново. Беше почивен ден и се разминавах с доста туристи днес. Тук е доста оживен район и Ком-Еминееца не бие толкова на очи. Просто се поздравявате и няма питания, от къде, на къде. На прохода Беклемето имаше бит пазар, но си забраних да спирам и да търся да си купя нещо. “По сериозно момче, днес го удари на почивка”. До заслон Орлово гнездо вървях по пътя. Билната маркировка не пести много време. Подминах заслона вода си имах. Справка с графика показва, че съм на ръба на времето 2 часа и 30 минути от Козя стена. Лошо досега почти винаги успявах да имам някаква преднина. Беше около 19 часа, надеждите ми да стигна до Добрила преди 11 изглеждаха все по неизпълними. Столовата/ресторанта на хижата не се заключва и можеше да се подслоня там, но нямаше да има никой от персонала след този час. Дали пък заслон Амбарица не може да ми е крайна точка за днес? Колко щеше да е студено на билото? Занимавайки мозъка си с тези въпроси лекувах обхваналата ме скука. Към 20 часа стигнах до хижа Дерменка. Реших, че тук ще вечерям, защото не се знае кога ще стигна Добрила. Реших да е нещо леко, кисело мляко с два кроасана. След като хапнах ме домързя, коляното още се обаждаше. Платих си за спане в хижата, като си обещах че ще стана в 3 и ще атакувам Купена по изгрев. В 22 вече бях в леглото. Баня, чисти чаршафи, спане без чорапи и маратонки, направо рай.
No comments:
Post a Comment