В 3 часа наистина станах. Тази вечер се бях наспал, чувствах се отпочинал и бодър. В 3:17 бях пред хижата готов за атака на централен балкан. Според прогнозата за времето деня трябваше да е слънчев, а утре имаше възможност за валежи. Аз да стигна до хижа Тъжа път тогава може да ме вали колкото си иска. До Добрила стигнах почти неусетно. Около 5 часа започнах изкачването на връх Амбарица. Пред мен виждах два челника, които катереха нагоре. Явно бяха тръгнали от хижата. Имаха сериозна преднина пред мен. Мислех си, че не е добра идея да ги гоня и просто трябва да се движа с константно темпо без много напъване. На моменти се хващах, че правя точно обратното. Челниците спираха доста често и се обръщаха към мен. Видях, че те също бяха решили да ползват подсичащата пътека към заслона. Последвах ги и на заслона ги настигнах. Разменихме няколко думи и бяха изненадани, че идвам от хижа Дерменка. Те спряха да почиват аз продължих. Започна да става светло, май ще изпусна да посрещна изгрева на Купена. Изгасих челника и забързах. За щастие коляното не се обаждаше въпреки всички спускания, може би ранното спиране вчера не е било толкова лошо решение. В подножието на Купена закачих щеките на раницата и бях готов да катеря по въжетата. За разлика от предишното ми преминаване сега имаш малко стаж като катерач. Вярно само в зала ама се надявах да се чувствам доста по комфортно от преди. Изкачването не е толкова страшно и се качих на един дъх. На върха бях в 6:50, лошо изпуснал съм изгрева с цели 50 минути. Облякох ветровката, закусих с кроасан, загледан към кулата на Ботев.
Предстоеше по-гадната част спускането, особено второто въже. Внимателно без да бързам ги пуснах и двете. По стара традиция спрях да хапна малко боровинки, днес може би няма да се мре. Разбира се това беше само началото и предстояха още доста върхове докато стигна до Ботев. На последното изкачване преди да се излезе на равното било отново изпуснах билната пътека. Излязох отстрани близо до пресъхващата чешма. Айде пак нагоре към билото без пътека. Добре, че пришките на петите ми не се обаждаха много при кривеното на глезените при стъпването на неравния терен. От заслон Ботев нагоре катереха група туристи, доста се бяха задъхали. Поздравих ги, а в главата ми мина мисълта, че са изяли всичко на заслона. Нищо поне вафли ще има. Ами не бях далеч от истината имаше само супа топчета. След леко чудене си взех една с 2 филийки и чайче. Днес няма да съм веган 😁 Може би това беше първото ми ядене на кайма/месо от близо 5 месеца. Излизайки от заслона, хванах право нагоре без пътека. Да видим дали месото няма да ми даде крила. Баири ме озори доста, ама може би трябва мине малко време да се обработи месото. На върха снимах двойка туристи, които ме разкриха че пътувам за морето.
Предстоеше ми губене на доста височина и сърцето ми беше присвито, как ще реагира коляното. Малко преди заслон Маринка ме напъна. Не коляното, а голямата нужда 😁 Смесих, човешките с кравешките екскременти. За този период честно казано не помня много, явно наистина съм бил притеснен. След като видях хижата и хванах пътеката след пресичането на пътя, започнах да правя планове. Коляното не се обаждаше, всичко беше наред. Имах още няколко барче, които носех от София, защо да се отклонявам до хижата. Мога да си накисна краката в реката и да си хапна нещо сладко. Не след дълго щях да стигна хижа Мазалат. Така и направих, пресякох реката и си накиснах краката в реката. Намерих едно вирче, в което можех да застана на колене и да охладя малко и бедрата. Часът беше точно един, време за обяд. Изпрах чорапите до колкото можех, защото бяха пропити с вазелин и всякаква мръсотия, неприятна работа. Докато се мотах, по пътя мина едни колоездач, изглеждащ доста професионално с клинчето и без раница. Не го разпознах, може би някой се опитва да прави рекорд по трасето.
След като намазах краката обилно с вазелин, потеглих. Бях се намокрил целия на реката така, че жегата не ме притесняваше. Днес също беше доста топло, а аз имах още доста часове по билото. Започнах да катеря към билото. Тук наклоните на са толкова страшни и успявах да поддържам добро темпо на изкачванията. Настроението беше добро. Ако приемем, че Узана е средата на маршрута. Аз трябва да съм там около 19 часа. Т.Е за 3 дни и 2 часа да преполовя маршрута. Първоначалният план за 6 дни не изглеждаш химера. Окрилен от тези мисли се “устремих” напред. Подсякох пеещите скали, по които бяха направили нови стъпала. На следващото спускане също имаше от тези стъпала. Не бяха от най-удобните за слизане, но поне нямаше шанс да се подхлъзна. Може би някой беше прибрал доста пари по евро фондове, защото бяха окосени храстите отстрани на пътеката. По форумите има мнения, че тези стъпала ще станат опасни след години като изгният дъските и останат само металните колчета. Аз не съм компетентен да давам мнение дали е правилно или не, ама в момента са доста неудобни, поне на спускане. Пътеката след това подсича връх Вълча глава. От преминаването ми с колелото знаех, че ще ми трябва около час за да стигна до хижата. Както и при предното преминаване пеша, камъните по пътеката ме забавляваха. От време на време потичвах и играех детската игра, при която стъпваш само по камъните. С подобни методи убивах времето.
Скоро видях хижата, оставаха ми около 200 метра само спускане. Пробягах ги, няма да се излагаме пред хората я. На пейките отвън имаше доста млади туристи, които си почиваха и играеха табла. Реших да не прекалявам с яденето и си взех едно кисело мляко. Планирах голямото ядене да е на хижа Партизанска песен. До колкото разбрах вече и до тая хижа са реновирали пътя и се е превърнала в място за събиране на местните феодали. Затова хижата вече е доста комерсиална и най-вероятно има голям поток от хора. За момента това не ме интересуваше, важното е, че хапнах нещо. Без да се бавя много се отправих към чешмата Коритата, която е на около час от хижата. В гората, с приятната пътечка, срещнах голяма група туристи може би поне 20 души. Тъкмо сядаха да почиват преди да излязат от гората и да ги напече слънцето. Имаха си водач, който се разпореждаше всички да сядат, защото им предстоят още няколко дни ходене. Разпореди се и да ми направят място да мина. Малко след като подминах групата срещнах и последния изостанал от групата. Мъж с леко наднормено тегло, сериозно изпотен и задъхан, с наколенки на колената. Поздравихме се и си казах, че няма от какво да се оплаквам. На човека му е много по тежко от мен и въпреки това продължава. Какво ми е на мен, нито се потя обилно, нито не боли нещо. “Йордане я се стягай и дай да пробягаме тази приятна пътечка”. Опитах ама не ми се получи. Успявах да бягам не повече от 10 минути и почвах да вървя. Темпото обаче си беше добро. На чешмата Коритата срещнах две млади дами. Бяха облечени със спортни дрехи и приличаха много на бегачи. Понеже са от срещуположния пол само се поздравихме. Точно сега нямам желание да преодолявам притеснението си да комуникирам с непознати жени 😁. Освежих се на чешмата, намокрих слънчевата шапка и продължих. Пътеката продължава с черен път. Скоро беше минала голяма машина и беше заравнила пътя и изринала много от нестабилните камъни. Имах спомени, че пътя преди беше осеян с нестабилни камъни, които правеха вървенето доста неприятно. Сега това не беше така и до хижата стигнах без проблеми.
На Партизанска песен заседнах за голямото плюскане. Накъде към 18 часа съм бил на хижата. Първата ми работа беше да си взема сладолед от хладилника. Поръчах си един литър айрян, боб, шопска салата и мляко с ориз. Вече въобще не ми правеше впечатление, че си поръчвам неща с мляко. Глад мори добитъка 😁.
Тук веднага бях разконспириран за къде съм тръгнал и получих “лексикона на Ком-Емине”. Опитвах да откажа да го попълвам с извинението, че вече съм се записал тази година. В крайна сметка написах нещо от сорта на “Човек е истински жив само докато преследва мечтите си, колкото и безумни да са”. Бях разпитан от къде съм тръгнал днес. Като казах, че съм тръгнал от Дерменка последваха одобрителни думи. Домакинът сметна, че съм взел 3 нормални туристически дни за един. Може и така да е, но предстоеше още много до края на ден. Целта минимум беше Бузлуджа, а по оптимистичния вариант Българка или гара Кръстец. Нямах здравословни проблеми и нямаше никаква причина да не продължа прехода до късно през нощта. Вече бях осигурил вечерята и 3 сухи пасти за закуска. Такива мисли ме занимаваха докато вечерях. Уведомих всички заинтересовани лица, че съм добре и още мърдам 😁. След като си платих, ползвах чешмата зад хижата да си напълня вода и да намокря тениската и шапката си. Слънцето още се раздаваше, въпреки че беше вече 19 часа. Очаквано нямах желание да бързам, камо ли да бягам. Бях с наднормено тегло и се влачех към Узана. С цел да се върна към нормалното тегло, наторих гората 😀. Ама това не помогна да се чувствам лек. След като стигнах асфалтовия път на Узана, реших да мина по маркираната пътека. Вело маршрута, който е почти равен обикаля доста, а мен не ми се бягаше. Затова реших да кача няколко баира по пътеката.
Някъде към 20 часа бях пред хижа Узана. Не исках да влизам в хижата и седнах на пейките отпред да почина малко. Леко ме домързя май. Не се бавих много и след 10 минути започнах да търся пътеката. Малко се помотах докато открия вярната посока. Последва едно продължително спускане по черен път, който отново беше заравнен от голяма машина. В края на спускането отново се помотах малко докато намеря правилната посока. Тук някъде извадих и челника. Тъмнината щеше да ми е спътник в следващите часове. Последва изкачване и печелене на денивелацията, която бях спуснал преди това. Бях подготвен психически за това и си катерех спокойно нагоре. Но явно физически не съм бил подготвен. Наклонът си беше доста сериозен, може би на места минаваше 20 процента. Имаше и места с нестабилна почва и бях принуден да стъпвам на пръсти. Не поддържах високо темпо и не ми се налагаше да спирам за почивка. Обаче малко преди края на изкачването ме сряза остра болка в горната част на дясното стъпало. По точно в частта под връзките на маратонките. Болката наистина беше остра. Едвам качих последните метри и се стоварих на земята. “Това пък сега какво е? Как дойде от нищото?”. Никога досега не бях чувствал подобна болка в тази част на крака. Нямах идея какво я провокира. Събух маратонката и разтрих мястото. При нормално положение на стъпалото болка нямаше, но при опит да вдигна пръстите си нагоре, усещах болката. Обух си маратонката и се надявах, че масажът ще е успокоил малко болката. Нищо подобно, дори на равно, при изтласкване с пръсти от земята ме срязваше. Оставаше ми съвсем малко до прохода. Скоро видях и паметника в далечината. Наложи се да спусна и едно сериозно надолнище с нестабилна пръст и камъни. Паднах по дупе веднъж. Излязох на пътя, който водеше до прохода, но равния и гладък терен не ми помогнаха. Болката си беше все така силна. Можеше ли всичко да приключи така. Преди два часа бях на “гребена на вълната”, а сега отчаянието ме беше обзело. Продължаването в това състояние щеше да бъде истинско мъчение. Единствената ми опция беше да спя на Шипка и да се надявам, че сутринта ще мога да продължа. Криво ляво стигнах до заведенията на прохода. Очите ми бяха влажни, дали от болката или от усещането, че няма да мога да изпълня целта, не знам. Намерих си една пейка, облякох всички дрехи и легнах. Днес прехода приключваше в 22 часа далеч преди крайната точка. Лошото беше, че това можеше да е края не само на този ден. Преди да заспя масажирах крака. Вечерта ми беше студено и се будех на няколко пъти от студ. Единствената добра новина беше, че в покой болката я нямаше. Масажирах крака при буденията си, но нямаше голям ефект. При свиването на пръстите, болката ме прорязваше отново. В опит за давене на мъката изядох и трите сухи пасти. Минаваха ми и мисли, че на сутринта мога да стопирам до Габрово.
No comments:
Post a Comment