Може да се каже, че това беше най-доброто ми спане, ако изключим това на хижа Дерменка. Най-вероятно поради малкото време за спане, около 3 часа, не се будех постоянно. Колкото и да е беседката може би ми е пазела завет и не ми е било толкова студено. На сутринта отново ми беше студено, но не беше нещо страшно. В 4:30 часа алармата ме събуди. Няколко лицеви опори, интензивни движения и малко разтягания. Днес проблемът беше друг. Ходилата ми бяха натъртени. Първите няколко крачки бяха болезнени. Трудно е да се опише, усещането е като да стъпваш на ситни камъчета бос. Хубавото е, че след няколко минути вървене болката намалява и после отшумява. Исках да стигна на разсъмване до горското, но нямах сили да бягам или да вървя бързо. Спирах да се събличам и да се мотам. Затова светна още преди да съм стигнал до прага на ада. Може би към 7 часа закусих на реката. Хапнах една република и една фъстаковка. Напълних двете шишета и газ към “храсталяването”. Честно казано с колелото имах съвсем малко проблеми в този участък и не очаквах нищо ужасяващо сега. Единствено това, че до прохода са около 4 часа в гора. На изкачването към Голямата нива ме застигна едно ситроенче с дървосекачи. Караха го все едно е джип, камъни, неравности, газ. Преди да стигна до Голяма нива ми се приспа. Изпаднах в същата ситуация като снощи, в едно и също време гледах “два филма”. На поляната се замислих дали да не дремна малко, но насекомите ме отказаха. Аз винаги ползвам подсичащия път и не се качвам до билото. Затова и сега тръгнах по него. Отново си запях, развиках се, с една дума борех сънливостта. Скоро наистина тя отмина и се чувствах добре. Явно тази година е имало доста туристи, защото храсталаците вече бяха сгазени доста. Само при изкачването към билото има участък с няколко паднали дървета и малко храсталяване, но нищо особено. След като вече бях на билото реших, че е време да потичам. На леките спускания успявах, ама на баирите много лесно се предавах. Краят наближаваше и беше време да натисна педала до ламарината. Не знам до колко успях, но се чувствах добре и имах усещането, че се движа с добра скорост. Излязох на черния път, който щеше да ме свали на прохода и бягах където можех. Подрънквайки със звънчетата пристигам на прохода. Имаше спрял камион, возещ дърва и шофьора ме пита, за колко дни съм стигнал до тук. Отговорих за 6 без дори да спирам. Явно човека се е нагледал на подобни индивиди пътуващи за морето. Зачудих се от къде почваше пътеката и извадих телефона. Получих и указания от шофьора и уцелих пътеката. Бягайки излязох отново на асфалта.
Докато вървях по пътя към чешмата, забелязах нещо като пътечка към рекичката в дерето. Викам си що да слизам чак до чешмата, я да си натопя краката тук. Седнах на брега и си потопих краката в студената вода. Хапнах една фъстаковка и една република. Опитах да изпера чорапите, но това беше мисията невъзможна. Комбинацията от вазелин, прахуляк и тревички не искаше да излиза по никакъв начин. Намазах краката обилно с вазелин. Тук може би се мотах около 30 минути, беше много приятно да успокоиш краката в ледената вода. Преди да стигна заслона на Казим горския ми се приспа зверски. Пак почнах да “сънувам” в будно състояние. Опънах се на една полянка до пътя и спах 15 минути. Ободрен закрачих към село Планиница. Планът ми беше да не слизам към село Рупча, а да продължа по билото. Слънцето печеше на макс, потта се лееше. Отбих се до чешмата преди разклона за Рупча, но водя нямаше. Хубавото бе, че не загубих време, защото се върнах на пътеката държейки нейната посока, без да се връщам. Опитвах да се раздавам на макс. Баири, спускания опитвах да бягам всичко. Скоростта ми на бягане не беше нищо особено, но поне чувствах душевно удовлетворение. Хапнах и едни диви круши, направо мед. Хвърлях голяма част от тях, защото вътрешността вече беше станала на пихтия, но външната част беше идеална. Разпознах и началото на спускането към селото. Газ, газ колкото може. Звънчетата ми отново дразнят всички кучета в селото. Влизам в магазина кисело мляко, 500 грама ядки, вафли, 4 републики с фъстъци. Хапвам пред магазина, седнал на цимента. Малко рано за вечеря, часът беше към 17, ама какво да се прави. Уведомявам всички, че съм на финалната права и остават смешните 70-80 километра. Може да се каже, че беше ме обзела еуфория. Реално погледнато нямаше причина, но така се чувствах.
Може би след около час ядене тръгнах към село Дъскотна. Очакваше ме час по асфалта, но също така и сладолед в селото. На чешмата преди селото намазах краката отново с вазелин. Някак загубих желание за сладолед докато стигна до магазина и продължих без да спирам в селото. Започваше да се свечерява и обстановката беше странна на излизане от селото. Малко тъмничко, а аз влизам в гората. Желанието ми за бягане бе изчезнало. Отново започна да ми се приспива. Казах си, че трябва да стигна поне до последната чешма преди асфалта. Известна като най-красивата чешма по пътеката. Стадо крави малко ме разсъни и дълго време се плашеха от мен и светлината ми, преди да успеят да отбият от пътя. Точно стигнах до чешмата и заръмя. Седнах под беседката, изобщо не изглеждаше удобна пейката и нямаше никакъв завет. Докато се чудя какво да правя спря да вали. Кравите дойдоха да пият вода. Оказаха се много нагли, докато си пълня вода едно добиче дойде да пие и като му светна само се дръпва малко. Оставих ги да се напият на спокойствие и продължих. Не след дълго загърмя и заваля. Бях в гората и не ме мокреше много, но проблемът беше, че скоро излизам от гората. Предстоеше ми да мина през едни поляни без никаква маркировка и ми трябва телефона да се ориентирам за посоката. Ползването му във водоустойчивия калъф не беше никак удобно. Загърмя още по-силно и дъжда усили. Чудех се какво да правя и дали не е по-добре да изчакам в гората докато спре. Седнах до едно дърво и се наместих в корените му, които бяха изровени и стърчаха към пътя. Задрямал съм в това положение. Само часовникът знае колко време съм прекарал така. Събудих се и сякаш дъжда беше намаля. Реших да тръгна. За мое щастие дъжда спря и можеш да продължа спокойно. Не беше разкалял, нямаше и висока трева, така че всичко беше наред. Точно на изкачването към село Добра поляна, бях започнал да усещам схващанията в десния крак при преминаването ми с колелото. Сега нямах сериозни болежки, бях дремнал малко и бях в относително добра кондиция. В селото разбира се нищо не работеше. “Зачесах” асфалта към село Топчийско. Някъде около 1:00 часа бях на мястото където пътеката се отделя от асфалта. Влизах в участък, който е слабо маркирам и тъмнината не ми помагаше да се ориентирам. Добре, че беше телефона да ми помага за правилната посока. Не след дълго отново ми се приспа. Бях на средата на нищото и се опитвах да отложа съня колкото се може повече. В този момент обаче нямах сили дори да пробвам да пея или да викам. Намерих едни храсти за завет и навих алармата за след 20 минути. Явно в съня си съм я изключил. Събудих се по незнайни причини и бях готов да обвиня телефона, че не е звъннал. Едва ли е било така.
В 4:40 съм поел към село Сини рид. Първите 10 метра след ставането бяха ад. Имах чувството че някой забива пирони в ходилата ми. Мислех си ако бях малко дете, щях да се разрева и нямаше да направя крачка повече. Но понеже съм пораснало дете ще се инатя до последно 😀 Тук всичко е толкова еднообразно, единствената мисъл, която те крепи е близостта на морето. Малко след село Сини рид, просто се стоварих на земята. Мислех си, че преди 5 години точно на това място бях пречупен. Повръщах и ме втрисаше. Сега просто умората надделяваше и ми се спеше. Трябваше да продължа, но разума казваше друго “лежи”. Дори не ми се ядеше, не ми се пиеше просто исках да легна и да “умра” в канавката до пътя. Посъбрах малко сили и се изправих. Дай да видим дали си по-корав от преди 5 години. Ходилата отново ме пробождаха. Влачейки се продължих напред. Слънцето вече започваше да се показва, то беше единствената ми надежда. Наистина топлината и светлината ми подействаха добре. Престана да ми се спи и почувствах възстановяване на силите. Знаех от къде точно да пресека нивите, където маркировката я няма. С колелото доста обикаля тук, но сега имах идея коя е посоката. Желанието ми за напиняне започна да се връща. Бягах на моменти и натисках колкото мога при ходене. Разпознах и началото на спускането към село Козичино. “Спираме само в селото”. Така и стана, бягах към селото, сякаш допреди 4 часа не съм искал да умра. Нямаше болки в стъпалата, нямаше умора. Оказа се, че магазинчето в началото на селото е затворено, а съм ял толкова вкусна диня тук. Не ми се ходеше до чешмата в селото и продължих по маркировката. Надявах, се че ще намеря добър човек да ми напълни вода. Видях едни майстори да се въртят около един басейн и си викам излезе ми късмета. “Няма вода в селото, спират я от време на време”. Много лошо предстоеше ми най-безводната част от маршрута, а аз имах не повече от 300 ml вода. До края на селото не видях никой друг за да помоля за вода. Чешмата в центъра на селото изглеждаше да се захранва от водоснабдителната система на селото, така че нямаше смисъл да се връщам до нея. “Лошо, Седларов, много лошо”. Справка с картата показваше, че има някакви чешми малко в страни от пътеката преди Дюлински проход. Нямах голяма надежда да намеря вода. Никъде не се споменава за вода в този регион, освен някаква близо до ловното стопанство. Дори и за мен наличната ми вода беше малко, щях да жадувам ако не намеря вода. “За къде изобщо си тръгнал, без вода?”. Тази въпрос кънтеше в главата ми при излизане от селото. За мое щастие намерих една “чешма”. Едвам течеше, наоколо беше блато, по чучура водорасли. Грозна работа, ама като си на зор ще пиеш. Хапнах една република и напълних шишетата. Пак се бях отклонил от пътеката да търся вода и то от идиотия. Радостното е, че нямах никакви проблеми с водата и всичко беше точно. Вече доста по-спокоен пресякох Дюлински проход и се насочих към кулата. Отцепих право нагоре по маркировката, с колелото бях следвал трака на Дизела, който ползваше някакви подсичащи пътеки. В момента нямах време за това, очаквах с нетърпение да се кача на възвишението и да видя морето. Нямаше неистова еуфория, когато го видях. Просто усещането, че края е толкова близо ме зареждаше. След излизането на асфалта бягах до бариерата, която оказва, че се извършва лов и не трябва да се преминава. Те пък ще ми кажат на мен, айде у лево. Давах всичко от себе си за да бягам равните участъци и спусканията. Часовникът беше неуморен, ако исках да мина маршрута за 7 дена, трябваше да стигна до морето преди 17 часа. Сметките някак не излизаха. Според графика от Козичино до морето са 7 часа. Започнах да чувам колите минаващи по пътя Варна-Бургас. “Дай му не го жали”. Колко съм успял да му дам не е ясно, но бягайки стигнах до асфалта. Нямаше време за почивка, пресякох пътя и хванах нова маркираната пътека, която се движеше близо до пътя. За пръв път минавах по нея, но бях много доволен, че най-накрая някой е намерил път различен от асфалтовия. Движението по него е доста натоварено, много завой и прекалено опасен за туристите. Новия вариант беше добре маркиран. Почистен скоро с тежка машина. Единствено имаше останали части от стъблата на дръвчета, чиято горна част е била пречупена от машината. Като не гледа човек внимателно в краката си може да се спъне. Дано туристите имат благоразумието да ползват този вариант за да се поддържа за напред. Другото неприятно беше, че си близо до пътя и виждаш боклуците изхвърляни от колите. Що за човек трябва да си да изхвърлиш памперси, бутилки, гуми и какво ли още не. Занимавах се с подобни мисли и се разсейвах от мисълта за закъснението ми. Слънцето се раздаваше, почнах да си позволявам да пия повече вода, вече наближавах края, а имах още едно пълно шише. След едно продължително изкачване и слизане пресякох асфалта и се озовах пред бариерата. Оставаха ми още около 15 километра до морето. Бях тръгнал преди около 5 часа от Козичино. Ако исках да вляза в плана трябваше да стигна до морето за 2 часа. Седнах да почина и се чудех от къде по дяволите съм взел тези 7 часа(Козичино-Емине). Убеждавах се, че това е невъзможно темпо за турист. Новия вариант не удължава чак толкова маршрута. С една дума бях отчаян, направо не ми се тръгваше. Да стигна до морето преди 17 часа ми се виждаше мираж. Станах все пак и тръгнах. Малко след това ми се приспа. Пак почнах да сънувам буден. Помня само, че качих три възвишения в това състояние и си казах “Аз няма да се пържа в това слънце”. Започнах да бягам на спускането. След този момент нямам идея какво се е случило. Следващия ми спомен е на едно изкачване и търсих маркировката. След като видях маркировка, погледнах часовника. Беше минал около час, за който буквално не знаех какво съм правил. Сякаш съм се движел на автопилот. Само часовникът знае, че съм продължил да се движа в правилната посока, без да спирам. Бях шокиран, подобно нещо не ми се беше случвало. Буквално нямах никаква представа какво съм правил един час, бяло петно. Започнах да бягам. Малко на шега реших да избягам едно баирче, за мое учудване ми се получи. Айде и следващото. Дойде ми power-a, дай майка. При началото на всяко баирче си повтарях “Ти си ли бай Илия?”. Свети Илия е името на последния връх преди спускането към морето. Настроението започна да се вдига, бягах и нищо не ме болеше. Може би бях изпаднал в транс и това беше състоянието, което много бегачи описват. Бягах и ти е кеф, няма умора, няма болка. Когато видях последната табела с надпис Емине, спонтанно изрекох фразата “you are the one”. От там газ към морето, нищо не можеше да ме спре от тук нататък. Усещането беше все едно цял ден съм лежал на дивана и съм излязъл да побягам в парка. Минах през цялото село с дрънкащи звънчето, просто не ми се спираше да ги свалям от раницата. Хващах ги с ръка от време на време за да не вдигам много шум. Морето беше все по-близо, усещах че края на всичките мъки наближава. Стигнах до оградата на военните и седнах на един камък. Часът беше 16:34, планът беше изпълнен. Няма такова чувство, не може да се опише. Седях и очите ми се пълнеха със сълзи. Извадих от раницата един пакет фъстъци и зарупах. Дори бях сниман от един пич, който ме заприказва и се оказа, че бил част от организаторите на Canyon Creek. Питаме дали може да ме снима и да сподели с приятелите си за мен. Може би съм попаднал в някоя фейсбук група. Беше учуден от маратонките ми, които бях събул на една страна. “Ама това са шосейни маратонки?”. Моят отговор беше “материални неща”. Само аз си знам колко болка ми причини този чифт.
Ще завърша този разказ в типично мой стил, като дам отговор на въпроса “Това ли е максимума?”. За един средно подготвен човек смятам, че това горе долу е лимита. Ако няма изненади, лоши метеорологични условия и по-добра физическа подготовка, може да слезе под 7 дена. Това обаче ще е с цената на много лишения, недоспиване и болка. Аз допуснах някои грешки, които оказаха влияние на скоростта ми. Първата е цялостното спане. Началният план беше да спа по 2-3 часа вечер и ако се наложи през деня да “дремя” по 15-20 минути. Това, че ми беше студено вечер и не можех да спя пълноценно, не ми даде възможност да възстановявам добре и съответно да намаля времето за спане. Може би едно спасително фолио за многократна употреба, беше частта от екипировката, която ми “тежеше” най-много. Маратонките също бяха проблемна част. С този модел съм завършвал Пирин ултра и Трявна ултра без никакъв проблем. Дали грешката беше моя и бях стегнал прекалено много връзките или може би лимита им е 1-2 дена продължителност на носене. Определено бих търсил друг вариант ако имах сегашния опит. Смятам, че пакетите с храна са много добра идея, но лошо изпълнена. Ако бях намерил непокътната всичката храна, която бях оставил, щях да съм независим от хижите до Ботев. Щях да ям това, което искам и знам как организмът ми реагира при приема му. Нямаше да ми се налага да преяждам в хижите и после да ми е тежко. Можех да приемам храната и в движение без нужда от дълги почивки.
Чистата математика показва, че са ми нужни около 120 часа време за движение за да премина тези 550 километра. Факта, че първите два дни успявах да преизпълнявам плана ми дава повод да твърдя, че има още накъде да се оптимизира времето. Моментните ми възможности са такива, но в близкото бъдеще никой не знае. Шест дни си остава моята мечта и само бъдещето ще покаже колко желание и възможност имам да я изпълня.
